Лицето и усмивката му говорят много повече от думите. Думите обаче режат като с нож всяка тема, която го докосва. И тогава усещаш как човекът и неговото сърце туптят с всичка сила и, като едно цяло, са способни да пламнат дори от сянката на собствените си съмнения...

Актьорът Христо Петков е много повече от актьор, а човекът е много повече от човек. И това е рядко срещано по нашите ширини, и за пореден път идва да покаже, че най-големите са и най-приземени. При тях полетът е акт на съзнанието, което служи за инструмент на сцената или на екрана – за да предизвиква овации у зрителя.

В „Смирен“ той е 40-годишният документален режисьор Васил, който не е постигнал успеха, за който мечтае. Извън „смирението“ на професията, той е 43-годишният Христо, който в собствената представа за себе си не е точно актьор. Обича да се загубва в непознати пространства, умее и да се изгубва, но все по-рядко, защото трохите остават... Умее да говори открито за себе си, за децата, семейството и всичко, което го дразни. И остава – защото вижда смисъл в това да се занимава само с неща, които смята за по-големи от себе си...

Снимка: Даниел Димитров

Христо Петков – за иронията в „Смирен“, за режисьорите-диктатори и за импровизацията в киното, защо приема годините в „Сфумато“ като второ висше, за загубването и изгубването, за семейството и децата, за първите роли в театъра и киното, за житейските роли и кога забравя, че е актьор. И още: Случвало ли се е до премиера, пък и след това, да не знае какво точно играе.  Чувствал ли се е като директор на водопад в живота. Извън работата, задава ли си въпроса „Какво зависи от мен?“. Какво вижда, когато се погледне в огледалото. И защо се възприема като мечка.

Защото снимането на „Смирен“ не беше обикновен процес?

- Не беше. Наистина. Първо, аз въобще не се познавах със Светльо, когато ме покани на кастинг. Нито знаех какво точно ще прави. Той ме изчака след едно представление и първото нещо, което ми каза, беше, че по никакъв начин не му е харесало представлението. Още тогава, ми светна една лампичка, че това е особняк човек. Което, със сигурност, не е лошо, дори напротив. Аз предпочитам такива честни взаимоотношения.

След това се запознах с една част от документалните му филми и видях нещо в тях, което много страшно много ме впечатли. Гледах филма за Димитровград („Град на мечти“ – документален филм на режисьора Светослав Драганов от 2011 г. – бел. а.), който е много интересен. И въобще, направим ми впечатление, че има много особен поглед върху живота и око за истината. След това бях на няколко проби. Първата беше с Мирослава Гогогвска, която играе жена ми, след това – с Мария Статулова, която играе майка ми.

Светльо е особен човек, такъв е и начина му на снимане. Независимо, че „Смирен“ е игрален филм, той го засне със средствата на документалното кино. Аз участвам във всеки един кадър на филма, а когато не участвам, съм зад камерата и снимам документално, както той прави. Ние никога, така и не обсъдихме, че аз всъщност играя него във филма. Може би, това е мой минус, но не се бях сетил за това нещо, когато започнахме и, може би 5-6 дена след началото на снимките, се обърнах към Мира и я попитах: „Мира, аз Светльо ли играя в този филм?“,  а тя ми отвърна: „Ами, ти как мислиш?“... Защото той е такъв човек, много особен, който хем не ти натрапва това, което иска, а по-скоро се осланя на това какво ти би направил в подобна ситуация, и какво героят би направил.

Той не е от тези режисьори, които режисират с някаква показалка и ти казват какво да правиш тук или там. Напротив, оставя много дълго време камерата работи, докато се появи някаква истина, която му върши работа. Това почти не се случва в киното – винаги режисьорът е този, който дирижира нещата.

Режисьорът като диктатор?

- Да, нещо като диктатор, с който всички се съобразяват. А тук той даваше една свобода, която според мен много хубаво работи за филма и се усеща. Усеща се този въздух на фона на това, че нищо в сценария не е задължително, че е много по-хубаво да се случи нещо сега, на момента, отколкото да е работено, да е измислено и да се стремим към нещо, което вече знаем какво е. Това беше особеното...

На кои места от филма Ви оставяха да импровизирате?

- Ами, почти на всички, всъщност. Човекът, който играе мъжа на майката на монаха – Детелин Бенчев, също е документалист и режисьор. Той има един много добър филм – „Баща“, с Гец („Баща“, игрален филм на режисьора Детелин Бенчев от 1989 г., главната роля е на Георги Георгиев-Гец – бел. а.).

Бях потресен от начина му на работа. Мисля, че той никога не прочете сценария на филма, а само искаше да знае в отделните сцени какво се изисква от него – от страна на режисьора. Дават му се указания и той започва някакъв монолог от 15 минути, след това се оказва, че има технически проблеми, и той започва отново – друг, съвсем различен монолог...

Това за мен беше много учудващо, но аз нямаше какво друго да правя, освен  с интерес да слушам какво се случва пред мен и да съм част от него, защото то наистина е интересно. Много от тия неща въобще ги няма във филма. За мен като актьор беше много удовлетворяващо да мога да участвам в такъв тип сцени, които след като чуеш „Начало!“, да не знаеш какво ще стане, докато докато не кажат „Стоп!“.

Можеше ли „Смирен“ да мине без иронията, за която и самият Вие споменавате?

- Сигурно ще бъде съвсем друг филм. Тая ирония, по никакъв начин, не е натрапена. Ако имаш сетивата да я усетиш, ще я усетиш. Тя може да остане незабелязана за много хора, но според мен е важна за филма, защото, всъщност, това е гледната точка на Светльо. Той има такъв поглед над себе си. Важно е да умееш с ирония да гледаш на собствените си неща – на това, че снимаш филм за себе си. Ако тръгнеш да го правиш насериозно, ще се получи съвсем друг филм и, най-вероятно е, повече да не правиш кино (Смее се – бел. а.). Мисля, че иронията се прокрадва по много фин и интелигентен начин.

Всяко семейство е и еднакво и различно, казва режисьорът Светослав Драганов по повод „Смирен“. Като кажем италианско или френско семейство, разбираме нещо конкретно, а какво според Вас разбираме, когато кажем `българско семейство`?

- Има клишета, които се дават за италианско семейство. Най-вероятно, като чуеш `италианско семейство`, това е една голяма маса, на която всички говорят един през друг, ядат спагети...

Едно от клишетата за българското семейство е, че това е някакъв вид патриархат, в който бащата удря по масата и казва „Тихо! Искам да чуя новините!“, и подобни неща. В този смисъл, филмът минава покрай тези клишета, въпреки че има нещо много българско в самото ядро на това семейство. Това българско „нещо“ съществува вътре, има ги тези препратки, за които аз дори не знам, които, може би, Светльо също използва, той като той не е от тия хора, които много обясняват защо държи на нещо и защо иска така да го направи. Той не се занимава с това да обяснява, но, със сигурност, има нещо предвид, когато е построявал сцените. Но не е било с размахване на пръст и да е искал нещо специфичното. Той много се осланяше на актьорите и въобще – на участниците във филма.

Това, че режисьорът не говори много, добре ли е за един актьор?

- От една гледна точка, е добре. Светльо, колкото и да ми е симпатичен, е много особен характер и имахме моменти, в които страшно много му се изнервях, защото на него му правят впечатление неща, които мен въобще не ме интересуват в един кадър.

Снимка: Даниел Димитров

Например, снимахме една сцена, която въобще я няма във филма, защото,  може би, във филма има около 35 на сто от всичко това, което заснехме. Въпросната сцена беше много сложна, беше свързана със спряно движение, много текст, 20-минутен дубъл, импровизация... Беше изключително напрегнато за всички, които участват в нея, просто заради ситуацията, която се пресъздаваше. След втория дубъл отивам при Светльо и го питам как беше, а той: „Много добре! Гледай сега на монитора. Докато вие се карате, отзад спира такси и таксиджията излиза и ви гледа“. На мен ми се изкарва джигера, за да се случи нещо между нас на сцената, а той гледа таксиджията отзад...

Имаше напрегнати моменти, когато просто ми лазеше зверски по нервите. Предполагам, че и при него е било същото, но той не го показва толкова. Аз съм по-експресивен.

Говорехме преди малко за семейството. Вярвате ли в българското семейство?

- Иска ми се да вярвам. В моите, вече 43 години опит, мога да кажа, че, колкото и да е клиширано, семейството е изключително важно за един човек, какъвто и да е той, с каквото и да се занимава. Просто, с годините съм се убедил, че каквото и да се случва в работата, каквито и успехи или неуспехи да имаш, каквото и да те вълнува извън това, нищо не е толкова важно, колкото хората около теб, ти да ги обичаш и те да те обичат...

Като говорим за семейства, в „Игра на доверие“, май нещата са още по-зловещи? Имаме ли нужда от такива филми?

- Ами аз не съм го гледал още... Но си спомням темата и, за съжаление,  мисля, че е доста актуална – за насилието. И не мисля, че се отнася само за България. Въпросът е как се справяме с този проблем.

(„Игра на доверие“, 2023, е филм на режисьора Мартин Макариев по идея на Яна Маринова, Христо Петков е в ролята на криминален психолог – бел. а.)

Чувствал ли сте като директор на водопад в живота?

- Да, чувствал съм се много пъти. Понякога, човек е много ентусиазиран за нещата, които прави. Работи дълго време върху тях, зарязва някои части от живота си, за да може да се справи с други, или да изпълни собствена мечта. В крайна сметка, накрая се оказва, че всичко е било залудо и не е имало нужда от цялото това напрежение, можело е и без него. Това са представите, с които човек трябва да се бори за себе си и за това, което прави, защото е доста вредно.

Снимка: Даниел Димитров

Често пъти хващам себе си, че робувам на представите си за това какъв би трябвало да бъде животът или работата, или каквото и да било. Затова, когато имаш някакви представи, неминуемо ще бъдеш разочарован. Трябва да живееш сега, в момента, да приемаш нещата такива, каквито се случват, без да се опитваш да ги дирижираш или да ги насочваш в една или друга посока...

(„Директор на водопад“ е едно от работните заглавия на „Смирен“ – бел. а.)

Спомних си, че първото нещо, в което съм Ви гледал, е „Любов“ на Елин Рахнев в Народния театър...

- О, това беше много отдавна (Премиерата е през 2014 година – бел. а.). Беше много интересно. Аз бях отскоро в театъра. Помня, че се чувствах добре в това представление. Няколко дни преди премиерата, в която аз играех готвач, ми дадоха реквизита – два огромни ножа, и, като всеки един актьор, реших малко да го обиграя. Но не забелязах колко остри са ножовете. И докато правех нещо като танц с ножове, единият се заби в ръката ми. Спомням, че тръгна много кръв (Показва белега – бел. а.). Оттам нататък беше интересно. За първи път си партнирах с Радена Вълканова, която е една от любимите им български актриси, и оттогава имам честта да си партнирам с нея още няколко пъти.

„Мерсие и Камие“ в „Сфумато“, с Цветан Алексиев, е една от най-добрите Ви роли на сцена през последните години. И отново мрачен типаж...

- Това въобще не ме притеснява. Това са някакви представи на хората. Аз не се възприемам по този начин. Аз влизам във всеки един проект с енергията, която ми подава режисьорът.

Не крия, че ме кефят по-мрачни неща, но това не е единствената ми страна, разбира се. В „Мерсие и Камие“ не може да става въпрос за някаква страхотна веселост. От друга страна, те черни, но са клоуни. Така че винаги в трагедията има и нещо много смешно, което я прави още по-трагична. Реално, беше много трудно с този Бекет. Неслучайно, той не е написал пиеса „Мерсие и Камие“, а направо „В очакване на Годо“. И неслучайно, Бекет не си дава правата за прозата, защото тя се поставя трудно.

Какво бихте казал на театралната публика, която смята, че „Сфумато“ е твърде „висока“ топка?

- Мисля, че това отново са закостенели представи. Аз съм участвал в много тежки представления, особено в по-ранните ми години, след като завърших, и това за мен беше страхотна школа. Научих много от тях. Беше като едно второ висше.

Въпреки че много от нещата са дарк, това не означава, че са висока топка. Напротив, те работят по една малко по-различна система, която бърка най- вече в подсъзнанието. Там едва ли може да намериш шарени цветенца, най-често излизат малко по-тъмни неща, които обаче са много интересни – и психологически, и актьорски, и всякак.

Случвало ли се е до премиера, пък и след това, да не знаете какво точно играете, и какво точно се изисква от Вас?

- Случвало ми се е, да. Това са много тежки моменти, особено, когато съм бил по-млад. Когато нямаш толкова опит, докрай се опитваш да пробваш да стигнеш дотам, докъдето режисьорът иска да подтикне, да си направиш тези основи, на които да стъпиш и да продължаваш напред. Това винаги са едни плаващи камъни, които подават, когато стъпиш върху тях...

Случвало ми се е да излизам пред публика, без да съм сигурен как ще завърши представлението, защото никога не сме го правили (Смее се – бел. а.). Понякога такъв тип мобилизация работи добре за представлението. Въпросът е това да се запомни като енергия и като посока, защото понякога нещата се случват малко на магия, а следващия път не се случват, и това е особен момент.

Снимка: Даниел Димитров

Аз съм доста притеснителен, особено по премиери винаги се чувствам несигурен, колкото и леко, и безпроблемно да е минал репетиционния период. Адреналинът от това, че за първи път излизаш да играеш пред публиката, винаги влияе. Надявам се, това с годините да съм го канализирал и да работи в моя полза, отколкото обратното.

Пеете преди представления. Колко богат е репертоарът Ви вече?

- Това всъщност са едни тананикания... Който гледа тенис, знае, че Рафаел Надал има едно компулсивно разстройство – трябва да направи едни движения всеки път, преди да забие сервис. Това, моето, е станало нещо такова. Аз, не че пея, а си тананикам едно, второ, трето парче – като лека мантра за концентрация, след което излизам на сцената.

Актьорът има ли житейски роли?

- Има такива, които те изграждат – не само като актьор, но и като човек. Моята първо по-главна роля в театъра беше Иван Карамазов, бях на двайсет и една-две години. И това беше един вид житейска роля, защото много рядко на такава възраст човек може се сблъска с такъв тип текст или такъв тип герои. И това ти слага една основа – много стабилна, но и много трудна – почти невъзможна за постигане. Ето това е „висока“ топка, в хубавия смисъл на думата. Защото е хубаво да се занимаваш с неща, които са по-големи от теб. Това важи с особена сила за изкуството, и най-вече – за театъра.

Кога забравяте, че сте актьор?

- Може би, когато съм със семейството ми, със синовете ми. Тогава съм себе си. Не актьорствам кой знае колко (Смее се – бел. а.).

Само тогава ли?

- Ами... Не знам. Но не съм много сигурен, че в моята представа за мен съм точно актьор. Аз изпитвам удоволствие от това, което правя, но не мисля, че това е някакъв занаят или нещо, което кой знае колко умея. Имам самочувствието, че мога да се оправям с някакви ситуации на сцената и пред камера по-добре от човек, който не се занимава с това.

Много сте скромен, за да не кажа – смирен...

- (Смее се – бел. а.)

Казвате „Аз съм няколко животни в едно“. Кое обаче доминира?

- Редуват се, редуват се... Може би се променят с възрастта (Смее се – бел. а). Не знам. В началото, мисля, че доминираше маймуната в мен, по-късно имаше нещо като вълк. Сега се чувствам като някакъв вид вид мечка – понякога бяла мечка в зноен тропик, понякога – кафява мечка във вода, пълна със сьомга. Различно е.

Между другото, в театъра винаги гледам да оприличавам всеки един от героите на някакъв вид животно. Според мен това е ход към към героя в театъра, но не и в киното. Много често това ми дава някакви малки ключове – за това как героят би ходил, как би реагирал в дадена ситуация.

Мечка означава ли, че се чувствате в силен творчески период?

- Не, не, не е това (Смее се – бел. а.). По-скоро се чувствам по-улегнал, по-спокоен. Мога да си дам време за зимен сън и след това да се събудя и да почна да правя това, което правя. Няма нищо общо с другите мечки (Смее се – бел. а.).

Какво виждате, когато се погледнете в огледалото?

- Различно е. Сега, например, ми е странно да се погледна в огледалото, защото от „Възвишение“ насам съм се бръснал около три пъти, което са около седем или осем години. И сега ми се наложи да се избръсна гладко, и като се погледна в огледалото, виждам тотално различен човек. И леко се стряскам.

(„Възвишение“ е филм от 2017 г., създаден по романа на Милен Русков, режисьор е Виктор Божинов – бел. а.)

Какво последно Ви разсмя у децата Ви?

- Всеки ден се смея много с тях. По-големият ми син учи в музикалното училище – и той ме разсмива страшно много. Много обичаме да си играем всякакви игри, макар че все повече иска просто да играем футбол. Но много се забавляваме, слушаме много музика. Малкият ми син е едно слънчице, много лъчезарно детенце, както и по-големият.

Снимка: Даниел Димитров

Бях забравил какво чудо за децата, когато са съвсем мънички, и сега пак имам възможност да го гледам, и страшно много ми харесва да прекарвам време и с двамата.

Работите ли за момиче, или не сте от родителите, които държат на пола на бебето?

- Никога не казвай никога (Смее се – бел. а.). Огромна отговорност е да имаш деца, но и обратната връзка дава много. Плюсовете са повече от минусите, въпреки че в момента и двамата с Лили сме супер заети покрай детето (Актрисата Лили Гелева е съпругата на Христо Петков – бел. а.).

Извън работата, задавате ли си въпроса „Какво зависи от мен?“

- Да, според мен е хубаво човек да си задава този въпрос. Хубаво е да имаш поглед над себе си, над нещата, които правиш, да осъзнаваш кое зависи от теб и кое – не. Защото, много често – и това е дефанзивен човешки механизъм – си казваш „Ами, аз какво повече мога да направя? Не зависи от мен!“. Много неща зависят от самите нас, независимо от това, че по-леко е да си кажеш, че нещо не зависи от теб.

Скоро загубвал ли сте се?

- Скоро не ми се е случвало. Имам чувството, че съм хванал една пътека...

Вие май говорите за изгубване, а не за загубване...

- (Смее се – бел. а.) Когато ходя в чужбина, любимото ми нещо е да взема колело и да се изгубя в града. Скоро не се е случвало, но може и да случи, когато отидем в Щатите със „Смирен“. И се надявам, като стигна, най-накрая, до тоя Ню Йорк, в който никога не съм ходил, да се загубя за малко.

А за изугбването?...

- Аз съм си оставил трохички навсякъде, поради което вече не се изгубвам толкова лесно. Имам знаци (Смее се – бел. а.).

И накрая, въпрос или желание?

- Ааа, къде ме върнахте! Това беше първият ми филм, който някога съм заснел – с Любчо Младенов. Въпрос или желание? И двете! (Смее се – бел. а.).

(„Въпрос или желание“ е първият филм на Христо Петков, режисьор е актьорът Любомир Младенов, снимките са през 2002 г. – бел. а.)

И съвсем накрая, как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича... Как бих го продължил... Който обича да обича.