На 26 април се навършват 38 години от аварията в АЕЦ „Чернобил“. Точно в 1:23 ч. през нощта един от реакторите на централата експлодира и така започва най-тежката ядрена катастрофа в историята ни. Днес публикуваме няколко разказа на очевидци, които са преживели трагедията от първо лице.

Снимка: Getty Images

Александър Ювченко е на смяна точно на експлодирала четвърти реактор на АЕЦ „Чернобил“ в нощта на инцидента. Той е един от малкото, които оцеляват, но с огромна цена – излиза от централата с ужасни изгаряния, претърпява десетки операции, които спасяват живота му, а радиацията продължава бавно да го убива.

В нощта на инцидента той е в офиса си. Изведнъж чува звук като от изпускане на тежък предмет, придружен с лек трус. Две-три секунди по-късно идва експлозията. Вратите и прозорците на офиса му са откъснати от пантите. Стаята се напълва с прах и много водна пара.

Снимка: Getty Images

„Не можех да си представя, че нещо се е случило с реактора. Ние сме обучени инженери, знаем какво се прави в такива ситуации, но никой не можеше да предположи“, разказва Ювченко в интервю за „Дискавъри Ченъл“.

След експлозията той се насочва към контролната зала на четвърти реактор, от която е останала само една врата, гледаща към останките... И към радиацията.

Снимка: Getty Images

„Това, което видяхме, беше ужасяващо. Всичко, което можеше да бъде унищожено, беше унищожено. Цялата система за охлаждане я нямаше. Дясната страна на залата беше напълно унищожена, а тръбите от лявата страна просто висяха в пространството. Там, на вратата, където бях застанал, виждах огромен лъч светлина, който се издигаше до безкрайността над реактора. Приличаше на лазер. Това беше въздухът, който светеше от йонизацията на радиацията. Светлината беше бяло-синя. Гледах я няколко секунди. Ако бях поседял още няколко минути, вероятно щях да умра на място от силното гама лъчение“, спомня си той.

Снимка: Getty Images

Час и половина след инцидента Ювченко започва да усеща симптомите на радиационна болест – гадене, повръщане. В 5 ч. сутринта – 4 часа след инцидента – Ювченко е отнесен в болницата, защото вече не може да ходи. Прекарва няколко месеца в болница, където „живее от кръвта и плазмата на други хора“.

„Радиационните язви бързо се появиха. Имах много изгаряния. Лечението е изключително тежко и трудно се издържа. Трябваше да минат два месеца, за да преценят въобще лекарите, че имам шанс да оживея“, спомня си той.

Снимка: Getty Images

В материал на Асошиейтед прес от 7 юни 1987 г. 28-годишният парамедик Валентин Белокон разказва за първите минути след инцидента и хората, на които е помогнал.

„Първият беше младо момче, около 18-годишен. Той се оплака от гадене, силна болка в главата и започна да повръща. Каза, че работи в третия реактор, но е бил и до взривения четвърти“, разказва Белокон.

Малко по-късно общо четирима служители на централата минават през парамедика със същите оплаквания.

Снимка: Getty Images

„Вече знаех, че това е радиационна болест. Единственото, което можех да направя и да облекча страданието им“, казва Белокон.

„Около четири часа след инцидента започнах и аз да усещам същите симптоми. Дали разбирах заплахата? Дали ме беше страх? Разбирах и се страхувах. Но когато хората видят човек с бяла престилка до тях, те се успокояват. И затова седях до тях без маска и без никаква защита“, спомня си той.

Снимка: Getty Images

Друг разказ идва от обикновен жител на Припят, посочен само с името Л. Кобалевская. Жената излязла на разходка сутринта след ядрената авария – цели 24 часа преди властите официално да евакуират града.

„Вървях по улицата и видях, че целият път беше покрит с вода и някакъв бял разтвор. Всичко беше бяло. Повървях още малко… навсякъде имаше милиция. Никога не бях виждала толкова милиция на едно място“.

Снимка: Getty Images

Тя споделя пред журналисти, че денят след ядрената авария бил съвсем обикновен ден.

„Жителите на Припят, децата, излизаха на разходка, вършеха работа. Не знаехме нищо цял ден. Не ни казаха нищо. Е, знаехме, че е имало пожар, но за радиацията… за това колко радиация има – никой нищо не каза“, спомня си тя.

Снимка: Getty Images

Журналистът Светлана Алексиевич посещава зоната около АЕЦ „Чернобил“ малко след инцидента. По-късно тя написва романа „Чернобилска молитва“ с разкази на хора за катастрофата. Пред Би Би Си самата Алексиевич споделя какво е видяла.

„Когато посетих зоната за първи път, хората изглеждаха объркани, почти луди. Пребледнели събираха горния слой почва, покрит с радиация, и го заравяха в ями. Погребваха земя в земята. Заравяха яйца, мляко и домашни животни, които бяха застреляни по-рано. Информацията във вестниците за аварията беше като военен бюлетин: експлозия, евакуация, герои, войници… Системата реагира както обикновено, когато е заплашена“, разказва тя.

Снимка: Getty Images

Една от историите, които ще помни винаги, е тази на двама пожарникари, които се отзовали в нощта на експлозията. Те били разпредели на покрива на реактора, където поели радиация 1000 пъти над позволената летална доза за човешко същество.

„Когато ги откарват в болницата, докторите, медицинския персонал – дори роднините им, трябваше да носят защитно облекло само за да могат да бъдат около тях. Това вече не бяха човешки същества, а обекти за обеззаразяване“, казва Алексиевич.

Снимка: Getty Images

„Един от пчеларите в областта ми разказа, че пчелите му отказвали да напуснат кошерите поне седмица. Рибарите не можели да извадят червеи от земята за улов, защото се били окопали надълбоко. Пчелите и червеите знаеха нещо, което хората не знаеха“, казва писателката.

„Правителството правеше всичко по силите си, за да държи хората на тъмно. Ако хората знаеха повече, тогава те щяха да искат проверки на храната, дозиметри за радиацията и лекарства за пречистване. Правителството нямаше никакво намерение да ги осигури. И затова излъгаха“, спомня си Алексиевич.

Снимка: Getty Images

Статистиката

Според доклад на ООН 50 души са починали директно от инцидента в АЕЦ „Чернобил“. През 2005 г. организацията ревизира доклада и посочва, че още 4000 може да са умрели от излагането на радиация.

Според официалните регистри на Съветския съюз 600 000 души са получили статус на ликвидатори след инцидента в ядрената централа. Те трябвало да разчистят останките от реактора.

Снимка: Getty Images

Според доклад от Руската академия на науката най-малко 830 000 хиляди души са взели участие в екипите по почистване на АЕЦ „Чернобил“. Пресмятат, че между 112 000 и 125 000 от тях или 15% са починали до 2005 г.

От украинска страна властите водят подробни регистри за своите граждани, засегнати от катастрофата. През 2015 г. в тях са записани 318 988 украинци, взели участие в почистването. Подобен регистър съществува и в Беларус, откъдето идват още 99 693 служители.

Снимка: Getty Images

В Украйна смъртните случаи сред ликвидаторите се повишават от 3,5 до 17,5 на 1000 души между 1988 и 2012 г. Инвалидността също се увеличава – през 1988 г. 68% от тях са смятани за здрави, а 26 години по-късно тази цифра е едва 5,5%.

63% от тях докладват сърдечни и неврологични проблеми. В Беларус 40 049 ликвидатора са регистрирани с рак до 2008 г., както и 2833 от Русия.

Снимка: Getty Images

Смята се, че повече от 200 000 души са били евакуирани от района около Чернобил след инцидента. Някои от тях, които са живели най-близо до централата били изложени на радиация, равносилна на 37 000 рентгенови снимки, след като вдишвали замърсен въздух и ядели замърсена храна.