10:54 ч. 04.07.2026
Перфекционист без суета. Експериментатор без желание да шокира. Любопитството е двигателят на всяко негово решение. От избора на синтезатор до багажа с японски ориз. Именно затова музиката му звучи едновременно интелектуално прецизна и дълбоко жива. Защото зад нея стои човек, който не събира стилове, а търси смисъл...
Най-силното в него не е Бах, не е техното, и дори не е пианото. Най-силното е отношението му към времето. За Франческо Тристано музиката е начин да организира времето, животът е процес. Традицията не е минало, а настояще. Почти никога не говори за музиката като за професия, тя е начин на съществуване. И най-голямата заблуда вероятно е, че е „класически пианист, който свири техно". Неговото разбиране е, че музиката няма жанрове, а има пулс.
При повечето класически музиканти ритъмът е средство. При него ритъмът е живот. „Без груув няма живот“, казва той. И това обяснява защо Бах и техното спокойно могат да съществуват в една и съща вселена, без конфликт.
Отказва да постави Бах в музей и използва метафора с „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи: „Не искам между мен и музиката да има стъкло“. И това сякаш очертана цялата му естетика. Той не демитологизира Бах. Той го хуманизира. Историческата достоверност не го интересува. Историческата честност – да. Защото музикантите като цяло говорят срещу исторически информираното изпълнение, а Тристано не го прави. Той казва нещо по-фино. Историческата автентичност е илюзия. Защото пианото не е съществувало, темперацията е различна, никой не знае точно как е звучало... Следователно, въпросът не е дали е автентично, а дали е живо.
Бах, техното, Детройт, японската кухня, италианската кухня, синтезаторите, винила, аналоговия звук... Всичко е една непрекъсната експедиция. Всъщност, малцина музиканти сравняват композирането с готвенето. При него звучи напълно естествено връзката рецепта – партитура, продукти – музикални идеи, вкус – звук, ферментация –време... Не е случайно, че носи 30 килограма ориз от Япония. Не защото няма ориз, а защото вкусът носи памет... Същото, което казва за музиката...
Пианистът представи програмата си „Бах и отвъд“ по време на фестивала Culturama (2026).
Франческо Тристано разговаря с Даниел Димитров – за съвременните артисти, които носят духа на Бах, за истинската вярност към един композитор – да следваш нотите или да следваш духа му, за идолите и защо тази дума все още се употребява, за децата, музиката и готвенето, и за (вечната) връзка с Италия. И още: Ако Бах беше жив днес, какъв софтуер или инструмент би използвал първо. Кога една интерпретация се превръща в провокация. Какво означава да дадеш живота си за един албум...
Коя е най-бързата асоциация, която правите, когато стане дума за музика, време и звук?
- Това е доста добър въпрос за начало. Разбира се, може да се погледне от различни гледни точки, но аз бих казал – ритъмът. Груувът. Сърдечният пулс, който преминава през всяка музика, през всяко време. Без него няма живот, няма основа. Честно казано, ако в музиката няма груув, тя не ме интересува особено. Не е задължително да е бърза, може да е бавна, но винаги трябва да има този пулс, тази пулсация.
Нека започнем с времето. Как в Люксембург се роди момче на име Франческо? Вярвате ли в силата на името?
- Предполагам, че да. Но преди всичко, човек не избира името си. Е, може и да го избере, но в моя случай аз не съм го избирал. Майка ми го избра и аз съм напълно доволен. Мисля, че децата трябва да израснат с името си. Може би това отнема време, не знам. Имам синове и им дадох наистина силни имена. Още чакам да видя дали ще им прилегнат...
В крайна сметка, името може да създава различни връзки. Всичко е много субективно, но то насочва към определена идея. В моя случай Италия винаги присъства. Не съм италианец, но се чувствам много италианец. Израснах с италианската си баба и тя имаше огромно значение за моето възпитание. Един от синовете ми също носи италианско име, въпреки че е още по-малко италианец от мен. Но ще продължим италианската традиция.
Ако трябваше да посочите съвременен електронен артист, който носи духа на Бах, кой би бил той и защо?
- Леле, още един много добър въпрос (Замисля се – бел. а.). Искам да отговоря внимателно... Никога не съм се замислял за това. Защото за мен Бах така или иначе е съвременен артист.
Ако трябва да съм честен, очаквах да кажете собственото си име (Смеем се – бел. а.)...
- Не, не бих си позволил. Може би, има нещо общо между утвърдената практика на бароковата епоха и тази на техно артистите. Затова вероятно бих се насочил към Детройт, към някой продуцент – като Хуан Аткинс. Това е доста смела връзка. Или Мориц фон Освалд, ако останем в Германия. Полифонията... Но всъщност е трудно. Наистина много трудно... Преди всичко, музиката на Бах продължава да живее. Не е сякаш е дошло време да преминем към следващата музика. Мисля, че тя може да бъде напълно съвременна и днес. Затова е трудно да направиш паралел. За мен тя вече е съвременна.
Какво бихте казали на тези, които пишат за Вас, че свирите Бах без страхопочитание, а като жив съвременник. Как разбирате кога една интерпретация е смела? Кога се превръща в провокация?
- Добрите въпрос следват един подир друг (Усмихва се – бел. а.). Затова засега аз няма да Ви задавам въпроси (Смеем се – бел. а.).
Не свиря музика заради признанието, рецензиите или критиците. Хубаво е, че хората се интересуват, но това не е двигателят на онова, което правя. Ако обаче някой се почувства провокиран, мисля, че това е хубаво. Защото алтернативата е да остане безразличен и отегчен, а тогава не си оказал никакво въздействие. Но не е нужно да използваш определен репертоар, за да провокираш. Не ми е необходимо да използвам музиката на Бах, за да провокирам хората. По-скоро искам да провокирам идеи. Да предизвикам промяна в начина на мислене или в начина, по който възприемаме нещата.
Дълго време бароковите и класическите композитори бяха превърнати почти в религия. А според мен това е напълно безсмислено. Ако погледнете Бах, Моцарт, Бетовен, всички те са били съвременни артисти. Няма да говоря за романтиците, защото това не е моята територия, макар че при тях това важи още повече. Живели са в непосредствен контакт със своето време, със своите хора, със своето общество.
Бах е обичал кафе, поръчвал си е кафе, написал е кантата за кафето. Имал е двайсет деца, а за да имаш двайсет деца, очевидно трябва да обичаш живота. Неговата музика е проявление именно на това. Не е нещо друго. Това е музика на човек, който живее пълноценно. Същото важи и за Моцарт. Затова искам да се доближа до тази музика на най-естественото възможно ниво.
Разбира се, обожавам тази музика и смятам, че е изключителна. Но не е нужно да коленичим пред нея. Представете си „Мона Лиза“ в Лувъра – пред нея има защитно стъкло, после разстояние и чак тогава можеш да я гледаш. На практика, можеш само да си направиш снимка отдалеч. Не можеш да се доближиш, не можеш да я докоснеш, не можеш истински да общуваш с нея. Аз не искам това...
Има още нещо много интересно в музиката на Бах. Тя е универсална за всеки инструмент. Той пише една и съща музика за чембало, за виола да гамба или за цигулка. Това е една и съща музика, но в различни октави. Например, клавирните пиеси или сюитите за виолончело и виола да гамба мога да свиря с лявата си ръка, а цигулковите – с дясната. Тоест, инструментът сякаш не е най-важното за него.... И това ме кара да мисля, че спокойно мога да свиря Бах и на синтезатор, както направи Уенди Карлос през 70-те години. Същото направи и Томита в Япония, и други музиканти, които осъзнаха, че електронните инструменти също могат да бъдат естествен дом за този репертоар.
Но някои хора все още се чувстват силно провокирани от подобна идея. Според тях всичко трябва да бъде исторически достоверно. Само че какво означава „исторически достоверно“? Ние всъщност не знаем. Пианото, например, изобщо не е съществувало по времето на Бах. Темперирането също е било съвсем различно. Затова за мен това никога не е някаква ролева историческа игра. Така че сигурно ще има провокация, но според мен това обикновено е нещо хубаво.
Всъщност, вече отговорихте частично на следващия ми въпрос, но все пак ще го задам – истинската вярност към един композитор означава ли да следваш нотите или да следваш духа му?
- Нотите са началото. Те са като инструкция за употреба. Когато си купите мебели от Ikea, имате схема, която Ви показва коя част къде се поставя. За мен нотният текст е точно това – инструкция, от която започваш. След това обаче усвояваш нотите, тялото ти свиква с музиката, тя става част и от мускулната памет. И тогава вече започва да идва естественото усещане, започваш да мислиш как искаш да я изсвириш. След като произведението е научено наизуст, тогава се ражда идеята. Но тя идва едва след като си преминал през дисциплината на нотния текст. Не знам дали може да стане обратното – първо да имаш идеята, а после да научиш музиката. При мен почти винаги е обратното...
Ако Бах беше жив днес, какъв софтуер или инструмент според Вас би използвал първо?
- Със сигурност, синтезатори. Мисля, че един от любимите му инструменти е бил органът, а той всъщност е своеобразен прародител на синтезатора, с различните мануали и разнообразните тембри. Представям си как си играе с пресети, осцилатори и всички подобни възможности. Мисля, че би се забавлявал истински с един синтезатор Moog.
Във Вашия случай, един и същ човек ли стои зад пулта със синтезаторите и зад пианото?
- В един момент се опитах да разделя тези две личности, но това няма смисъл. Аз съм един и същ човек...
Гиганти като Deutsche Grammophon и Sony налагали ли са се в репертоара и доколко те оставят свободен в това, което правиш като музика? Едва преди няколко години създавате собствен лейбъл Intothefuture...
- Винаги съм имал голяма свобода, по отношение на художествените си решения. Предлагах идеи за албуми, обсъждахме ги. Разбира се, когато работиш с голяма звукозаписна компания, има отдел A&R, има срещи, има бизнес логика. Те трябва да са сигурни, че даден проект има смисъл и от търговска гледна точка (Отделът A&R (Artists and Repertoire) всяка музикална компания или лейбъл отговаря за откриването на нови таланти, подписването на договори и развитието на артистите, като ги насочва в студиото и оформя техния творчески и комерсиален път – бел. а.).
Но научих изключително много от този период и в никакъв случай не бих казал, че не си е струвал. Напротив, имах щастието да работя с невероятни професионалисти. В един момент обаче, например, когато реших да запиша целия цикъл на Бах, това беше проект, който така или иначе исках да реализирам. Не ми е нужна ничия подкрепа, защото това е проектът на моя живот.
Както всяка сутрин закусвам или пия кафе, така всеки ден уча музиката на Бах, записвам я и я издавам. За подобен проект е по-добре никой да не ми казва какво трябва или не трябва да правя.
В момента чрез Intothefuture сами продуцираме всички мои записи. Имаме договор единствено за дистрибуция с френската компания Naïve. Групата се нарича Naïve Believe Group. Те са чудесни, защото се занимават с маркетинга, разпространението и качването на музиката в стрийминг платформите. А аз разполагам с пълна художествена свобода. Решавам какво да записвам, кога да го записвам и, което за мен е много важно, как да изглежда обложката. Все още съм малко старомоден. Харесва ми да държа нещо в ръцете си. Обожавам винила, но и компактдисковете. Знам, че вече приличат на динозаври и може би един ден ще изчезнат. Но когато държиш физически албум в ръцете си, това е красиво преживяване...
Разбира се, за големите компании това вече не е основният бизнес. Днес всичко се върти около плейлисти, TikTok и подобни платформи. Аз обаче искам да запазя този баланс, музиката да съществува едновременно като физически обект и като стрийминг.
Сблъсквал ли сте лице в лице със свой идол?
- Нямам идоли. Имало е хора, които са ме вдъхновявали повече от други. Мога да посоча три имена от XX и XXI век. И тримата съм слушал на живо, а с единия имах щастието не само да се запозная, но и да свиря. Това беше незабравимо преживяване. Дори записахме концертен албум...
Първият е Пако де Лусия – фламенко китарист, когото слушах няколко пъти. За мен той е може би любимият ми музикант...
Срещнахте ли се с него?
- Не, никога.... Вторият е Джо Завинул от Weather Report. И с него никога не съм се срещал, но двата концерта, които чух, бяха сред най-великите концертни преживявания в живота ми. И третият, не на последно място, е Рюичи Сакамото. С него имах щастието да се запозная и да свиря заедно. И тримата са огромно вдъхновение за мен, но не са мои идоли.
Исках да чуя този отговор, за да продължим темата за идолите. Не е ли абсурдно, че тази дума – идол, днес все още съществува и се употребява?
- Може би е така... Не знам. Когато бях млад, много говорехме за идоли и искахме да приличаме на някого. Но всъщност аз просто се опитвам да бъда себе си. И това само по себе си е достатъчно трудно. Ако се опитваш да бъдеш като някой друг, е още по-трудно. Така че, може би е време тази дума да изчезне. Май сте прав...
Ако след сто години някой попадне на Ваш запис, какво бихте искали да чуе? Съществува ли вече този запис?
- Не знам... Просто се надявам скромно да допринеса към архива на звукозаписите. Не мисля, че има един конкретен запис. Но има няколко албума, за които наистина дадох живота си. Мога да посоча два...
Първият е Idiosyncrasia от 2011 година, издаден от InFiné. Записах го в студиото на Карл Крейг, в Детройт. Това беше своеобразната ми авантюра – да поставя концертен роял в техно студио и да създам електронен албум, в чиято основа стои пианото. Вторият е Tokyo Stories от 2019 година. За мен това беше сбъдната мечта – да записвам в Токио, заедно с японските си приятели. И в двата проекта вложих най-много от себе си. Надявам се, през следващите години да се появят и някои наистина добри записи на Бах...
Казахте нещо много силно – „Дадох живота си за този албум“. Какво означава това?
- Концертът е много интензивен и неповторим момент. Имаш час и половина на сцената, споделяш го с публиката, след което всичко приключва и продължаваш нататък. Можеш да пазиш този концерт в спомените си. Но записът е различен. Процесът на записване е много по-дълъг. Не става дума за един час музика. Да, албумът може да продължава час, но самият процес по създаването му може да отнеме година, две, а понякога и повече. Всъщност, по някои мои албуми съм работил три години.
Ваши колеги работят по албуми и в продължение на седем години...
- Да, но това всъщност е напълно разбираемо. Наскоро четох статия за една електронна група – мисля, че бяха Boards of Canada. Те са работили единадесет години по новия си албум (Има предвид албума Inferno – бел. а.). И това е хубаво. Защото ако се появиш след единадесет години с посредствен албум, значи вероятно си изгубил времето си... Така че подобни неща изискват време.
Свързана новина
Това е процес, в който трябва да вложиш живота си. Ако не го направиш, няма смисъл. Тогава ще получиш просто един сравнително добър продукт. Прилична продукция, но не повече.
Ако аз самият доловя дори най-малкото нещо, което е можело да бъде направено по-добре, веднага бих се върнал в студиото и бих го записал отново. Приемам това много сериозно.
От София отивате в Петрич, какво знаете за този град? Знаете ли, че там е живяла най-прочутата българска врачка, а градът дълги години се свързва с най-богатите хора в България?
- Не, не знаех... Буржоазията (Усмихва се – бел. а.). Но го очаквам с нетърпение. Знам, че е близо до гръцката граница и че наблизо има антични гръцки руини. Честно казано, познанията ми за България са много ограничени. Досега съм посещавал само София. Това ще бъде първото ми пътуване извън столицата...
Майка Ви все още ли казва за Вас, че прекарвате повече време в кухнята, отколкото на пианото?...
- Да, така е. Защото музиката всъщност много прилича на готвенето. Имаш различни съставки. За мен аналогията е почти съвършена. Ако прекарам един час в кухнята с любимите си продукти, това е същото удоволствие.
Когато пътувам до места, където храната ми харесва особено много – Италия, Япония или някоя друга страна, почти винаги си вземам допълнителен куфар, за да донеса продукти. Мисля, че когато пренесеш вкуса, всъщност пренасяш и самото място. Вкусовете събуждат паметта и те връщат там мигновено. Последния път, когато бях в Япония, донесох тридесет килограма ориз – шест чувала по пет килограма. Не защото в Европа не можеш да купиш японски ориз. Можеш, но е по-скъп и не е толкова добър. Прибрах се вкъщи, отворих куфара и вътре имаше шест торби с висококачествен японски ориз. Жена ми каза: „Ти си луд. Можехме просто да си купим ориз от магазина“. Но това наистина е най-добрият ориз. После го сготвихме и всички му се наслаждаваха. Така че и днес прекарвам много време в кухнята...
Споделете любимата си рецепта, моля...
- Вече Ви казах, че съм израснал с италианската си баба. Това е моята кулинарна школа. Когато застана пред котлона, почти винаги готвя италианска кухня. Обичам паста. Обичам да използвам аншоа. Има и една малко по-специална съставка, която трудно се намира – маслото от аншоа. Мисля, че произлиза още от древноримската кухня. Това е много силен сос. В Азия използват рибен или стриден сос, идеята е почти същата. Леко ферментирал е и придава много дълбок вкус. Именно това харесвам.
Децата Ви имат ли отношение към музиката и към това, което правите?
- Да. Имам три деца – на 13, 11 и 9 години. Музиката е огромна част от живота им, защото я слушат от сутрин до вечер. И тримата свирят на пиано, но никой от тях не е особено дисциплиниран. Упражненията са трудни. Всъщност, те са трудни и за мен. Като се върна към собственото си детство, тогава нямаше таблети, интернет и всички тези неща. Изборът беше прост – или отиваш да играеш навън, или свириш на пиано. Днес е много по-трудно да задържиш вниманието на децата за повече от десет-петнадесет минути.
Казвате, че децата влияят на творческата Ви перспектива, и че настроенията им се променят бързо – сякаш преживяват 400 сезона за един ден, което е вдъхновило концепции като албума Piano Circle Songs. Вие самият колко сезона е възможно да преживеете за един ден?
- Аз се старая да ограничавам броя на сезоните, които преживявам. В дните, когато имам прекалено много задачи, срещи и планове, губя концентрация и ставам неспокоен. Затова ми е добре, когато сезоните са по-малко. Един план за деня, максимум два. Мисля, че затова ме привличат местата, където сезонните промени са по-слабо изразени. Колкото по-близо до Екватора, толкова по-добре за мен...
Роден съм в Люксембург, където сезоните са ясно изразени. Зимите бяха сурови, макар че заради климатичните промени вече са по-меки и почти няма сняг. Избрах да живея в Барселона, която е по-близо до Екватора, и където сезонните промени са по-умерени. Обичам постоянството. Мисля, че бих бил много щастлив, ако живея в тропиците – през всички сезони. Но децата ми осигуряват онези четиристотин сезона, с които трябва да се справям (Усмихва се – бел. а.).
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Не знам. Това е много субективно... Мисля, че съм любопитен. Искам да бъда отворен към хората и към света. Разбира се, има хора, с които просто не бих общувал, защото не изпитвам интерес. Ако усетя дори най-малък фашизоиден полъх, си тръгвам. Това не ме интересува. Нещо повече – мисля, че подобни тенденции трябва да бъдат спирани. По този въпрос съм абсолютно категоричен.
Но иначе съм любопитен към хората и към срещите с тях. Понякога хората ме възприемат като студен и дистанциран. Вероятно защото ми трябва време, за да се отпусна. А всъщност искам да бъда точно обратното – открит и непосредствен. Но понякога човек трябва и да се пази. Има енергии, с които трудно се живее. Светът в момента става различен от онзи, който виждахме преди десет години...
Притеснявам се за бъдещето, заради фашистките тенденции, които постепенно започват да се възприемат като нещо нормално. Според мен срещу това трябва да се борим.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Природата. Обичам градовете. Израснал съм в градове, пътувам до градове, свиря в градове. Но тази сутрин първото, което направих, беше да изтичам до парка. Всъщност, бях сред дърветата, в гората. Това ми дава много. Ако нямах концерт тази вечер, вероятно щях да остана там още по-дълго. Но и така беше прекрасно.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
