Джулио Джерамано Черви и Роко Анкарола: В епохата на безкрайните възможности можем всичко, а накрая не правим нищо

Живеем в епохата на безкрайните възможности. Казват ни, че можем всичко, а накрая не правим нищо. Именно това „нищо“ е една от основните теми на спектакъла. Човек губи себе си. Убиваме времето и постепенно губим всички ценности. Да чакаш, означава да търсиш себе си... (Младите гласове на „В очакване на Годо“)

Джулио Джерамано Черви и Роко Анкарола участват в постановката на Теодорос Терзопулос, закрила „Световен театър в София“. Двамата най-млади в трупата са две различни лица на едно поколение. Единият прави почти академичен монолог от първо действие, а другият носи неистова чувствителност, която поразява със своята органичност, дори в епизодично присъствие на сцената...

Анкарола сякаш е човекът на емпатията, преживяващият, докато Джулио анализира – той е интелектуалецът, който търси човека. Не говори много за емоции сами по себе си, анализира структури, идеи и философски категории. По повод Годо, не се спира върху сюжета, а върху състоянието на съвременния човек. За него най-голямата трагедия не е отсъствието на Годо, а че вече не знаем какво желаем. Особено показателно е признанието му, че е завършил психология, защото е искал да разбере самия себе си. След това казва: „Не намерих отговора“ – изключително рядко признание за млад артист...

Джулио приема собственото незнание като естествено човешко състояние и именно тази интелектуална честност вероятно го прави толкова убедителен като актьор. Роко създава усещането, че приема чувствителността като сила, а не като слабост. И двамата са доказателство, че театралното наследство може да бъде предавано не чрез подражание, а чрез личностно присъствие, мислене и смелост.

Снимка: Даниел Димитров

Джулио Джермано Черви и Роко Анкарола в разговор с Даниел Димитров – за Бекет през погледа на Теодорос Терзопулос, за чакането като метафора на съвременния човек, за дисциплината като път към творческата свобода и за силата на актьорското тяло, за театъра като начин на живот, за смисъла, надеждата, уязвимостта и отговорността на артиста в един все по-несигурен свят.

Режисьорът и ваш учител Теодорос Терзопулос казва „Годо е това, което винаги ни липсва. Това е желанието“. Това е текст, който всеки чете различно. Какво всъщност чакат героите според Вас?

Джулио Джермано Черви: Мисля, че усещането за липса е различно за всеки от героите, но Диди (Владимир) и Естрагон се допълват взаимно. Те са две страни на една и съща монета. Интересното е, че според мен те самите не знаят какво е скритото им желание. Това чувство за липса е нещо, което преживяваме и днес. Не знаем какво желаем, не знаем какво искаме...

И в този хаотичен стремеж да открием нещо, без дори да знаем какво е то, се появяват Поцо и Лъки. Поцо е въплъщение на властта, а отношенията с властта винаги са отношения на подчинение. Лъки пък е образът на безсмисленото желание. Той сякаш се опитва да каже на останалите: „Внимавайте, нещо се случва. Пред нас се задава катастрофа и трябва да разберем какво всъщност искаме. Ако не го направим, ще се случи нещо ужасно“. Но той не успява да го обясни.

В героя на Лъки, когото играя, много ясно присъства усещането за човек, който отчаяно се опитва да предупреди останалите: „Нещо се случва точно сега, обърнете внимание“. Живеем сред тези руини. Защо не ги виждаме? Защо не осъзнаваме тези отношения на власт? Мисля, че след това се появява и момчето, но за него ще говори Роко.

Роко Анкарола: Отговорът на Джулио вече е много интересен. Аз само бих добавил нещо за Поцо и Лъки. Те се появяват на сцената почти като плод на въображението – като един от малкото начини да се надхитри чакането, да се преживее това очакване на Годо, без да знаем кой или какво е той. Изборът, действието и въображението често ни носят послание, което тези герои не успяват да разчетат.

Що се отнася до образа на момчето, то е своеобразен ироничен съвременен вестител, подобно на древните пратеници, които носят новини и придвижват действието напред. Само че тук вестителят идва и казва: „Трябва да чакате. Продължавайте да чакате. Годо не дойде“. Именно в това има дълбока ирония – в самото чакане и в непрестанното чувство за липса...

Бекет е изключително прецизен в ремарките си. Доколко те са ограничение и доколко свобода за актьора?

Роко Анкарола: Това е тясно свързано с работата на Теодорос Терзопулос. Строгостта на правилата и текста на Бекет всъщност може да бъде много освобождаваща за актьора, ако успееш да останеш в рамките им и именно там да откриеш свободата си. В това се състои и нашата работа. За мен това беше истинско освобождение, защото в света на Бекет можеш да откриеш всички думи, от които имаш нужда.

Джулио Джермано Черви: Смятам, че човек може да намери голяма свобода, именно когато авторът е поставил ясни ограничения. Понякога е по-лесно да откриеш свободата в една вече очертана посока, отколкото в пространство без никакви граници.

Това важи и за метода на Теодорос Терзопулос. Методът сам по себе си е просто дума, но той има много ясна структура и много ясни кодове. Интересното е, че когато актьорът премине през тези кодове, след известно време започва да се ражда истинското творчество. Те не потискат креативността, а напротив – отварят нови възможности.

Снимка: Даниел Димитров

Това, което правим, е среща между Терзопулос и Бекет. Не става дума просто да вземем Бекет и да го поставим така, както е написан в книгата. Това се усеща по време на представлението. Това е диалог, среща между два свята. И мисля, че точно това е важно днес. В противен случай, оставаме по средата. Трябва да имаме смелостта да разрушим някои установени елементи и всички онези познати знаци от класическата постановка, и да ги преобразим, да създадем нещо различно. Но при това да запазим уважението към текста, както според мен прави Теодорос, съхранявайки неговото ядро. Така това ядро – отрицанието на отрицанието, екзистенциалният смисъл на пиесата, остава живо и ни позволява да стигнем до едно много по-дълбоко прочитане на текста.

Какво според Вас разпознава днешната публика във „В очакване на Годо“?

Джулио Джермано Черви: Начинът, по който убиваме времето и постепенно губим всички ценности. Както вече казахме за правилата – свободата идва, когато преминеш през тях, а не когато можеш да правиш абсолютно всичко.

Живеем в епохата на безкрайните възможности. Казват ни, че можем всичко, а накрая не правим нищо. Именно това „нищо“ е една от основните теми на спектакъла. Човек губи себе си. Губи усещането за света около себе си. Владимир и Естрагон живеят сред гробове, в едно огромно гробище, и въпреки това продължават да играят, продължават да се занимават с дреболии. Днес живеем по много сходен начин, без дори да си даваме сметка.

Роко Анкарола: Публиката може да разпознае самата себе си. Съгласен съм с Джулио. Хората виждат собствената си неспособност да мечтаят за бъдещето и да предприемат действия срещу големите проблеми, пред които е изправен светът. Потенциалът да променим реалността съществува, но ние не успяваме да го използваме. Именно това е и състоянието на Диди и Гоги.

Италианската театрална традиция сякаш е свързана с физическото присъствие на сцената. Как това влияе върху начина, по който се подхожда към Бекет?

Джулио Джермано Черви: Не мисля, че съвременната италианска театрална традиция вече се основава толкова на физическия театър или на физическото присъствие на актьора. През последните години тя е по-скоро насочена към думите, към идеите и концепциите. Подходът към текста е по-интелектуален, отколкото физически. Освен това, ясно разграничаваме танца, драматичния театър и танцовия театър.

Снимка: Даниел Димитров

Роко Анкарола: Да, но в този спектакъл работихме с Енцо Ветрано, Стефано Рандизи и Паоло Музио – трима актьори, които носят именно тази традиция, за която говорите.

Например, Енцо Ветрано и Стефано Рандизи, които играят Диди и Гого, са ученици на Лео де Берардинис – един от големите майстори на италианския театър (1940-2008, бел. а.). Те идват именно от една силно физическа театрална школа. Паоло Музио пък работи с Теодорос Терзопулос вече повече от двайсет, може би, почти трийсет години.

Така че силното физическо присъствие в спектакъла идва именно от техния опит и традиция. Срещата с Теодорос Терзопулос е съвсем естествена, защото основната тема в неговата работа е тялото. Затова цялото представление се основава върху срещата между думите на Бекет и телата на актьорите. Що се отнася до театралната традиция, да – мисля, че именно Енцо и Стефано внасят този елемент в спектакъла.

Има ли реплика от пиесата, която ви преследва и извън театъра?

Роко Анкарола: За мен това е момент от второто действие, в който героите говорят за звуците, които чуват. Казват, че звучат като шумоленето на листа. Това винаги ме връща към стихотворение на италианския поет Джузепе Унгарети (1888-1970, бел. а.), в което войниците на фронта са сравнени с есенни листа. Неизбежно мисля за загиналите, за войниците. Това е репликата, която нося със себе си...

Джулио Джермано Черви: При мен също е реплика, свързана с природата. Това е моментът, в който Естрагон казва, че единствено бонзаят е жив. Това е парадокс, защото в сценографията всичко е мъртво. Бонзаят е единственият природен елемент. В някои източни езици думата бонзай се свързва и с идеята за очакване, за очакване на нещо. А накрая Лъки взема този бонзай със себе си. Не знам как да тълкувам това, въпреки че участвам в представлението. Може би е образ на липсата на надежда.

Когато играете извън Италия, какво научавате за собствената си култура?

Джулио Джермано Черви: Времето, което прекарваме в различните страни с това представление, е твърде кратко, за да можем да научим много за тяхната култура. Но самият факт, че спектакълът ни извежда извън Италия, е огромен подарък.

Най-интересното за нас е да наблюдаваме как публиката реагира на представлението. Всеки път отношенията със зрителите са различни, но навсякъде усещаме едно и също – чувството за очакване. Във всяка страна хората сякаш чакат нещо. И това очакване поражда различни реакции в различните култури. Това е много интересно. „В очакване на Годо“ е посттрагически текст. Той предлага универсални отговори, но и въпроси, които остават без окончателен отговор.

Роко Анкарола: Когато играем пред публика, която не разбира езика, отношенията с текста са различни. Това променя и начина, по който аз самият го възприемам. Вниманието на зрителите се насочва към други неща и това е много интересно.

Снимка: Даниел Димитров

Понякога си мисля, че за зрителите може да бъде дори по-трудно, ако са много близо до сцената. Не знам къде седяхте вие по време на представлението, но текстът е толкова значим, че понякога самото му прочитане може да помогне човек да оцени по-дълбоко отделни моменти и идеи.

Джулио, роден сте в Буенос Айрес, работите в Модена и Атина. Накъде продължава това пътуване?

Джулио Джермано Черви: Засега продължава към София, България. Ще продължа да пътувам и до Атина.

Аз живея в Милано. Историята е малко по-дълга. Майка ми беше учителка по италиански език и заради работата ѝ живяхме три години в Мексико, след това в Мадрид и Барселона. По-късно учих в Триест и Модена.

Връщате ли се в Латинска Америка?

Джулио Джермано Черви: Засега не. Искам да продължа работата си в Италия, да развивам връзките си с италианските театри и да пренеса натрупания опит там. Искам също да продължа да преподавам метода на Теодорос Терзопулос в Италия. Надявам се и сътрудничеството ми с Атина да продължи по най-добрия възможен начин.

Роко Анкарола: Аз съм роден в Южна Италия и прекарах там детството и младостта си. Не съм пътувал много по света. Моят път преминаваше между Южна и Северна Италия по време на следването ми.

След това срещнах Теодорос Терзопулос и започнах често да пътувам до Атина. Това се превърна във важна връзка – както в театъра, така и в живота ми. С Джулио сме приятели. Работим заедно, мечтаем заедно, правим планове за бъдещи проекти. И възнамерявам да продължа да се занимавам с това, което обичам.

Джулио Джермано Черви: Аз завърших психология през септември. Първоначално започнах да я изучавам, защото мислех, че така ще разбера по-добре самия себе си. Не намерих този отговор (Смее се – бел. а.). И все още не съм го намерил. Но мисля, че психологията е тясно свързана с театъра и с човешките взаимоотношения. Интересуват ме науките за човека.

Театралният ми път започна в Модена, в ERT (Театър „Емилия-Романя“, бел. а.). Именно там с Роко се срещнахме за първи път. И двамата искаме да продължим да работим по този начин в театъра.

Как изглежда един ден без театър?

Роко Анкарола: Не мога да си представя такъв ден. Това е невъзможно. Театърът е моят живот.