Той е бил и Тарзан, и Че Гевара, и Меркуцио, и Казанова... В София събира овации с Дон Жуан. Почитатели от Китай до Румъния пътуват с него по целия свят, за да преживеят сценичното му присъствие... Джан Марко Скиарети е Дон Жуан в едноименния мюзикъл, който гостува от 28 януари до 1 февруари в зала 1 на НДК.
Стилът му може да бъде описан като съвкупност от много качества, сред които дисциплината е на първо място. Следват зрялост и постоянство, и елегантност с вътрешна свобода, която не „крещи“, но се налага съвсем естествено. Самият той казва, че подхожда към работата си не като към поредица от роли, а като пътешествие, което е в началото си...
В думите му личи уважение към занаята, към процеса и към партньорите на сцената. Не разчита на харизмата „на момента“, а на натрупване, техника и самоконтрол. Той е артистът, който влиза докрай в ролята. И това прави „престоя“ му на сцената интензивен, без неизбежната мелодрама или сладникавост. В този смисъл, тялото е част от стила. То е работещ инструмент, който идва „на помощ“ при физически тежките образи, в които се налага да влиза.
Къде остава прословутата италианска страст? Претопява ли се, когато се забъркаш в международна продукция? Едва ли. Тя се усеща от сцената. Идва от невидимото, от болката и умението да я изпееш, удържайки я, и тогава тя се превръща в печеливш момент за всички. „Ако си способен да преживееш емоцията, без да ѝ позволиш да те завладее напълно, тогава публиката може да усети значимостта на изпълнението“, казва Джан Марко Скиарети.
Джан Марко Скиарети, в разговор с Даниел Димитров – има ли хубави и лоши клишета за Дон Жуан, как се разпознава момента, в който група артисти се превръща в общност, как съхранява гласа си, без да жертва емоцията на сцената, за Китай, любовта по време на работа и пропуснатите шансове..
Вярно ли е, че всъщност не харесвате съвсем мюзикъли?
- (Смее се – бел. а.) Отчасти. Не е напълно вярно в смисъл, че не съм голям фен на класическата структура на мюзикъла такава, каквато я познаваме – когато има редуване на диалог и песен. Аз лично предпочитам спектакълът или да бъде изцяло изграден чрез слово и актьорска игра, или да бъде класически изпят докрай, като „Парижката света Богородица“, „Фантомът на операта“, „Дон Жуан“, „Клетниците“... В това разграничение много повече ме привлича оперният принцип на разказване – историята да се развива чрез музиката, а не песента да бъде въведена с текст.
И не става дума за това, че не харесвам даден стил. Работил съм и по двата начина, и може би, именно затова мога да кажа, че много повече предпочитам спектакли, които са или изцяло изпети, или изцяло изиграни.
Вярно ли е, че трябва да пеете едно към думите от либретото на „Дон Жуан“?
- Да, но това е нещо, което винаги правим заедно с композитора, когато подготвяме спектакъл. Когато искаме да изчистим намеренията, просто махаме музиката и минаваме през целия спектакъл само с него – работим единствено върху смисъла и интонацията на думите...
Има ли хубави и лоши клишета за Дон Жуан?
- (Смее се – бел. а.) Мисля, че има само лоши клишета за Дон Жуан – особено днес, в съвременното ни общество. Но не смятам, че има нещо срамно в това този образ да бъде представян на сцената. Дон Жуан на Моцарт се играе вече 200–300 години. Най-важното е, че ако сме способни да покажем тъмната страна на света, тогава можем още по-силно да разкажем и за светлата, за положителната енергия в него.
Мислите ли, че публиката днес идва в театъра, в търсене на смисъл, или по-скоро има нужда да бъде разтърсена?
- Мисля, че в основата си предназначението на театъра е да забавлява хората за няколко часа и да им даде възможност да избягат от реалния свят. За мен това е основната причина. Оттам нататък възприятието на спектакъла е изключително субективно – някой може да се разплаче, друг – не, в зависимост от личния си опит. Но причината, поради която и аз самият отивам на театър, е именно това – като форма на медитация, създаване на ново измерение и откъсване от ежедневието.
Прави впечатление колко сплотена изглежда трупата на сцената. Как се разпознава момента, в който група артисти се превръща в общност, а не просто в екип?
- Този спектакъл не би могъл да съществува, ако на сцената не бяхме семейство. Той е много специфичен и много интимен. Нужно е такова ниво на доверие помежду ни, че е задължително да създадем здрава връзка и извън сцената. Това е точно онова, което се случва – без да го насилваме, просто идва естествено. И мисля, че това е ключът към успеха на спектакъла.
Дори днес част от нас отидохме заедно да играем escape room – беше фантастично, много се забавлявахме. Препоръчвам го, защото не само тренира ума, но и създава усещане за участие и общност. А мисля, че това важи и за много други професии.
Какво от съвременния свят най-трудно намира място на сцената?
- Мисля, че днес – и може би, отварям трудна тема – има огромен подбор на възможни теми за сцената заради света, в който живеем, и епохата на политическата коректност. В някои случаи тя е напълно оправдана. Но в други ми се струва, че просто сме я загубили... За мен няма табута на сцената – можеш да говориш за всичко, стига да имаш причина да го правиш.
Ако тръгнем в посока театърът да бъде място за послания – тогава да, важно е първо да очертаеш проблема, а след това, чрез сюжета, да се опиташ да създадеш нов свят или да помогнеш на публиката да го разбере.
Кога за последно излязохте от репетиция с усещането, че сте научил нещо за себе си, а не за спектакъла?
- Мога да дам клиширания отговор, че всяка роля ми дава нещо ново. Но в края на миналото лято имах възможността да изиграя в „Макбет“, в Китай, и това беше невероятно преживяване. Ролята е изключително сложна – преминаваш през огромна емоционална вълна – жажда за власт, амбиция, след това лудост и накрая смърт. Цялото това пътуване създава изключително сложен вътрешен свят. И съм благодарен за това не само като артист, но и като човек, защото после мога да използвам този опит в работата си по други роли.
Какво е да си известен и да те обичат като артист в Китай?
- Никога не съм отивал в Китай с идеята да стана известен. Това е много труден пазар, но съм благодарен, че се случи – в смисъл, че усещаме признанието на хората. Освен участията ни там, имах възможност да изнеса и собствен концерт. Това, което много помага, е, че музикалната общност там е огромна. Само в Шанхай почти един милион души всяка седмица редовно посещават театър. За Китай това може да не е нищо, но за нас е изключително много – и именно това прави разликата.
Китайската публика е невероятно благодарна. Това са хора, които инвестират свободното си време и собствените си пари, за да пътуват по света и да гледат спектакли. Може би не си давате сметка, но дори тук, в София, има китайски фенове, които прекарват цяла седмица, за да ни подкрепят и да гледат спектакъла. Това е поразително и създава истинска енергия в артистичната и професионалната връзка.
Дори голяма част от билетите на „Бродуей“ се купуват от Азия – което също е много интересно.
Как съхранявате гласа си, без да се жертва емоцията на сцената?
- Това е нещо, което се учи с времето и чрез репетициите. За мен първият подход винаги е класически – трябва да усвоиш техниката, за да не се нараниш. След това тялото и действието трябва да подкрепят гласа, а не обратното. Ако мислиш прекалено много за гласа, рискуваш да не дадеш най-доброто си изпълнение. Но в същото време гласът трябва да бъде стабилен и поддържан – иначе го губиш.
При дълго турне, при цяла година на сцена, това може да бъде разрушително. Затова винаги подготвям партитурата и текста по много суров, първичен начин, за да видя докъде стигат възможностите на гласа ми. След това добавям силата на сценичното присъствие, което в повечето случаи само помага.
Кое е по-страшно – да изпееш нещо технически трудно или нещо болезнено лично?
- Добър въпрос. Бих казал – технически трудното. Защото болката, ако успееш да я удържиш, се превръща в печеливш момент за всички. Ако си способен да преживееш емоцията, без да ѝ позволиш да те завладее напълно, тогава публиката може да усети значимостта на изпълнението.
Нека поговорим още малко за емоцията. Има ли роля, която коренно промени начина, по който използвате гласа си – не само технически, но и емоционално?
- Мисля, че всички роли, които изискваха огромно сценично присъствие във времето, промениха начина, по който възприемам професията и артистичното послание. Започвайки с Тарзан в началото – това беше изключително изискваща роля. След това „Евита“ в Лондон, защото ролята на Че също означава да си почти непрекъснато на сцената.
По-късно Казанова беше много труден за мен – не само защото си почти през цялото време на сцената, но и защото пееш 18 от 22 песни. Освен това, стиловото разнообразие е огромно – от класика, през поп, до хеви метъл. Всички тези дълги и интензивни роли ми дадоха повече занаят, повече устойчивост и ми помогнаха да посрещам следващите предизвикателства по-подготвен.
Споменахте Тарзан – това беше ли лудо преживяване или просто мюзикъл?
- Определено, това беше спектакълът, който напълно промени живота ми. Най-вече заради репетиционния процес – спектакълът се раждаше именно там. Не беше от типа „излизаш на сцената и си вече в ролята“. Не. Отне ми три месеца и половина, и чак до последния момент почти не можех да повярвам, че ще го направя.
Когато ме избраха за Тарзан, не беше защото са избрали „пакета“ на момента. Екипът на Disney търсеше глас, визия, но и онази невинност, която ролята изисква. След това трябваше да се добавят всички други огромни детайли – като например да се превърнеш в маймуна, да правиш физически неща, които вероятно никога преди не си правил... Да събереш всичко това по естествен начин, отне много време.
Колко представления изиграхте с този спектакъл?
- Почти хиляда. Играх близо три години и половина. А аз съм голям фен на фитнеса и изобщо много ангажиран със здравето и физическата форма. По онова време – когато бях на 24–25, това беше идеалното съвпадение – да съм на сцената и едновременно с това да се грижа за тялото си.
Кога за последно излязохте на сцената, без да искате да бъдете там?
- Никога. Кълна се! В момента, в който започна да си го мисля, това би означавало край за мен като човек на сцената.
Кога аплодисментите не са били достатъчни. И защо?
- За мен винаги е приятно да усещам, че публиката е ангажирана с нас. Но предпочитам това да се случва в края на спектакъла. Когато аз отивам на театър, никога не чувствам нужда да аплодирам по време на представлението, освен ако нещо наистина дълбоко не ме докосне емоционално.
Феликс Грей често ми казва нещо много забавно – и винаги ме изненадва, че обръща внимание точно на това. Твърди, че моментът, в който разбираш дали „смъртта“ на Дон Жуан е била наистина успешна, е когато публиката не аплодира. Защото тогава си им разбил сърцата.
Забавно е, защото в повечето случаи е вярно. Често в зала от 3000 души един започва от учтивост да ръкопляска и останалите го следват. Но има и моменти, когато това не се случва – и тогава да, вероятно е било нещо наистина особено. За мен най-хубавото е в края на спектакъла да усетя, че хората са истински развълнувани от вечерта.
Има ли страна от характера Ви, която пазите далеч от ролите си?
- Не. Влагам себе си на сто процента. Готов съм да давам. На 40 години съм и вече съм минал през много неща в живота си – лични, щастливи, тъжни, ужасни. Всичко това заедно те подготвя да преминеш през всеки възможен сценарий.
Любовта по време на работа позволена ли е?
- Разбира се, стига да не пречи. За мен театърът е като църква. Това е място, към което трябва да имаш уважение – към спектакъла, към трупата, към колегите. Така че, ако една връзка не нарушава тази стабилност и равновесие – защо не...
В едно интервю от 2022 г. казвате, че професията е пътешествие. Сета в кой етап на това пътешествие сте?
- Винаги се надявам, че това е само началото (Смее се – бел. а.). След Тарзан имах момент, в който си казах: „Май трябва да се спра за малко“. Това беше период в Германия, когато имаше застой в спектаклите. Тогава се преместих в Лондон с нова агенция. И си казах: „Невъзможно е да работя в Лондон в тази професия – заради акцента“. Исках за известно време да променя живота си и започнах да уча остеопатия в Лондон.
Три месеца по-късно отидох на първото си прослушване за „Евита“ и получих ролята. Тогава осъзнах колко силна е връзката ми с тази професия. Обичам да уча, харесваше ми и университетът. Мисля, че можех да бъда и добър остеопат. Но сцената ми липсваше ужасно много...
Затова приех, че животът на сцената е най-доброто за мен – не само като артист, но и като човек. Обичам този живот, обичам жертвите, които правя, за да мога да излизам на сцената. И мисля, че това е добър баланс за един пълноценен живот.
Пропуснал сте шанса да станете добрия доктор…
- (Смее се – бел. а.) Никога не се знае. Може би, в следващия живот.
Има ли дума която най-добре Ви определя като човек?
- Постоянство (Използва думата Constancy – постоянство, вярност, твърдост – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- …и ще продължи да обича завинаги. И човек, който обича живота си.
Джан Марко Скиарети е роден в Парма, Италия, през 1986 г. От ранна възраст се увлича по пеене, драма и музика, като особено го привлича класическата музика – Верди, Пучини, Моцарт. На 15 години за първи път гледа мюзикълите на Рикардо Кочанте – „Парижката света Богородица“, и на Андрю Лойд Уебър „Фантомът от операта“. Това е любов от пръв поглед. На 18 години играе Меркуцио в „Ромео и Жулиета“ на Кочанте, гастролирайки из цяла Италия.
През 2013 г. е избран за ролята на Тарзан в едноименния мюзикъл с музика на Фил Колинс, в който играе три години. След това се премества в Лондон и в мюзикъла „Евита“ (композитори Уебър, Кенрайт и Томсън) изпълнява ролята на Че. Спектакълът гастролира в Обединеното кралство и Германия.
През 2017 г. артистът е поканен като почетен гост на концерта Magic at the Musicals в Royal Albert Hall. Година по-късно пак там играе Бернардо в „Уестсайдска история“. От лятото на 2019 г. Джан Марко изпълнява ролята на Феб в международното турне на мюзикъла „Парижката света Богородица“. През пролетта на 2020 г. влиза в ролята на главния герой в „Дон Жуан“ (композитор Феликс Грeй, режисьор Жил Махо).
