Не е ли съвсем нормално един драматург да вярва повече в мълчанието, отколкото в думите. Да вярва, че най-важното винаги остава отвъд думите. Че театърът започва там, където думите свършват. Не е ли съвсем нормално да пропагандира политиката на нежността, обикновеното като революция, да превръща ежедневието в театър. Да ни показва, че театърът все още има шанс отново да ни научи как да обичаме...

Диего Плеутери казва: „Не исках да проблематизирам сексуалната ориентация. Исках да проблематизирам любовта“. Болката означава, че си жив, и това живеене при него се случва сред призраците на любовта, меланхолията за двама, сред първата целувка и последното мълчание, между първата среща и последното сбогом...

В пиесата му „Както в най-добрите дни“ (Come nei giorni migliori), в „Театър 199“, има сериозност към любовта, без ирония и без дистанция, има и памет, и ежедневие, и рутина, и интимност. Плеутери по-скоро използва връзката между двама мъже, за да говори за универсалните механизми, с ясното съзнание, че вече не живеем в романтичната епоха на любовта, но сме и отвъд циничния поглед към нея...

Роденият през 1998 година Плеутери вече е от поколението драматурзи, което не се опитва да променя театъра чрез скандал, а чрез промяна на оптиката, без да пише за големите обществени катастрофи и политическите лозунги на деня. Първо изучава драматургия в школата Paolo Grassi, а след това завършва актьорската школа на театър Stabile в Торино под ръководството на Валерио Бинаско и Леонардо Лиди. Пътят му е необичаен – започва като актьор, но постепенно се превръща в един от най-разпознаваемите млади драматурзи.

Първата му пиеса Madri („Майки“) печели наградата Eurodram, а „Като в най-хубавите дни“ се превръща в едно от най-обсъжданите нови заглавия на Stabile, след което започва да пътува из Италия и Европа. През 2025 г. той става щатен драматург на театъра, а малко по-късно е назначен за първия младши артистичен директор – нова позиция, създадена с идеята младите автори да участват активно в изграждането на репертоарната политика и откриването на нови театрални гласове.

Любопитното е, че извън сцената Плеутери почти не прилича на автора на толкова меланхолични текстове. Смее се лесно, говори бързо, често сам се прекъсва, нарича себе си buffo – италианската дума за човек, който е смешен по един леко чудат начин. Признава, че като дете е бил непоносимо приказлив. Искал е да изглежда по-умен, постоянно е поучавал околните и е вярвал, че думите могат да обяснят всичко.

Днес мисли точно обратното. „Онова, което се случва отвъд думите, е по-истинско“, казва той. Тази промяна всъщност обяснява цялата му драматургия. От друга страна, той принадлежи към генерацията на приложенията за запознанства и безкрайния избор. Според него най-голямата илюзия на съвременната любов е усещането, че винаги има някой по-подходящ. Така хората вече не си позволяват най-важното – времето, необходимо, за да опознаят човека срещу себе си. И това при него не е морализаторство, а по-скоро констатация.

„Любовта не е спасение. Не е и катастрофа. Тя просто съществува. Горчива е, меланхолична е, понякога боли, но точно тази болка доказва, че човек е жив“. Може би затова затова е убеден, че единственото интимно нещо, което ни е останало, е болката. И тази фраза звучи почти като личен манифест.

Снимка: Даниел Димитров


Диего Плеутери в разговор с Даниел Димитров – за думите, които могат да правят всичко и обратното на всичко, за обикновеното, което заслужава да бъде превърнато в театър, защо днес е толкова трудно да бъдем истински близки и защо хората днес се страхуват не от самотата, а от обвързването, за предстоящия роман на ужасите, личните призраци и защо все още се чувства странно като младши артистичен директор на театър Stabile в Торино.

Казвате, че думите могат да правят всичко и обратното на всичко: „Обичам да мисля, че думите ми могат по някакъв начин да утешат. Те могат да позволят на тези, които ги слушат, да се чувстват по-малко самотни и малко по-смирени със своето съществуване“. Що за дете бяхте и кога осъзнахте това за думите?

- Бях много различен. Много различен от човека, който съм днес. Бях ужасно бъбриво дете и говорех непрекъснато.

Когато си спомням за себе си като малък, се виждам като доста досаден човек, защото наистина говорех прекалено много. Постоянно повтарях: „Не можеш да направиш това“, „Не бива така“, „Трябва да знаеш еди какво си“. Все нещо обяснявах и все се опитвах да уча някого. Мисля, че просто много исках да изглеждам по-умен и по-интелигентен. Но всъщност бях само едно дете. Това беше.

Например, тази пиеса („Като в най-добрите дни“ – бел. а.) е за любовта, а думата „любов“ се споменава само веднъж. Защото вярвам, че в театъра има нещо магично, когато дадено нещо се появи не чрез думите, а в отношенията между героите и в ситуацията, в която се намират. Много повече ме интересува какво могат да създадат обикновените думи отвъд самите себе си. Струва ми се, че онова, което се случва отвъд думите, е по-надеждно. И по-истинско.

„Както в най-добрите дни“ разказва една, на пръв поглед, обикновена любовна история. Какво Ви убеди, че именно обикновеното заслужава да бъде превърнато в театър?

- Пиесата беше написана по поръчка на италианския режисьор Леонардо Лиди. Той ме помоли да разкажа история за двама мъже, които се влюбват. Говорихме много за това какво означава подобна пиеса да бъде политическа. Аз стигнах до извода, че обикновеният живот може да бъде по-политически от всичко, което можеш да заявиш директно. Да покажеш любовта между двама души е много по-силно от всякакви декларации. Просто виждаш любовта... А тя е нещо обикновено, защото всеки човек може да я преживее в живота си. Затова зрителят може да открие собственото си отражение на сцената. Именно защото историята е обикновена, тя се отнася до всички.

В пиесата няма големи събития, а по-скоро малки ежедневни моменти. Кога разбрахте, че именно в тях се крие драмата?

- Не съм човек, който гледа романтични комедии. Но когато започнах да работя върху тази пиеса, разбрах, че ако искам тя да бъде истински обикновена, трябва да ги изуча. И така изгледах много романтични комедии. В тях също има събития, но те са по-малки и произтичат от всекидневния живот.

Докато ги гледах, започнах да забелязвам определени структури. А когато мислех за живота, осъзнах, че и една връзка има своите структури. Разбира се, никога не е напълно еднакво, но винаги има първата среща, първата среща като среща, първата целувка... Исках именно тези обикновени моменти да се превърнат в основното събитие на всяка сцена. Започнах от тези моменти – първата среща, първата среща като двойка, първата целувка... След това написах всичко онова обикновено, което води до тях.

Любовта в текста Ви не е идеализирана, но не е и разрушителна. Липсва цинизъм, който често присъства в съвременната драматургия. Това съзнателен избор ли е?

- Да, напълно съзнателен. Мисля, че вече не живеем в романтичната епоха на любовта. Но също така смятам, че вече сме и отвъд циничния поглед към нея. Исках да намеря място някъде по средата.

Единият герой е по-романтичен от другия. Неговата гледна точка не е осъдена, но непрекъснато се сблъсква с ежедневието. Отново говорим за обикновеното и за всекидневния живот. Представата на героите за любовта неизбежно се сблъсква с реалността. И именно това ми е интересно – как различните възгледи и различните представи се срещат със света и с действителността.

Това история за страха от близостта ли е?

- Не бих казал, че е за страха. По-скоро е история за трудността да останеш с някого. Но и за желанието да останеш. За трудностите, които възникват, когато избереш да бъдеш с другия...

По-трудно ли е да се напише неизказаното от героите, отколкото самите реплики?

- Да. Както споменах, исках да създам нещо, което съществува над думите. Това е много деликатен процес. Пиесата вече беше поставена в Италия и всяко представление беше различно. Убеден съм, че и тук ще е така. Всичко зависи от химията между актьорите в конкретната вечер. Всеки път на сцената може да се случи нещо различно. Опитах се да създам нещо отвъд думите и да го изградя именно чрез най-обикновени реплики. Това беше много трудно. И всъщност зависи от самия живот.

Смятате ли, че Вашето поколение преживява любовта по различен начин от предишните поколения, или просто говори за нея по различен начин?

- Мисля, че днешното младо поколение наистина преживява любовта по различен начин. Не казвам, че това е по-добре. Това ще покаже времето.

Аз самият, а и Били в пиесата, имаме усещането, че възможностите са безкрайни. Вероятно, това идва от приложенията за запознанства. Те ти предлагат огромен брой хора, измежду които можеш да избираш. Получава се усещането, че любовта се е превърнала в своеобразен пазар, където непрекъснато има нови възможности и нови преживявания. Именно това води до трудността да останеш в една връзка достатъчно дълго, за да разбереш дали наистина обичаш човека до себе си.

Днес сякаш непрекъснато имаме чувството, че нямаме време да открием това. Все ни се струва, че някъде има някой по-добър. Но това е измама, защото не си даваме достатъчно време да опознаем човека, който стои пред нас.

Защо днес е толкова трудно да бъдем истински близки?

- Мисля, че това е основната причина. Живеем в силно нарцистично време и затова ни е толкова трудно да се отдадем на другия. Точно затова театърът е прекрасно място. В него всичко се случва тук и сега, всяка вечер. Мисля, че театърът може отново да ни научи как да обичаме.

Смятате ли, хората днес все по-често се страхуват не от самотата, а от обвързването?

- Да, мисля, че хората много се страхуват от обвързване. Но също така се страхуват и от самотата... Ужасени сме от мисълта да останем сами. И в същото време ни е страх да се обвържем. Това е противоречие, което само на пръв поглед изглежда нелогично.

На италиански имаме израз Le due facce della stessa medaglia – двете страни на една и съща монета. Изглеждат като противоположности, но всъщност са неразривно свързани.

Когато пиесата се поставя в различни държави, бихте ли предпочели режисьорите да бъдат максимално верни на текста или могат да си позволяват свободни интерпретации?

- Не, много ми харесва, когато други хора интерпретират това, което съм написал. Не съм ревнив към думите си. Напротив, любопитно ми е да видя как чуждият поглед променя произведението. Това винаги ми е интересно.

Познавахте ли българския режисьор, преди да започне работа по пиесата?

- Не, не го познавах.

Беше ли важно за Вас да напишете история, в която сексуалната ориентация не е конфликтът?

- Да. Това беше най-важното.Още в самото начало именно това обсъждахме най-много с италианския режисьор. За да бъде тази пиеса политическа, тя трябваше да бъде обикновена. Според мен вече сме отвъд времето, когато основната тема беше разкриването на сексуалната ориентация или конфликтът между отделния човек и обществото.

Струва ми се, че еднополовите връзки почти винаги са били представяни в киното и телевизията като проблем сами по себе си. Аз не исках да проблематизирам сексуалната ориентация. Исках да проблематизирам любовта. Именно това е най-важното за мен.

Ако заменим двамата герои с мъж и жена, какво според Вас би се променило в пиесата и какво би останало абсолютно същото?

- Мисля, че любовта винаги остава една и съща. Напълно е възможно да се направи такава версия. Няма да се изненадам. Даже ми се струва, че би било много интересно пиесата да бъде изиграна от хетеросексуална двойка, от лесбийска двойка, от гей двойка. Би било наистина любопитно. В текста няма конкретни препратки към сексуалната ориентация.

Има само две реплики, които би трябвало да бъдат променени. В един момент, единият герой казва, че двамата не могат да имат деца по естествен път, което, разбира се, би трябвало да се промени. Има и една сцена, в която по време на спор единият обижда другия, като го нарича „гей“. Това също вероятно би трябвало да се промени. Макар че… Може би не. Не знам.

Най-интимните моменти в пиесата сякаш не са физическите, а разговорите, в които героите започват да се разминават. За Вас какво всъщност означава интимност?

- Това е много, много дълбок въпрос. В една друга моя пиеса има жена, която не може да си спомни края на едно изречение. А изречението е: „Единственото интимно нещо, което ни е останало, е...“ И тя така и не успява да си спомни последната дума (Смее се – бел. а.) Накрая изречението е: „Единственото интимно нещо, което ни е останало, е болката“. Или по-скоро скръбта.

Мисля, че моята интимност е... Може би не бива да го казвам, но тя е изпълнена с болка. Не в отрицателния смисъл. Болката означава, че си жив. Дори когато страдаш. Дори когато страдаш заради любовта, това означава, че си жив. Животът е горчив. И е меланхоличен. Любовта също носи меланхолия и горчивина. Така че бих казал, че в моята интимност има много меланхолия.

Италия е страна със силна католическа традиция, но и с активно съвременно театрално изкуство. Усещате ли, че публиката там вече възприема подобни истории като нещо естествено, или все още предизвикват дебат?

- За мое щастие, голяма част от публиката ги прие като нещо напълно естествено. Не всички, разбира се. Имаше хора, които напуснаха салона по време на представлението. Но бяха много по-малко, отколкото очаквах. Това ме успокои.

Най-много се страхувах, че по-възрастното поколение няма да приеме спектакъла. Но останах изненадан, когато видях жени, които спокойно можеха да бъдат като моята баба, да плачат, да се смеят и да възприемат историята като нещо напълно естествено. Това беше много силен момент... Затова вярвам, че пиесата достигна до почти всички. Защото говори за любовта, а с нея всеки може да се свърже, независимо от всичко останало. Разбира се, имаше хора, които се почувстваха провокирани. И това е напълно нормално. Всъщност, именно това означава, че пиесата е политическа.

Когато гледате спектакъла в Италия, имате ли чувството, че разкривате собствената си душа и личност, или по-скоро се разкривате като автор и драматург?

- Знам, че хората не го възприемат като нещо лично. Пиесата не е автобиографична. Всъщност... Има няколко автобиографични елемента, но са съвсем малко. Например, цветът на една врата. Това е много конкретен детайл от моя живот. Но само толкова. Това е един съвсем малък елемент от пиесата.

И все пак е като да дадеш живот на нещо. Винаги съм много напрегнат и развълнуван. В Италия вече установих, че почти не мога да гледам собствените си представления, защото усещането е, че давам част от себе си на публиката. И макар текстът да не е автобиографичен, аз се чувствам лично въвлечен.

През ноември 2025 г. казвате ,че рано или късно бихте искал да опитате да напишете роман? Започнахте ли вече? Какъв роман би било това?

- Не, още не съм започнал. Трябва да знаете, че съм голям почитател на филмите на ужасите. Затова бих искал да напиша роман на ужасите. Но не съвсем в традиционния смисъл. По-скоро би бил размисъл за призраците и за това какво всъщност представляват те в ежедневния ни живот.

Всъщност, сега Ви споделям една своя мечта. Това е романът, който мечтая да напиша. Той ще разказва за мъж, който наследява замък в Австрия. Отива там с надеждата да открие призраци. Но когато пристига, установява, че в замъка няма нито един, и си казва: „Къде са призраците?“. Тогава започва сам да „населява“ всяка стая с различен призрак. Всяка стая се превръща в различно отражение на това какво всъщност може да бъде един призрак...

Имате ли свой личен призрак?

- Разбира се. Разбира се, че имам. Но няма да Ви кажа какъв е (Смее се – бел. а.). Мисля обаче, че ако четете текстовете ми достатъчно внимателно, ще можете да откриете моите призраци.

Свикнахте ли с позицията на младши артистичен директор на театър Stabile в Торино?

- Да, това е нещо съвсем ново за мен. Последните промени в закона за държавното финансиране изискват всеки национален театър в Италия да има младши артистичен директор. Така че това е нова длъжност.

За мен това е голямо предизвикателство и изключително интересна възможност. Благодарение на нея мога да привличам по-младото поколение към една по-институционална театрална среда. Да каня младите творци на нашите сцени и да им давам шанс да бъдат видени.

От други разговори с Вас, останах с впечатлението, че все още се чувствате малко странно в този театър...

- Да, така е. Аз идвам от независимия театър. Винаги съм работил в независими продукции. Затова възможността да бъда част от една голяма институция, беше нещо много необичайно. Никога не съм си представял, че това е възможно. Може, би точно затова толкова ми харесва. Защото е нова възможност. Не само за мен, но и за театъра в Италия като цяло.

Работата Ви там прилича ли на стандартен работен ден – от 9:00 до 17:00 ч.?

- Не. Зависи от деня. Понякога работя от 9:00 до 17:00 ч., но всичко зависи от задачите ми. Освен това, аз съм и щатен драматург на театъра. През повечето време следя работата по различните продукции. В други дни провеждам срещи, телефонни разговори и работя с административния екип.

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- Да. Ще я кажа първо на италиански, а после ще я преведа. Buffo. На английски най-близката дума е goofy (На италиански buffo означава човек, който е смешен по един особен, малко чудат начин, шантав – бел. а.).

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

- Аз съм човек, обича... (Замисля се – бел. а.). Звучи банално, но... Аз съм човек, който обича да контактува с хората.

Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google