14:03 ч. 09.07.2026
„Когато бях малка не пеех за любов, защото не я разбирах, но сега, след три брака, вече я разбирам... Няма нищо по-голямо от любовта, тя лекува всичко"...
Зад сценичния огън стои човек с много ясна нравствена позиция. Тя не говори само за музика, а за свобода, демокрация, равенство, приемане. И най-интересното е, че не ги проповядва абстрактно, а ги въплъщава в начина, по който съществува на сцената.
На 75 години тя не просто пее. Тя е едновременно стихия и морален авторитет. Тя разговаря, шегува се, разказва истории, танцува, кокетничи, провокира. Движи се като човек, който познава тялото си до последния жест. Смее се с цялото си лице. Флиртува с публиката така, както само големите джаз музиканти умеят – с поглед, с усмивка, с неочаквана пауза, с импровизация, която те кара да повярваш, че се случва само и единствено заради теб. В продължение на повече от час и половина публиката е неин партньор...
Най-невероятното е, че гласът ѝ сякаш е отказал да се подчини на времето. След десетилетия непрестанни концерти, турнета и вечери, прекарани в джаз клубове по целия свят, той продължава да носи същата сила и светлина, гъвкавост и онзи нюанс, който мигновено разпознаваш. Жив е. Диша. Рискува. Понякога е кадифен, друг път метален, след миг става шепот, а после избухва. Това не е глас, който се пази. Това е глас, който все още живее.
И зад цялата тази „лекота“ стои човек с болезнено ясно съзнание за времето, в което е. Говори за демокрацията така, както говори за джаза – като за пространство, в което всеки има право на собствен глас. Според нея, ако музикантите не се слушат един друг, музиката престава да бъде музика. Ако хората престанат да се чуват един друг, демокрацията престава да бъде демокрация...
Излиза на сцената със своята изцяло дамска формация We Exist. Не за да доказва, че жените са по-добри, а за да напомни, че съществуват. Че винаги са били част от тази история, макар историята невинаги да ги е забелязвала. И после разказва една дребна случка от сутринта... Нищо драматично. Само една кратка сцена, която казва повече за света, отколкото дълга лекция...
Американската певица бе един от хедлайнерите на фестивала A to JazZ (2-5 юли 2026) в София.
Ди Ди Бриджуотър в разговор с Даниел Димитров: Може ли джазът да ни научи да приемем непредвидимото. Как се поддържа чувството да бъдеш дете след това толкова много рани, които човек получава. В какви моменти се сеща за гласа на майка ѝ, която ѝ пее. ..
През 2006 г., на първия си концерт в София казвате: „Разхлабете вратовръзките и се насладете на моята музика". Днес бихте ли казали, че хората трябва да „разхлабят“ не само дрехите, а и страховете, предразсъдъците и непрекъснатото желание да контролират всичко? Може ли джазът да ни научи точно на това – да приемем непредвидимото?
- Днес живеем в съвсем различна ситуация. Политически времената са изключително несигурни. В моята страна, която вече наричам Несединените американски щати, имаме нужда да защитим демокрацията. Започваме да я губим...
Но виждам и в много други държави по света как диктаторските тенденции стават все по-силни. Затова се опитвам да предавам едно послание, да напомням на хората, че все още притежаваме силата. Силата на множеството. Силата на гласа си. И силата да защитаваме свободата си. Това е най-важното за мен. Смятам, че джазът е прекрасен пример за демокрация, защото е музика на свободното себеизразяване. Изключително важно е всеки музикант на сцената да има равностоен глас.
За мен това е музиката, която най-добре изразява демокрацията. Ако ние, музикантите, не се слушаме един друг на сцената, музиката няма да звучи добре. Ако не позволим на всеки да има свой глас и своя момент, в който да се изрази, значи не споделяме. А именно това са основните принципи на демокрацията. Това е моето послание днес.И още нещо е много важно за мен – разнообразието и приемането на всеки човек.
Свирите с изцяло дамска формация...
- Свиря с изцяло женска група, защото искам да покажа на публиката колко е важно жените да бъдат виждани на сцената и в този музикален свят, който толкова дълго е бил доминиран от мъже и пропит от патриархални нагласи. Ние сме равни. Затова групата ми е само от жени. Нарича се We Exist („Ние съществуваме“), защото именно това искам да заявя.
Днес сутринта дори се случи нещо показателно. Пианистката ми пристигна по-рано и искаше да посвири малко, преди саундчека, докато още подготвяха сцената. Човекът, който отговаряше за мониторите, беше много груб с нея и ѝ каза, че не желае да чува никаква музика. Той продължи да се държи така с нея, докато аз не пристигнах. В момента, в който разбра, че тя е моя музикантка и че сме заедно, веднага дойде и ѝ се извини. Да... Това говори достатъчно.
Тогава казвате още нещо по време на концерта в НДК: „Чувствам се като дете“. Как се поддържа това чувство, след това толкова много рани, които човек получава...
- Мисля, че винаги трябва да пазим детето в себе си живо, защото именно то е нашето любопитство. То е онази част от нас, която не вижда цветове на кожата, разделения и всички тези граници. Ако успееш да запазиш това отношение към живота, то ти помага да бъдеш по-уравновесен, по-щедър и по-отворен към хората.
В какви моменти се сещате за гласа на майка Ви, която Ви пее...
- Майка ми никога не пееше. Тя просто не можеше да пее... Баща ми беше този, който пееше. Той беше музикант и музикалният ми талант идва именно от неговата страна на семейството.
Баща ми и брат му – моят чичо, пееха. Чичо ми имаше невероятен баритон. Тяхната майка, моята баба, беше пианистка. Повечето от сестрите ѝ също се занимаваха професионално с музика. Една от тях – моята пралеля Лоти Джи (1886-1973, най-известна като изпълнителка в бродуейския хит Shuffle Along – бел. а.), е първата чернокожа певица, която заминава за Китай през 1933 година.
По-късно на „Бродуей“ е поставен мюзикъл за нея и за работата ѝ с легендарния творчески тандем Сисъл и Блейк. Ноубъл Сисъл и Юби Блейк. Заедно създават прочутия мюзикъл Shuffle Along (Шоуто дава старт на кариерите на Джозефин Бейкър и Флорънс Милс – бел. а.), а години по-късно на „Бродуей“ е поставен спектакъл, посветен на тяхното сътрудничество. Така че оттам идва музиката в мен. Но майка ми... Тя наистина не пееше. Не можеше...
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Любов.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота.
След концерта през 2006 г. обещавате да се върнете в София, защото българите и публиката в залата са Ви накарали да се почувствате като у дома си: „Никога няма да забравя това усещане за близост“, казвате Вие. И се върнахте две години по-късно. Този път нали няма да Ви чакаме още 18 години. . .
- И аз се надявам. Щастлива съм, че отново съм тук. Трябва просто да бъдем благодарни за живота си всеки един ден. Не можем да живеем в бъдещето и да правим далечни планове, защото никой не знае дали изобщо ще получи това бъдеще.
Свързана новина
Свързана новина
