Първите думички…
Знаете ли кога сте превърнали звуците в думи, какво сте казали за първи път на родителите си и на света?
Попитах мама за този мой момент и се изненадах, че преди 30 години съм била „пелтек“ – заеквала съм при говорене и така докъм 3-годишна възраст. Мама казва, че мисълта ми е изпреварвала думите и съм искала да кажа толкова много, че накрая не съм успявала.
За щастие, всичко това е в миналото и днес работя с думите, със словото. Мисълта понякога продължава да върви по-бързо от тях, но усещам, че се старая както в общуването с околните, така и в професионалната ми комуникация.
Има и още нещо – родителите ми са били винаги отговорни и загрижени, така че не са допуснали проблемът в най-ранните ми детски години да се задълбочи. Иначе това щеше да предопредели живота ми и днес нямаше да бъда журналист.
Историята е моя, но съм сигурна, че в нея биха се припознали и други, а за някои – тя дори е настояще.
Нямаше да науча това за себе си, ако не беше подготовката за интервюто ми със София Вълнеева. Тя е не просто логопед, а най-добрият специалист на 2023 г. за град София. Освен това е получила отличието за логопед на годината за цяла България.
София, както я наричат и децата, застана пред камерата на „Жените на България“, за да ни разкаже какво я мотивира вече 28 години да работи с тях с една-единствена цел - те да изрекат първите си думи или да коригират езикови нарушения.
„Съдбата реши вместо мен“, споделя София.
Тя завършва Френската езикова гимназия и като ученичка си представя, че ще работи като преводач. Родителите й обаче настояват да запише право, въпреки че тя няма такова желание. Донякъде като вътрешен бунт срещу родителския натиск тя решава да учи дефектология, след което специализира в логопедията и сурдопедагогиката.
„Логопедът сякаш излъчва невидимо послание и казва без думи, че обича деца. Те от своя страна усещат отношението, вниманието, любовта“, казва София, която успява да изгради силна емоционална връзка с всяко дете.
Това е неизбежно в работата на логопеда, който прекарва не малко време с децата и има възможност да ги опознае. София, например, знае лични моменти от живота им – наясно е с трудностите, през които преминават, но и силата, която притежават и излъчват.
„Мислим, че са крехки, но понякога те са по-силни и от нас. Затова и усещането, че им помагам, е безценно за мен“, споделя логопедът.
София е щастлива, че скъпите спомени са навсякъде около нея – дали са послания с надписи „Обичам те“ и рисунки, които е закачила по стените в кабинета си, или са малки подаръчета – тя е запазила всичко от тях.
„Онова, което ме прави изключително емоционална и ме разплаква дори, е раздялата с децата. Страдам за всяко едно. Ние сме силно привързани, но знам, че се откъсваме за добро, че сме постигнaли терапевтичните цели“, казва София.
Резултатите в логопедията не винаги идват бързо затова е важна и ролята на родителите. Тя описва целия процес като верига, в която родителят е помощник-терапевт.
„Логопедите на са вълшебници. Усилията, които полагаме в кабинета, трябва да имат своето продължение вкъщи“, пояснява специалистът.
Не скрива болката от това, че все още има родители, които изпитват срам или неудобство от проблемите на децата си и пренебрегват влиянието на терапията, която развива умения и променя качеството им на живот.
„Децата са чувствителни и ако възрастните не се намесят и не помогнат, може да има моменти, в които да ги унижават или да търпят подигравки. Не е нужно да се стига до травмиращи ситуации“, предупреждава София.
Тя обръща и специално внимание на това, че никога не е рано, не е и късно да се обърнем към логопед – дали като родители, или просто като възрастни, които имат проблем от детството. Но в никакъв случай не бива да лишаваме най-малките от изконната ни човешка способност – устната реч. Тя е начинът те да изразяват себе си, да общуват с нас и със света.
