Той е свръхпозитивен, свръхсензитивен и свръхталантлив. Сияещ артист. Танцуващ човек. Романтичен италианец, напуснал родината си, за да намира любовта в стрък, посаден от собствената му харизма и желание да общува с хора от цял свят.
В живота на Маттео Седда има от всичко по много – проблемно детство, труден, но успешен път към мечтата да бъде танцьор, шокиращ личен момент, свързан със социалния му статус и диагнозата „Серопозитивен“, срещи с едни от най-големите личности в съвременното изкуство – Ян Фабър, Питър Брук, Боб Уилсън. И работа, която превръща самия него в артист-мечта.
През 2019 г. Маттео гостува на „Световен театър в София“ и в „Щедростта на Тавита“ танцува сам под дъга от вълнени конци. Три години по-късно, във „Флуидната сила на любовта“, той отново блести, макар и сред трупа от още осем убийствени професионалисти. И двете представления са на Ян Фабър, и издигат в култ метаморфозирането на човека. Змия, бог или природно явление – човекът има стойност само, когато отвръща на безвремието с шок.
Маттео Седда – за непозволените мечти и работата с Ян Фабър, за надскачането на собствените граници, за любовта и свободата, за етикетите върху сексуалността. И още – за ефекта от предишния му спектакъл Poz, в който засяга теми, свързани с ХИВ и СПИН, и за новия – Hear Me Moo, реализиран в Индия. Чувства ли се като човек на пандемията, като воин на красотата и като специален артист...
От последната ни среща през юни 2019 г. минаха три години. Какво се промени за това време?
- Много неща се промениха, особено след ковид. С двама мои колеги –Александра Ферери и Джошуа Ванавербеке, създадохме трупа. Наричаме се трио „Витамина“. Започнахме да правим наши си неща и, освен изпълнител, аз съм автор и хореограф. Може да се каже,че съм доста отдаден на този проект.
И, всъщност, водя един двойствен живот. От една страна, съм създател и хореограф, от друга страна – съм танцьор, заедно с Ян Фабър. В началото на пандемията се чувствах много зле, но постепенно нещата се нормализираха.
Чувствате ли се като човек на пандемията?
- Не бих казал, че съм ощетен от пандемията. Напротив, когато тя започна, много хора страдаха... Но ние се възползваме от многото възможности, дадени на артистите в тези тежки времена. Започнахме да кандидатстваме по различни проекти.
След това беше много странно, защото дойде първият локдаун и не знаехме какво да правим. Бях свикнал постоянно да правя нещо, а всички се оказахме затворени в домовете си. Дадох си сметка, че е добре да има период на затишие, в който правиш само това, което обичаш, например – да четеш или пък се отдаваш на други свои нужди. Това беше някакъв вид рестартиране и обновяване за мен.
При предишното Ви гостуване в София, Ян Фабър дойде специално заради Вас? И сега ли бе тук специално заради Вас?
- (Смее се – бел. а.) Не, сега не е тук само заради мен. Когато той е фокусиран върху определен изпълнител, наистина е фокусиран изцяло върху него. Но има и случаи, когато е фокусиран върху група от хора и конкретен проект. Разбира се, той винаги се грижи за нас като индивидуални артисти, но в момента е съсредоточен върху цялата продукция и хората, които я създават. От представлението става ясно, че ние сме група, която работи заедно, независимо, че всеки от нас е солист и има своето индивидуално излъчване.
Чувствате ли се все още воин на красотата, както Ви нарича Ян Фабър?
- Да, разбира се (Смее се – бел. а.). А и няма нужда Ян Фабър да ми го казва, за да се чувствам така. От дете се боря за това, което искам. После се появиха изкуството и Ян.
И как звучи това определение – воин на красотата – днес, в тези времена?
- Да, днес е много трудно да бъдеш наречен воин, особено сред нещата, които се случват в световната политика. Но често товарът, който нося, е наистина тежък, тъй като личният живот се преплита с професионалния. Затова човек трябва да бъде внимателен какво казва и какво върши...
Всичко е нож с две остриета. Понякога се чувствам отговорен да отстоявам себе си. Удовлетворението е голямо, когато виждаш, че има смисъл.
От думите Ви разбирам, че се чувствате специален, но кои дефекти Ви отличават от останалите?
- (Смее се – бел. а.) Винаги съм се чувствал специален. Но най-голямата ми сила е, че хората се откриват пред мен. Откриват душите и сърцата си. Чувстват се комфортно в моята компания. Приемат мен и моето изкуство. Между нас има приятелска енергия...
Чувствам се специален и заради това, че винаги съм на правилното място в правилния момент. Не знам как става. А в театъра и в изкуството като цяло може да си много добър, но, ако не уцелиш момента, никога няма да бъдеш това, което искаш да си.
Преди три години, когато се видяхме, предстоеше премиерата на Poz – спектакъл, който засяга теми, свързани с ХИВ и СПИН през личния Ви опит. Постигнахте ли ефекта, който желаехте с този проект?
- Доста пътувахме с Poz и доста пъти го изиграхме на места, на които темата е недостатъчно добре засегната и не се дискутира открито. Затова смятам, че успяхме. Като цяло, това е една трудна тема, по която трябва да се работи постоянно. Никога не можеш да стигнеш финалната цел...
Стигмата винаги е там и е много трудно да просвещаваш хора, които не са отворени към проблема...
Новият Ви моноспектакъл се казва Hear Me Moo. Що за име е това и каква е връзката с Индия?
- (Смее се – бел. а.). С това шоу, което продължава 20-30 минути, стигнах чак до Индия и Калкута. Представих го в Kolkata Center for Creativity. Там работих с един местен артист – Рудра Мандал, в продължение на три седмици – много малко време, за да опознаеш индийската култура, нужни са години, но Мандал ми помогна да я доближа.
След кратко проучване на костюмите на местното население, направихме този проект, посветен на третия пол. В Индия има огромна общност, която се отличава не само със твоята идентичност, но и чисто религиозно. Те се наричат изра и са предимно мъже, кастрирани, които се чувстват като жени, но не точно. Трудно и сложно е за обяснение...
От тях аз се вдъхнових да работя по темата за женствеността и мъжествеността, и че те могат да бъдат висши и нисши. И нарекох спектакъла си Here Me Moo. Защото в Индия кравата е свещено животно, а в Европа не е. Аз представям опозицията за това какво е свещено и какво не е свещено в различните култури. Например, ние, в Италия, крави наричаме проститутките. Тук става въпрос за една опозиция, че всеки от нас може да е свещен и богохулен едновременно.
Докъде може да стигнете в желанието да предизвиквате самия себе си?
- (Смее се – бел. а.) В личния си живот обичам да надскачам себе си и всички граници. Много често се провокирам, за да успея да провокирам хората около мен. Но напоследък се опитвам не просто да прескачам границите, а да работя за себе си вътре в тези граници. Опитвам се да подобря това, което притежавам.
Почти същото е и с артистичния ми живот. Постоянно се опитвам да надскоча своите граници. Но напоследък все по-често се опитвам да си давам обратна връзка. Трябва да работя върху характера си, да се връщам към началото преди да продължа с надскачането...
Това е още по-важно сега, когато работя с „Витамина“. Ние сме три ужасно различни личности. Важно е да провокираме всички около нас, но не по-маловажно е да проумеем още по-добре процеса на работа между самите нас. След това винаги можеш да надскачаш границите.
Имате ли непозволени мечти?
- (Замисля се – бел. а.). Не знам... Не бива да си мечтая да напусна театъра и сцената. Защото обожавам тази работа.
Честно казано, винаги съм се изкушавал да напусна театъра, защото понякога е много трудно. Например, аз не живея в моя град много отдавна, не прекарвам дълго време с приятели и хората, които обичам. Това понякога ме изкушава да мечтая да напусна театъра, но съм си го забранил.
Защо не трябва да се поставят етикети върху сексуалността?
- На първо място, всички ние днес имаме нужда да категоризираме сексуалността – за да знаем накъде сме тръгнали, каква е посоката и какво ще надскочим след това. „Флуидната сила на любовта“ показва какво се случва след тази категоризация.
Със сигурност, не се нуждаем от тази категоризация, но тя е необходима, за да излезем извън нея, и за да не е нужно повече да се определяме като мъже, жени, гей, трансджендър или нещо друго.
Според мен всичко е като едно пътешествие. Ако сме тръгнали от точка А към точка Б, в момента сме по средата, където всички хора са объркани. Всичко може да звучи много агресивно и да бъде тълкувано погрешно, включително и политическата коректност, и всичко това, към което се стремим. Особено в артистичните среди, където нещата се преживяват много по-тежко и драматично.
Кога любовта и свободата се разминават?
- Не мисля, че любовта и свободата са различни неща... Когато обичаш, ти си свободен. И тогава даваш нещо – не само на другия човек, но и на теб самия. Затова, когато обичам, аз се чувствам свободен. И понеже любовта и свободата за мен е едно цяло, на едно ниво, съзнанието ми просто не допуска разминаването на тези две неща.
Когато бях малък, не приемах своята хомосексуалност, затова не се обичах и не се чувствах свободен да бъда този това, което съм. Не разбирах любовта, защото не се чувствах свободен.
Има различни видове любов, но когато любовта и свободата не се срещат, със сигурност, има нещо сбъркано, както е сега с войната. Когато няма любов, няма и свобода, дори на това ниво с конфликта, който се случва в момента...
Как се виждате след три години? Отново с мустак ли?
- (Смее се – бел. а.) Да, винаги ще бъда с мустак. Наистина, не мога да си представя какво ще правя след три години. Защото, когато почна да планирам,се чувствам неудобно. Мисля, че по-скоро бих се гръмнал, ако трябва да планирам бъдещето си. За 2023 година имам някакви дати и проекти, но за следващите две години всичко е божа работа.
