Да знаеш и да не ти вярват е като да можеш и да не бъдеш признат. Но да обичаш е като да обичаш. Алтернатива няма. Особено за една актриса, преоткрила света на сцената и празника от изкуството през очите на Ян Фабър. Стела Хьотлер е неговата първа Касандра...
Родената в Белгия актриса, на 21-годишна възраст завършва академия за класически балет. Колебанието за пътя след това трае кратко, почти мигновено. Защото среща Ян Фабър и открива нови хоризонти – как да използва своя глас, ведно с движенческата култура, която вече познава в детайли.
Двамата работят заедно осма година. Резултатът е повече от впечатляващ. В моноспектакъла „Възкресението на Касандра“ Стела Хьотлер разгръща цялостния си артистичен потенциал. Представянето й е своеобразен калейдоскоп от надграждащи се едно с друго превъплъщения, емоции, цветове и дори чисто физически състояния. Тя е истинска жрица – всесилна и поглъщаща с енергията и крехкостта на тялото...
В София актрисата участва и в представлението „Флуидната сила на любовта“, заедно с още осем свои колеги от трупата на Ян Фабър. „Флуидната сила на любовта“ е неговият поглед – не просто към любовта, а към онова, което тя е способна да задвижи – тоест, всичко и всички...
Стела Хьотлер – за работата си с Ян Фабър и изненадите, които той поднася, за спектаклите, които показва в София, за новите представи за любовта и сексуалността. И още: Как се прави преход от танцьор към актьор. Има ли човешко качество, което един артист не бива да притежава. Искала ли е да избяга от изкуството?
Малкото Ви име означава звезда, но дали и Хьотлер има специално значение?
- Ха! Добър въпрос! Мисля, че това е много старо германско име, което всъщност идва от каменоделци. Явно, в миналото, моите прароднини са упражнявали тази професия.
Само флуидна ли е силата на любовта?
- Има една популярна фраза от Ян Фабър, който казва че любовта е най-висшата сила. Вярвам, че това е така. Мисля, че любовта е силна и наистина може да премества планини. Може да разрушава, но може и да изгражда, и в това е нейната сила.
Спектакълът промени ли Вашите лични представи за любовта?
- (Замисля се – бел. а.) Да. Ние самите сме набутани в едни чекмеджета. И трябва да можем да се отдалечим от класическата представа за любовта, и да разширим своите познания какво представлява тя. Това усетих за самата за себе си. И това ме промени...
Тази промяна беше ли свързан с конкретни хора?
- (Смее се – бел. а.) Абсолютно. Всичко винаги е свързано с конкретни хора. Аз обичам да бъда на сцената, обичам да съм сред хората, но и моите колеги допълват усещането ми в моята любов на сцената. То е едно цялостното усещане – да представяш нещо и да бъдеш сред трупа, която е като твое семейство, с което споделяш не само сцената, но и много други моменти...
Във „Флуидната сила на любовта“ има ли форма на любов, която може да ни изненада?
- Да. Всяко тълкувание или очакване на публиката за даден обрат на сцената може да де бъде изненада, когато види нашата интерпретация на нещата.
Може би, тогава зрителят ще открие свой нов прочит на темите, и ще бъде изненадан както от нагласата, която си е създал, така и от самия себе си.
Специалистите определят Ян Фабър като един от най-значимите визуални артисти. С какво той е значим за Вас – като артист, но и като човек, който има директен контакт с него?
- Работя с него от много години, почти осем. Това е основна част от моя професионален път. Имах късмета и лукса да бъда обучавана от него докато съм на сцената. Имах щастието да опозная един много висок стандарт на работа. И Ян Фабър, и всички мои колеги, ме научиха много със своята отдаденост и интензитет на работа. Защото никой не работи на бавни обороти. Всеки се раздава максимално в това, което прави.
Най-красивото нещо в цялата работа е, че винаги се чувстваш подготвен да дадеш най-доброто от себе си. Той променя някои неща в последния момент, което те държи буден и нащрек, и прави артистичния живот още по-любопитен. Съответно, никога не ни е скучно, от което лично аз се чувствам много добре.
Провокацията неизбежна ли е по време на работата с Ян Фабър?
- Знаете ли, мисля, че тук дори не става въпрос за провокация... Със сигурност, провокацията не е основна цел на нашите представления. Провокацията се дължи по-скоро на интерпретацията от страна на публиката. То е като страничен ефект на нашата работа. Понякога нещо съвсем истинско и автентично изглежда провокативно.
Ян Фабър много държи на истината и на това публиката да мине през един процес на осъзнаване и на катарзис. И този катарзис да бъде не само житейски, но и творчески. Това също е провокация...
Какво е Ян Фабър за Вас като артист – може би нещо като духовен баща, или ментор, или авторитет, или култова личност, до която никога не можеш да се доближиш напълно...
- Научила съм от него много. Разбира се, че той е нещо като мой духовен баща. Да не говорим, че е на годините на моя биологичен баща.
Между нас има огромно доверие, което е необходимо условие за нещата, които създаваме заедно. Може да звучи романтично, но той е много важен човек в моя живот. С него съм изживяла едни от най-хубавите моменти в професията си.
Казват, че създаденият от Руджеро Капучо сценарий на „Възкресението на Касандра“ е поетичен и вдъхновяващ. И за Вас ли е такъв, и защо?
- Абсолютно е така, и за мен, защото текстът е много силен, много поетичен и грабващ, има много послания. Капучо е успял да улови и трагедията, и всичко, през което тя е минала – това, че Касандра не се отказва, че надеждата е жива, че се бори, без да изоставя тази надежда и красотата...
Касандра изкушава ли Ви като образ, който бихте искала да бъде и Ваша реалност?
- Зависи в кой етап от нейния живот (Смее се – бел. а.). Като средно дете, което има по-малки и по-големи братя и сестри, често се чувствам по този начин, като Касандра.
Но, да, често се идентифицирам с нея и, разбира се, че се чувствам съпричастна към всичко, което се случва в света сега. За пример мога да дам Грета Тунберг и всичките пророчества за това какво ще се случва, ако продължим да живеем по този начин.
Смятам, че всеки може да се види през образа на Касандра и да се почувства като нея. То е като да гледаш една барокова картина – всеки я тълкува по свой начин и открива по нещо за себе си. Същото е и с нашето представление. След като си го гледал, може да поискаш да започнеш да преживяваш света през нейните очи.
Има ли човешка сила или качество, което един артист не бива да притежава?
- (Замисля се – бел. а.) Това е труден въпрос. Иска ми се да кажа, че може би артистът не трябва да се срамува от това, което прави. Но това не е вярно, тъй като това е нещо много важно и е качество, което артистът трябва да притежава на сцената.
Защото тази свенливост, тази крехкост и уязвимост, да почувстваш притеснение, е нещо много красиво. То е част от вълнението да си актьор и да пресъздадеш образа максимално добре. Грешките правят образа интересен – и за артиста, и за публиката.
Труден ли беше личния Ви преход от танца към актьорското майсторство и моментът, в който трябваше да „пуснете“ своя глас на сцената, заедно с тялото?
- Не, защото винаги съм искала да правя това – да актьорствам. И дори в балетното училище най-интересни ми бяха часовете по актьорско майсторство. Майка ми дори ме съветваше направо да се прехвърля към актьорското майсторство, виждайки моята страст.
Аз обаче винаги съм била много концентрирана в балета и казвах, че е абсурдно да го изоставя. Но нещата се завъртяха... Много съм щастлива, че намерих друг начин за създаване на театър. В началото, когато започнах да говоря на сцената, беше много смущаващо, но човек се учи...
Искало ли Ви си е да избягате от изкуството?
- Все още не е дошъл този момент (Смее се – бел. а.). Въпреки че е много трудно да се прави изкуство, това е моят живот и аз не мога да си го представя без изкуство. Но кой знае, може би, в бъдеще ще дойде и този момент...
