В царството на човеците има различни истории – за доброто и лошото, за красивото и грозното – все категории, които тежат на мястото си, въпреки своята условност. И боли, когато прекрачваш, и е любов, когато успяваш да се побереш в границите на мисълта – на човека, когото обичаш. Затова можеш да се влюбиш в злодей или измамник, и да потърсиш щастието отвъд разбирането за нормалност...
Личната история на един млад български актьор вече може да бъде превърната във филм. И в този филм думите няма да имат значение, защото лицето му и мелодията на гласа му ще казват всичко... Мак Маринов е добре познат на публиката в Малък градски театър „Зад канала“. Там играе в десетина коренно различни постановки. Познат е и от участието си в „Кецове“, „Тилт“, „Каръци“, „Асансьор за пациенти“, а съвсем скоро – и от продължението на култовата сръбска лента „Южен вятър“, чиято премиера у нас е на 4 февруари.
Мак Маринов е в ролята на Ангел, син на български нарко бос, а „Южен вятър 2“ вече е най-гледаният сръбски филм за последните 20 години. Успех, който се дължи и на него. Затова и след среща в киното, и на сцената, тепърва и все по-често ще се чуват думите „Мак, това е моят човек“ – възклицанието, с което голямата Татяна Лолова реагира след като гледа „Празникът“ (реж. Явор Гърдев, 2019).
Защото това е Мак – като цветето. Това е плевел, заедно с всички свои функции като символика, отбелязва самият той. И е така, защото този красив плевел е като дивото, което винаги е истинско и вълнуващо. И съвсем точно пасва на таланта му и на харизмата – просто те улавя и те слива с изкуството – като плътта на избрания актьор, която идва от другаде...
Мак Маринов – за снимките на „Южен вятър 2“ и работата с режисьора Милош Аврамович, за майчините съвети и „Мак, това е моят човек!“, за парадоксалната мутация, за нещата, които не може да понася, за спешните мерки в българската култура и театъра – в частност, за раздялата с НГДЕК и със Софийския университет, за ценностите, които вече минават към вкаменелости. Какво означава да забавиш мисленето си. Работата в театъра и киното отваря ли един актьор към хората и какво трябва да подбутва, ако не амбицията. За финал – поезията на Мак Маринов...
След Бина Харалампиева, Виктор Чучков, Ивайло Христов, Иван Добчев, Иглика Трифонова, Павел Веснаков, Теди Москов, Явор Гърдев, за първи път работите с чужд режисьор – Милош Аврамович. Имаше ли изненади?
- Той като режисьор много ми допадна, защото е много свободен и възприемчив, и много диалогичен. Обичам такива режисьори, защото в процеса на нашата работа минахме през много обсъждания за моя герой. Той даваше идеи, аз давах идеи, и всичко се случи в тази взаимна работа.
Иначе, не съм усетил нещо кой знае колко различно, заради това, че той е чужденец. Усетих обаче голяма разлика в сръбския екип и професионализма, с който се правят нещата, отношението към българските актьори... Стана ми много приятно, макар аз да съм млад артист, че актьорът за тях наистина означава нещо. Държат се с теб като с някакъв важен човек, в добрия смисъл на думата.
Това отношение липсва ли Ви тук?
- Покрай баща ми, Бог да го прости, доста дълго време съм работил в българското кино и във всякакви продукции, снимани у нас. Тук има страхотни професионалисти.
Ще вмъкна един пример от снимките на „Южен вятър 2“. Имаше каскади, заради които бяха извикани български каскадьори. Сърбите бяха втрещени от това, което нашите хора показаха като умения.
У нас обаче имаме склонност леко да фамилиарничим и на места това се усеща. Разбира се, не навсякъде, но съм го виждал.
В „Южен вятър 2“ играете син на един от най-големите български босове, отхвърлен от баща си. Представяте ли си, че това можеше да бъде Вашата реалност?
- След като съм го изиграл, значи по някакъв начин съм си го представил (Смее се – бел. а.). Общо взето, нашата работа се върши по този начин...
И, да, по време на снимките вярвах в тези неща и цялата ми подготовка е тръгнала от представата, че наистина съм този човек.
Името на Вашия отрицателен герой е Ангел. Вие самият умеете ли да търсите доброто у хората дори, когато те по презумпция са лоши или пък са набедени за злодеи?
- Да, но не във всички случаи. Има злодеи, на които не давам шанс. Но съм симпатизирал на някои от тях, защото преди много гледах всякаква документалистика за престъпници и убийци, и много често някои от тях са ми ставали симпатични.
В крайна сметка, човек, когато се запознае отблизо с една такава история, започва да вижда, че не всичко е черно и бяло, и че има някакви нюанси, и причини, които нерядко могат да бъдат приети, могат да бъдат простени...
Като говорим за Ангел от „Южен вятър 2“, се сещам за „Попфолк хроники“ – едно от представленията с Ваше участие в „Зад канала“. Спомням си, че когато го гледах, имаше зрители, които буквално се наслаждаваха на чалгата, използвана като музикален фон. Тъжно ли е, че има такива реакции?
- Да, чалгата е използвана като музикален фон, защото самото представление е изследване върху тази култура – в кавички, даже не в кавички, а задраскано. Много пъти, когато играем това представление, виждам... (Замисля се – бел. а.).
Мисля, че актьорът различава кога човек реагира на художествения факт и на художествената реалност. Която, макар и чалга, може да предизвика реакция. Има други случаи обаче, в които хората с някаква страхотна любов реагират към тези поп-фолк изпълнения. Това винаги ме потиска...
Това означава ли, че не се налучкват правилните послания към публиката или това с посланията и добрите практики въобще не стои на дневен ред?
- Неда Соколовска (режисьорът на „Попфолк хроники“ – бел. а.), доколкото я познавам, се опитва да бъде безпристрастна и да не слага знаци на нещата.
Личното ми мнение е, че, по принцип, тези реалии нямат място в театъра. Но, в крайна сметка, това е част от моята работа и аз съм участвал там със сто процента от възможностите си.
Посланието на това представление... То е по-скоро нещо като архив, като снимка на едно отминало време. И би следвало, предполагам, да зададе въпросите до какво доведе това време, какво ще доведе, има ли го още и така нататък... Смятам, че отговорът е еднозначен...
Казват за Вас, че много премисляте нещата? За какво сте склонен да се хвърлите, без да мислите?
- Аз обичам да мисля, по принцип. Но когато трябва да действам, рядко обмислям. Смея да твърдя, че съм доста импулсивен.
Що се отнася до работата, открих постепенно един естествен процес –прекаленото рационализиране на нещата и на пиесите, и на текстовете, и на минаването им през някакви разсъждения, е по-скоро вредно. Да, трябва да стъпиш на една такава база, но трябва много рано да отскочиш от нея и да се оставиш да бъдеш пластилин в собствените си ръце. Тоест, от един момент нататък, когато стъпиш на сцената, всичко, което си мислил и си разбрал, и всичките тези знания, трябва да останат в едни сапунени балони – в главата ти. Всъщност, плътта трябва да дойде от другаде...
Вълнувате ли се преди премиера?
- Да, вълнувам се, и с времето това става по различен начин. В началото, когато бях студент, не можех въобще да спя. Страшно се напрягах. Сега, по-скоро, се вълнувам какво ще си говоря с хората, които са гледали, как ще се възприеме, ще постави ли посланията, които аз искам, и така нататък. Нямам вече някакви извънредни трески...
Като говорим за отзиви, Татяна Лолова е казала за Вас: „Мак, това е моят човек!“. Това ласкае ли Ви? Въобще, как се отнасяте към комплименти и ласкателства?
- Отнасям се с внимание. Разбира се, няма човек, на когото да не му е приятно, когато бива похвален.
Това – с Татяна Лолова – си го спомням много добре, защото малко след като гледа „Празникът“, тя ми изпрати картичка в театъра, което много ме поласка. И, честно казано, дори не знаех как да реагирам. Тогава, както и сега, аз бях едно момче, което се занимава с тази професия. Не я познавах лично... Беше трогателно...
Човек трябва да е много внимателен към успехите си, към провалите си и към работата си. И колкото трябва да се пази от високомерието, толкова трябва да се пази и от прекалената скромност. Защото двете се допират в един момент... Необходимо е балансирано самочувствие, за да успееш да издържиш на натиска на тази професия.
Вие успявате ли?
- Смятам, че да. Засега.
Вслушвате ли се в майчините съвети?
- Да, вслушвам се. Майка ми и баща ми са две много важни фигури в моя живот. Имал съм периоди, в които ми се е искало да слушам по-малко майка ми за някои неща, които са извън професията... Мисля, че в последно време съм постигнал някакъв баланс в това отношение. И това е нормално да се случва между близки хора.
Многобройни са съветите на майка ми относно работата. Факт е, че тя много разбира от тази работа. Много неща съм научил от нея и съм спазил през годините – от чисто технически до сложни актьорски умения.
Много се радвам, когато тя ми казва, че вижда, че съм я послушал... Тя ми е казвала, че първо ти работиш за името си, а после то работи за теб – и то не е само във връзка с актьорството, а въобще. С течение на годините разбрах, че това е изключително вярно. Защото, и до ден-днешен, ми се случва в някои сфери на общуването да виждам как хората са разпитвали за мен и как са се информирали – не на базата на лични впечатления, а от чужди приказки, което, честно казано, ме дразни.
Разбира се, имал съм и много ползи от това какво носи името ми след себе си...
Като говорим за името, откъде идва Мак?
- Няма никаква особена история около името ми. Просто, така е хрумнало на майка ми и баща ми в един момент. Дошло си е само, не е мислено, не е конструирано...
Името може да се тълкува по всякакви начини. По някакъв начин го приемам като цветето. Но отбелязвам, че това не е цвете, а плевел (Смее се – бел. .а.).
Но пък е красив плевел...
- Да, всички функции на това цвете ми допадат като символика (Смее се – бел. а.).
С какво Ви разстрои „Бели нощи“ в „Сфумато“?
- Разстрои ме чистотата на тези млади артисти. Това, че те се занимават с Достоевски. Чистото им и честно стоене в постановката, темите в нея и начина, по който са представени. И най-вече – една такава мета реалност, пресъздадена в една малка зала. Направили са нещо, едва ли не, сами, разбира се, с помощта на Маргарита Младенова, но произтекло от тях. И всичко това – във века на инстаграм, инфлуенсъри, чалги и всякакви простотии. Това беше вълнение на друго ниво...
„Сфумато“ определено държи на своето ниво и на специфични ценности, които вече почти минават към вкаменелости...
Казвате, че преди „Завръщане у дома“ забавяте мисленето си. Какво означава да забавиш мисленето си?
- Свързано е с биографията на моя герой, който е боксьор. Аз имах право на собствен прочит. Тъй като има нещо комично в цялото му присъствие, реших, че е по-интересно той да не бъде смотаняк, който го пребиват в залите, а да е добър и да се старае наистина.
Като тръгнах по този път, си представих онези времена и мизерията, в която е живеял и начина, по който е израснал. И ми се стори, че от целия този бой мозъкът му функционира на малко по-други честоти, както и цялото му същество. Когато забавяш съзнанието, забавяш и физиката... Аз така съм го изградил този Джоуи – доста муден.
И за да се получи както трябва, ми е необходима известна подготовка. Това не означава, че отивам в театъра в 7:30 сутринта и правя 17 часа упражнения. Нужен ми е около половин час, за да се концентрирам и да стана по-бавен.
В момента, в „Зад канала“, играете в десетина коренно различни представления. Ако Ви гледам за първи път, с кое трябва да започна?
- Харесвам всичките си представления, но към някои от тях съм с по-особена настройка. Случвало ми се е да каня хора на „Празникът“ с нагласата, че после ще ходим, ще си говорим, ще пием по нещо и така нататък... Това обикновено не се получава, защото те са толкова треснати от представлението, че нито им е до говорене, нито им е до пиене или други социални забавления.
Заради обема на ролята и заради много други неща, „Празникът“ е представление, с което чувствам, че бих могъл да рекламирам себе си.
Работата в театъра и киното отваря ли Ви повече към хората? Ставате ли по-доверчив или може би се чувствате по-добър познавач на човешката душа?
- (Замисля се – бел. а.) Не знам. Това, че съм актьор, не ми помага да бъда по-добър познавач на човешката душа. Това са лични качества...
Има нещо, което ми прави впечатление напоследък. Колкото повече играя, толкова повече имам нужда да съм сам след това. Защото участието в тези представления е много интензивен живот в рамките на два или три часа. След това ти си дал, така да се каже, някаква лепта за деня...
В този смисъл, театърът и киното повече затварят, отколкото да ме отварят към хората...
През цялото време на този разговор Ви усещам като актьор до мозъка на костите, като актьор и по професия, и по душа. А какво не Ви е по душа?
- Не мога да понасям цинизма, завистта и прекалената амбиция. Много се пазя от това да се усетя амбициозен. И досега не съм се усещал по този начин... Защото, стане ли човек амбициозен, всичко се видоизменя и става по някакъв начин недействително...
Какво трябва да подбутва един артист, ако не е амбицията?
- Трябва да те подбутва вярата в смисъла на това, което правиш. А не успеха, който би могло да ти донесе.
Споменахте за нещата, които не можете да понасяте. Според мен това са и част от „циреите“ на нашата култура като цяло – за да може да се движи по един по-свободен и лек път, и да има наистина добри резултати. В този смисъл, кои са най-спешните мерки, от които българската култура се нуждае, според Вас?
- Трябва да се случи някаква парадоксална мутация. Ще обясня какво имам предвид...
Културата трябва да се погрижи за това детето в едно обикновено българско семейство да може да тръгне по различен път. Да тръгне към някакво знание, към някакъв морал. Защото ние често забравяме, че културата е и морал, а не само художествени факти и фрагменти.
Ще бъда щастлив, ако едно момче на 15 години чете книги, интересува се от различни неща и не остава в мрежата и в клетката на своя произход. Вместо да ходи по улиците и да е носител на този цинизъм, за който говорихме. За това трябва да се грижи културата. Трябва да се насочи основно към промени в образованието.
Децата трябва да разбират, че когато учиш и ставаш добър в нещо, ти ще просперираш. Разбира се, това в България не е съвсем вярно и затова стигаме до това ниво... Факт е, че няма значение дали си започнал да работиш на 16 или си завършил пет висши, взимаш едни и същи пари.
Говорим за българската култура като цяло, а театърът, в частност, има ли нужда от спешни мерки?
- Въпреки всичко, смятам, че българският театър все пак е жилав и жив. И не мисля, че е толкова закъсал. Разбира се, че има много неща, които трябва да се променят, но го считам за пулсиращо тяло...
А защо се отказахте от НГДЕК, а след това и от философията в Софийския университет?
- От НГДЕК не се отказах, а ме изключиха – поради множество провинения от най-различен характер. Аз бях доста непослушен като тийнейджър и си отнесох заслуженото. Въпреки всичко, тази гимназия ми е дала много и завинаги ще остане в сърцето ми.
От философията се отказах, защото спрях да виждам смисъл в нея. И до ден-днешен смятам, че това е абсолютно безсмислена дисциплина.
Свирите на хармоника и китара, пишете стихове, а композирате ли?
- Не. Не композирам. Аз съм самоук и нямам кой знае каква представа от музикална теория. Запалих се по китарата покрай Джими Хендрикс. Просто исках да свиря блус.
Нека да завършим с Ваше стихотворение...
- Не знам доколко бих искал да занимавам хората с моите стихотворения... Ще споделя първото, която съм написал въобще:
Измряха музите и няма вече вдъхновение,
седим и тъпчем се
с безсмислените ежедневни откровения,
като видения, но не призрачни и безплътни,
а напротив – плътни като крави,
живи, мъртви твари.
Знам. И аз не се чувствам сам,
отделил съм се като болен бик, настрана,
привел съм тъжно глава, и пиша своя нечут вик,
спирам за миг да погледна,
но бързо губя надежда.
Няма нищо – няма река, няма вода,
няма красива жена –
пластмасови опаковки, дори и тела,
крива страна, крив континент,
искам поне някаква война, борба –
нещо противоположно, като красиво и грозно,
просто и сложно.
Не мисля да оставам запомнен напред,
аз съм отчаян. Не вярвате? Е, нали съм поет.
Може би един малък късмет
в кофата за смет на моя свят... или свет.
И ако можех в живота си да добия такъв ритъм,
като този тук – прост ритъм на римите,
въздействие с звук,
о тогава щяхте да видите
кой е нормален и кой луд, макар и да няма значение.
Аз си оставам плътно видение,
пиша – без поощрение,
дори не изпитвам презрение.
Ела, Изток, монаси вземете ме, чупете ме,
скрийте ме, бийте ме, спасете ме, научете ме.
