Белите нощи са дар от природата, характерен за полярните кръгове. Вдъхновен от това удивителното явление, през есента на 1848 г. Достоевски завършва своята кратка повест „Бели нощи“ и още същата година я публикува в списание „Отечествени записки“. Стотина години по-късно излиза филма на Лукино Висконти с Марчело Мастрояни, Мария Шел и Жан Маре.
Отскоро „Бели нощи“, отново по Достоевски, внася своя приказен сумрак на една от сцените в „Сфумато“. Драматургичната версия е на младите актьори Надежда Колева и Румен Драганов, които изпълняват и главните роли. Епизодично, но ключово сюжетно присъствие има Стефан Саръиванов.
Кое е малко и кое – много, за един човешки живот. Защо винаги трябва да има граници в отношения, обречени на любов. Къде започва и къде свършва мигът, в който откровението няма смисъл. Кога щастието да имаш жената на мечтите си има смисъл – дори тогава, когато е продължило само четири „бели“ нощи.
Маргарита Младенова е консултант на спектакъла, създаден по творбата с подзаглавие „Сантиментален роман. Из спомените на един мечтател“. „Бели нощи“ е едночасов сън сред призрачно вълшебство. За да покаже, че си струва да бленуваш цяла година – заради един миг. Да се влюбиш – въпреки омразата на съдбата. Да оживееш – въпреки фаталния край на същата тази съдба, с която не можеш да бъдеш приятел...
Надежда Колева и Румен Драганов разказват за първия досег с Достоевски, за пътя към него и неговото творчество, за работата с Марграрита Младенова, за работата в България, за високите топки, за вкуса към театъра, за протеста и бягствата от сцената.
Кога беше първият ви досег с Достоевски?
Надежда: При мен беше още в трети курс, когато едно момче от класа, режисьор, ме покани да участвам в неговата режисьорска работа. Тогава прочетох за първи път „Бели нощи“. Тогава обаче се отказа да го поставя, но моето желание остана и в последствие решихме да го направим заедно с Румен. Разбрах за програмата „Малък сезон“ и се оказа, че моят текст е много подходящ като тематика.
Румен: Аз също се срещнах с Достоевски за първи път в трети курс, когато Маргарита Младенова ме покани да играя в „Идиот“. Премиерата беше в четвърти клас.
За първи път ли правите драматургия на произведение
Надежда: Не. Това ни беше една от задачите във втори курс. Тогава репетирахме Маркес. Имахме задание да прочетем почти всичко от него и всеки да даде свое предложение за драматизация. Това беше с учебна цел, но съвсем сериозно подхождахме към тази задача. Трудно е, но когато имаш идея, по-лесно я следваш.
Не е ли много висока топка Достоевски за първи спектакъл в ролята ви на драматургичен екип?
Румен: Висока топка е и неслучайно ни помага Маргарита Младенова. Тя се води консултант на представлението, но беше с нас през целия репетиционен процес – и докато правихме редакция на драматургията, а после и на сцената. През цялото време бе до нас... Тя има много опит с този автор, затова нейната помощ въобще не беше малка.
Познавате се с Маргарита Младенова отдавна, но нещо изненада ли ви от работата с нея по този спектакъл?
Румен: Това винаги го има в работата с нея. Тя каза, че вижда от нас нови неща, аз също виждах работата с нея по по-различен начин.
Надежда: Ние имаме много голямо доверие в нея. И наистина имахме нужда някой да ни наблюдава по време на репетициите и да имаме обратна връзка. Защото това е много сериозен текст, с който не можем сами и по интуиция да се справим. Тя просто ни даде своето рамо и ни помогна като режисьор.
Има ли опасност посланията на този спектакъл да останат неразбрани от публиката?
Румен: Винаги го има този риск, но пък винаги има шанс да го разбере поне един човек. И в това е целият смисъл на театъра и на представленията. Мисля, че достатъчно добре сме концентрирали в темите, които ни занимават – за да може, който има нужда, да хване нещо от него.
Надежда: Сигурна съм, че и двамата с Румен сме гледали спектакли, които не разбираме. Нормално е понякога да чувстваш разочарование, че нищо не си получил.
Двамата играете на професионална сцена за първи път в „Гео“, в Народния театър. Тогава ли се открихте като тандем?
Румен: Нас ни приеха заедно в един клас, в НАТФИЗ. Но се познаваме още преди това – от школата на Малин Кръстев. Така че си имаме история двамата заедно, познаваме се от почти 10 години.
Надежда: През цялото това време се занимаваме заедно с театър. Ние сме си много близки – и като приятели в живота. Споделяме си много лични неща. Много се разбираме и се усещаме, без да си говорим. Затова исках да направя „Бели нощи“ точно с него.
Знам, че можем да работим заедно, и то при екстремни условия. Освен това, Грети ни познава и двамата, и знае да работи с нас. Всичко ставаше много лесно и бързо, и така си спестихме този първоначален път – от актьора до режисьора и обратно, за да се сработим. Не се налагаше да търсим и път помежду ни като актьори.
Румен: Отделно от това, и вкусът ни за театър и за текстове много съвпада. Това ускорява процеса, а да имаш доверие към партньора, е едно от най-най-важните неща на сцената за мен.
Какъв е вашият вкус за театър?
Надежда: Мен изключително много ме привличат руските текстове, руската класика. Има нещо в самите ценности на хората по онова време. Много ми се иска да има повече такива хора и сега. Защото времето, в което живеем, повече ни ограничава откъм мислене и откъм опит.
Някак си всичко е наготово и всеки има очакването, че така трябва да се случват нещата – че нещо трябва да му бъде дадено... А в текстовете, за които говоря, има вътрешна борба, хората имат дух за живота и въобще има някаква вяра за нещата, идеали, висока ценностна система.
Аз самата много съм се откривала в тези текстове. Защото понякога в тази свят съм се чувствала изключително сама и все едно съм от някакво друго време, и сякаш случайно съм попаднала тук и сега.
Румен: Като говорим за вкус към театъра, аз не се ограничавам в конкретна литература или драматургия. За мен е много по-важно как ще изляза от представлението, което гледам, и дали с нещо то ме е докоснало. Случвало ми се е да се впечатля от много неизвестен текст, представен от много неизвестни актьори. Случвало се и обратното – да гледам класика с големи актьори и да не стигне нищо до мен...
А какво Ви вълнува извън театъра?
Румен: Аз се занимавам с музика, но под псевдонима Румбаляка. Група актьори се събрахме в едно студио, правим и клипове. Аз дори това не го разграничавам много театъра. Когато мислим за концерти и за участия, мислим като за представление. Затова тази дейност не е много далечна от това, което ми се случва в театъра. Музиката, която правим, е хип-хоп, но с всякакви примеси на фънк, джаз...
Надежда: Аз много искам да се занимавам само с професията си и работата ми като актриса в театъра и киното, което по-рядко се случва.
В продължение на една година бях барман, в едно столично заведение. Но мисля, че това по-скоро е вредно за мен като актриса, въпреки срещите с много хора и социализацията. Има си своите плюсове, но е и много тежка работа.
Вдъхновяват ме други артисти, които се занимават с изкуство, с различни неща – хора, които имат идея и талант за нещата, и виждане, и имат някакъв свой свят, и почерк като творци, и работят за това да създават своите неща. Това ме мотивира и мен самата.
Румен: Аз имам къща в едно село на Северното Черноморие. Обичам да ходя там поне за десетина дни, да седя сам, да обикалям, да карам сърф. За десет дни успявам да се презаредя. И всеки път си мисля, че това ми помага за следващия театрален сезон. Сякаш се качвам на друго ниво – като в някаква медитация... Обичам тази „рутина“ и много би било хубаво ако се случва по-често.
Харесвате ли България като държава за живеене?
Надежда: Да. Тук сме. Просто ми прави впечатление, че покрай тези протести, които все още продължават, досега никой не ги е отразил. Означава, че на хората, които ни управляват, не им пука за този народ. А това е доста жалко, защото ние живеем в тази държава и зависим от едни хора, които по никакъв начин не успяват да ни разберат. Те дори нямат желанието да ни разберат...
Румен: Харесвам България като география. Това, че имаме планина и море, е супер. Относно управлението, много лошо впечатление ми направи, че много хора не са добре запознати с това, което се случва, и нямат лично мнение, а се водят по мнението на другите. За мен това е много по-опасно от каквото и да е друго, което се случва.
Ние сме народът. Не може да си в този народ и да си човек без позиция, и да следваш това, което някой друг ти е казал. Относно управляващите, много пъти съм бил страшно разочарован. И всеки път си повтарям, че не мога да слагам всички под един знаменател. Може би във всяка партия има един свестен човек, с добри намерения и добри идеи. Но си мисля, че в момента колелото е задвижено по такъв начин, че сега дори да имаш идеи, те ще бъдат смлени...
Бихте ли си дали шанс навън?
Надежда: С театъра е много трудно навън, но не е невъзможно. Има такива примери. На мен лично много ми пречи езика, който не знам толкова добре, колкото българския. Като че ли е по-лесно да пробиеш в киното и нашата колежка Мария Бакалова е пример за това. Холивудската мечта на български актьор може да бъде реалност – като ниво на възможности.
Румен: Не бих живял в чужбина, защото съм много свързан с България. Но, със сигурност, бих играл там. На мен това вече ми се случи със спектакъла „Луда трева“. Бяхме на театрални фестивали в Будва (Черна гора), Клуж-Напока (Румъния) и в Риека (Хърватия). Смея да твърдя, че имаме театрални представления на европейско ниво и аз наистина бих играл в чужбина – и в киното, и в театъра.
Вие от тези млади хора ли сте, за които назад няма нищо, и всичко започва от тях?
Надежда: Не. Вярвам, че поколенията могат да си дадат много едно на друго, могат да си бъдат интересни. Различни хора сме, но в много отношения можем да се докоснем.
Румен: Няма как да не ни интересува историята. Казва се, че вече всичко е направено и че каквото и да направиш, най-вероятно е римейк. Затова трябва друг подход към публиката. Нашият професор Маргарита Младенова е такъв човек – който се учи заедно с нас. За мен това показва, че не си стигнал до някакво ниво и си казал „Окей!“, а продължаваш да се развиваш – най-вече духовно.
