В последните години името на Георги Господинов все по-често се появява и в международния литературен разговор — включително във “Франкфуртер Алгемйне Цайтунг”, където беше посочен сред авторите, определени за достойни за Нобелова награда за литература. Въпреки, че друг взе Нобела - Ан Карсън, носителят на „Букър“ Господинов, достига до много широка публика извън България.
А представлението по книгата „Физика на тъгата“ вече завладя публиката на Народния театър. Изключителният спектакъл е в продължение на 4 часа. Актьорите разказват свои лични истории, а публиката става част от действието.
„Голяма заслуга за това, разбира се, има режисьорът. В романа няма герои. Тоест той не подлежи на традиционна драматизация. Няма конфликти. Има литература. Йерней Лоренци успява да направи от това драматургия. Още когато четях романа, в него изпъкнаха две неща. Може би си мислите за Минотавъра. Но за мен основният образ беше едно прозорче в мазето, през което детето гледа света навън и вижда само обувки, крака и така следи смяната на сезоните“.
Това коментира в „Тази сутрин“ актьорът Веселин Мезеклиев, който е един от участниците в спектакъла "Физика на тъгата".
„За мен този образ беше решаващ. Много личен, много раним. Изведнъж се озовах в едно мазе, в което не съм живял, но едно мазе, което много добре помня — мазето на моето детство, в което има страшно много тайни. Страшно много предмети, които по някакъв начин сега ме свързват с живота на моите родители, пък и на моите баба и дядо“, сподели той.
„Когато режисьорът дойде, той направи кастинг за участието в спектакъла си. Беше разпределил участниците очевидно в няколко възрастови категории — да има възрастни артисти, да има по-млади и да има и съвсем млади. Тоест има един такъв подход, при който всички ние, разказвайки за себе си, разказваме и за времето, което е и основният герой в представлението“, посочи Веселин Мезеклиев.
„От моите лични истории, които разказвах, остана съвсем малка част. И не само от моите разкази, а и от разказите на всички останали колеги. Когато някой разказва за себе си и за детството си, това веднага отключва в собственото ти съзнание много други истории. Историите нямаха край“, допълни той.
„Майсторството на режисьора беше в това, че той успя някак си да ги подреди смислово и тематично. И това изгради много стабилна емоционална структура. Ние, разказвайки романа на Георги, разказваме собствения си живот. И когато разказваме него, публиката долу разказва собствения си живот“, коментира актьорът.
„Когато болката стане факт, можеш да я притъпяваш, можеш да я скриваш, а можеш и да я изкрещиш, така да се каже. На последното представление една жена толкова силно хлипаше в салона, че ни разплака всичките на сцената = разбирате ли? И това е едно много наситено емоционално пространство, което тежи“, сподели Веселин Мезеклиев.
„Някаква форма на пречистване, емоционално пречистване. Ти се освобождаваш от нещо, което преживяваш чисто по линия на емпатията. Голямо майсторство на режисьора! Искам да ви кажа, че целият процес е като някаква особена форма на психотерапия. Той с огромна лекота успя да постигне това. Ние всички не се чувствахме така, сякаш сме на репетиции — нещо, което задължително трябва да направиш и което е свързано с усилия. Не, не, наистина не“, сподели той.
„Книгата на Георги е много важна. Не е случайно, че като литературно произведение има такава популярност. Тя е обект на оживени обсъждания, на различни гледни точки — от отричане до възхваляване. Това означава, че самият роман тежи на мястото си и ние по някакъв начин сме успели да направим така, че това, което правим, да затежи и на театралната сцена, в реално време“, посочи актьорът.
По думите му представлението няма как да е по-малко от 4 часа.
„Тъгата е площ. Тя трябва да тежи. Трябва да е широка. И трябва да се разгърне, да се изживее, за да може да се излекува. Макар в представлението да има много смях. Хората много се смеят, защото от време на време историите са забавни. Те се свързват и се заразяват една с друга“, каза Мезеклиев.
„Това много се усеща. Енергията от залата се връща към сцената, зарежда те и след това ти трябв
а да умееш да я върнеш отново обратно. Публиката се качва на сцената и това създава едно общо пространство, което някак си емоционално и смислово се олицетворява в това „Аз сме“, посочи той.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
