Има представления, които се играят с години и не спират да бъдат интересни на публиката. Има и такива, които „възкръсват“ за нов живот след дълга пауза, без да губят от блясъка си. „Апокриф“ (1996) на Маргарита Младенова и Иван Добчев имаше своите славни времена в афиша на „Сфумато“. Сега отново се завръща у дома – близо четвърт век по-късно, макар и без имена от ранга на Цветана Манева, Невена Мандаджиева, Таня Шахова, Жорета Николова и Владимир Пенев.
Средната възраст на „новия“ състав едва ли надхвърля 23. За сметка на това, един голям режисьор има възможността да излее творческата си енергия и, заедно със своите артисти, да пречупи и изгради на сцената нещо, което диша с още по-голяма сила отпреди. И това е силата на младостта, и на настървението, с което се впускаш в мисията да „разбиеш“ култа, но с ясното съзнание, че този култ става още по-церемониален и дори фанатичен.
Режисьорът отбелязва, че повторното му завръщане към българските апокрифи е провокирано от сполетялата ни пандемия и скромно нарича творението си „наивистични сънища“ за живота на човека, но не къде да е, а „между небето и земята“.
В този личен космос, освен второкурсниците от НАТФИЗ, Добчев успява да изстреля и публиката. За час и петнадесет минути тя не просто „сънува“ наяве, но успява да се залюлее в съвършената люлка, изплетена от златната съкровищница на народното творчество.
Освен като режисьор/сънувач, в този спектакъл аз съм и педагог, който „въвежда” младите актьори/студенти във вселенската битка на доброто и злото, във въжделенията на светлия рай, които могат лесно да бъдат объркани с образите на ада и подведени от пъклените замисли на „новите месии” да влязат в капана на обещанията за телесно блаженство, обобщава ролята си Добчев.
Защото, както самият той казва, ситуацията е наистина апокалиптична. Доказват го и думите на една от героините: „Нали видиш – на туй срамниче, на туй цвете – червенко в средата повече няма. Срамът са свършил. А като са свърши срама, иде вече ред и на света да са свършва. Има ли срам – то има и свят. Няма ли го срама – и света смятай си е отишъл!“.
„Апокриф“-ът на Добчев е като винаги изненадващ, но и вечен разказ за стълбата, чиито стъпала минават през почти всички пророци и пороци, свързани с българската душевност. Срам, страх, гняв, страст, гордост, мъст и любов са събрани в една хаотична и безпощадно разбъркана гозба, с която сякаш и до днес храним самосъзнанието си...
Екипът на новия „Апокриф“:
Сънувач – Иван Добчев
Асистенти – Димитър Сарджев, Стилиян Петров
Музика – Асен Аврамов
Сценография – Иван Добчев
Участват Алекс Иванов, Ангела Канева, Борис Върбанов, Боян Фераджиев, Благовест Мицев, Валерия Върбанова, Дениза Павлова, Димитър Василев, Елена Траянова, Илиян Нонов Нонов, Карина Илиева, Кристиян Стоичков, Късин Ванг, Мануела Минкова, Марин Джишев, Мартин Проданов, Николай Ганчев, Никола Полихронов, Станислав Младенов и Яна Зайкова.
