Ако строшим кокоше яйце, върху жълтъка му има точица, която показва тайния знак на живота в яйцето. Това е само едно от стотиците „открития“ в творчеството на големия Йордан Радичков. Част от неговите уникални текстове, вдъхновени от живота около и в него, живеят отново на сцената.
Почти четвърт век след предишната си адаптация в „Сфумато“, режисьорката Маргарита Младенова отново посяга към „лудата трева“, за която, както казва и автора й „човек губи памет и не може да се върне обратно".
Новата „Луда трева“ е по-високо технологична, без да губи уюта на Радичковия свят и без да се лишава от опасния чар на село Калиманица и последните му жители. Отново гасне токът и спира водата, а който веднъж нагази в лудата трева, остава там завинаги като неин пленник. Това обаче не е е проблем за местните, които са човеци в „друго агрегатно състояние“, независимо дали са „със затихващи функции“ или „всяка функция функционира“.
И този прочит на Маргарита Младенова не минава без танц на кокили върху песен на Лили Иванова – отново танго, но вече не просто вечерно, а „Експрес танго“.
„Десертът“ е един мистичен хор от окарини, който разкрива света зад Портите. В този свят са и лицата, върху които никога не се топят снежинките, а всеки от боговете се върти около собствената си ос. За финал валят найлонови торбички за еднократна употреба и човешката навалица постепенно изчезва.
„Луда трева“ през 2019 г. е за изчезващите видове, които правят света хубав чрез различността и автентичността си. И звучи като зов и рана заради надеждата, която все още имаме в посока спасение.
Неслучайно, представлението е част от програмата „Ноев ковчег“. Другата половина от този силно емоционален амбианс е наречена „Нова Библия“. Пише я режисьорът Иван Добчев с помощта на художника Станислав Памукчиев, чиито сценографски идеи трудно могат да бъдат сбъркани.
Всъщност, „Нова Библия“ е първият вариант за заглавие на пиесата „Суматоха“. Затова и тук публиката среща любими образи и още по-любими радичкови словонареждания. „Умрелата лисица“ си е все така „умрела“, а жабата –„мрачно животно“. Скоросмъртницата, градските крокодилши и модаджийки също са част от пейзажа. По пътя за суматохата се нареждат и танковете, и „Кой не скача, е червен“, и „45 години стигат“, и „Времето е наше!“... Или с други думи: „Егати суматохата!“.
Накрая, не може да има по-силен финал от едно прокапало небе... И това сякаш е абсолютната кулминация на цялата програма „Ноев ковчег“, която разрязва литературното наследство на Радичков с респект, без загуба на кръв, но в никакъв случай безкръвно.
Чисто нов „Опит за летене“ в Народния театър
Сбирщина разпасани малоумници, изиграни от най-добрите актьори на Народния театър, участват в „Опит за летене“ на голямата сцена на най-големия ни театър. И това се случва 40 години след първата премиера на същия спектакъл.
Защо балонът е питомно животно? Надолу или нагоре се дърпат конците? Как така ние не сме птичка, а хвърчим като мухи без глави? Винаги ли мъжката работа е загубена работа? И защо няма значение дали ще ни забележат от земята, докато летим? И защо при нас е все второ пришествие, а първо никога не е имало...
Всичко в тази смешно-драматична история започва с появата на един скитащ балон, откъснал се от фронтовете на Втората световна война, която изневиделица се появава над Аврамови махали. Това събитие води до сформирането на три групи селяни, които започват преследването на балона.
Музиката към спектакъла е на Теодосий Спасов, а режисьорът Стоян Радев е събрал заедно Валентин Танев, Валери Йорданов, Георги Мамалев, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Зафир Раджаб, Йосиф Шамли, Марин Янев, Мария Каварджикова, Николай Урумов и Христо Петков. Мамалев е единственият от този състав, участвал и в първия „Опит за летене“, поставен през 1979 г. от режисьора Младен Киселов.
За Радичков
Роден е на 24 октомври в с. Калиманица, Монтанско. Селото вече не съществува на картата на България. То е разрушено заради построяването на язовир Огоста, но така и не е залято от водите му. Работи като редактор в литературни издания.
През 1959 г. издава първата си книга „Сърцето бие за хората". Сборникът с разкази „Свирепо настроение" и следващите –„Водолей“, „Козята брада“, „Вятърът на спокойствието“, „Ние, врабчетата“ и „Коженият пъпеш“ променят познатите за литературната ни традиция повествователни правила, озадачават литературната критика, която трудно може да определи стилът на автора. Определят Радичков като абсурдист и като магически реалист, защото не се вписва в съществуващия тогава канон.
Радичков е автор на пътеписни книги („Неосветените дворове“ (за Сибир) и „Малка северна сага“ (за Швеция), романи („Всички и никой" , „Прашка", „Ноев ковчег“), пиеси („Суматоха", „Януари", „Лазарица", „Опит за летене", „Кошници", „Образ и подобие").
Произведенията му са преведени на 40 езика и са издадени в над 50 страни. Отива си на 21 януари 2004 г.
