Владо Пенев отново е баща в театъра. И отново негов син е Деян Донков. Двамата се срещнаха през 2019-а като баща и син в „Братя Карамазови“ (Народен театър, реж. Деян Пройковски). Тогава Пенев влезе в кожата на налудничавия, развратен и много алчен старец Фьодор Карамазов. Месеци преди това, на същата сцена, направи една от най-добрите си роли – в „Бащата“. Макар и твърде млад за образа на 80-годишен мъж, той минава отвъд струните на човешката душа и разплаква зрителите с играта си.
Сега, в Малък градски театър „Зад канала“, Пенев отново е баща – но на когато всеки показва среден пръст. Неговият отново ексцентрично-истеричен персонаж е в центъра на семейна пропаст, която само привидно се затваря, за да зейне още по-страшно, и то още в следващия момент.
Спектакълът е „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър. Режисьорската версия на Явор Гърдев не е изненадваща. Черна сценография, черно-бели костюми и оцветени до кръв характери, в чиито фантазно-шарен свят всичко започва от Мъжа. Баща, син, брат, чичо, девер или съпруг, Той винаги е вманиачен от собствената си фантазия и желание да доминира.
Неслучайно, в центъра на декора е кресло, което в нечия глава може да мине и за трон – символ на един псевдопатриархат. Свят от мъже, който се разбива на пух и прах – заради жена. Нищо ново под слънцето!... И нищо, че жената се превръща в сандвич между двама, трима или повече мъже...
А черното в „Завръщане у дома“ е като символ на омразата, лицемерието, тъгата, мрака и тъмните страсти, на семейството и семейната идилия в излишък, на нечистотата и на „мъжкия“ свят.
Голи мъжки тела и телодвижения са друг от акцентите в пиесата и в живота на бащата и трите му пораснали деца. Те са голи и незадоволени. И в този крещящ акцент може би се крие цялото безсмислие на игричките – като опит за общуване – след като всички други средства се употребени.
Деян Донков е различен в този спектакъл, въпреки голотата, с която е „облечен“. Той е овладял по възможно най-добрия начин най-сложния типаж – шизофренично разчертал битието си в няколко паралелни свята. В този контекст, присъствието на сцената на другите двама братя (Пенко Господинов и Мак Маринов) изглежда далеч по-предсказеумо, но е също толкова силно и провокиращо. За да превърне едно уж простичко „Завръщане у дома“ в сложна система от неизпълними човешки стратегии.
В останалите роли са Емил Котев и Каталин Старейшинска. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Ванина Цандева, а музиката – на Калин Николов.
Явор Гърдев: Домът, в чиято паст смирено гаснем
Блудният син обикновено мисли за напуснатия дом на детството и младостта си като за нещо пасивно и безволево. Домът остава някъде там в необозримата далечина и само от блудния син зависи ще се завърне ли някой ден пак в него или ще го остави тихо да изтлее в паметта. Блудният син е в правото си да решава как да действа. Негова воля е какво ще направи. Самият дом е неодушевен. Далечен. Инертен. Напуснат. Той воля няма. Него никой не го пита.
Един ден обаче забравеният дом решава да привика обратно бившия си обитател и в ултразвуковия спектър заечава древната песен на сирените. Излегнат до спасената от него принцеса на терасата на великолепното си имение в новопокорените земи, блудният син долавя с вътрешното си ухо приласкаващите трели и, без да знае защо, нарамва принцесата и тръгва към източника им.
След дълго и изнурително пътуване, изкусителният зов го довежда до прага на бащината му къща. Вратата пред него гостоприемно се отваря и родният дом го всмуква в лъстивата си архаична паст, за да прекърши бавно крехките му кости с чудовищните си зъби, да смели фината му тъкан в ненаситния си търбух, да изплюе завоюваните през годините на странстване ордени и да коронова спасената принцеса за своя собствена кралица, майка, стопанка и любовница на прилежащото домочадие.
