Под преспите в Смолян: За бедствието, хляба и хората

Като дете, винаги с удоволствие изпълнявах една единствена заръка на моите баба и дядо и тя беше да отида до фурната за хляб. Веднага зарязвах игрите и поемах с торбата. Застанал на опашката, преглъщах и нямах търпение да пъхна в торбата два хляба. Наградата за моето старание винаги беше голям краешник с хрупкава коричка, намазан с домашно масло и поръсен с чубрица. Понякога имаше парче сирене, което превръщаше дажбата за свършената работа в истински деликатес.

В наши дни това е преживяване, което не може да впечатли никое дете, а това почти няма и как да му се случи, защото селските фурни вече ги няма. Защо разказвам този спомен?

Пети ден е от момента, в който смолянският регион беше затрупан от сняг и след огромни усилия все още се разчистват пътищата, водещи до отделните села. Заради снега много от хората, освен че нямат ток, са лишени от доставки на стоки от първа необходимост, сред които и хляб.

Всеки, пътувал по Родопите, знае тази особеност на селата, съставени от махали, разпръснати по отделни хълмове. Задачата е да се достави хляб на хората от махалите. За целта е осигурен военен камион, на който се товарят около 2000 хляба, преди да поеме към планината.

Пътуването е съпроводено от всякакви трудности, в това число и това, че каквито и да са апелите хората да не предприемат пътувания, винаги се намира по някой, който не само закъсва на пътя, но с колата си блокира работата на машините, борещи се с мокрия и тежък сняг.

На фона на битката със снега, хаотичната организация по разпределянето на хляба за селата и къде и как трябва да бъде доставен е принципно добра. Всички са уморени и изнервени, което е разбираемо.

Камионът лъкатуши нагоре по пътя към първото село. С телефон в ръка ни чака кметският наместник. Следва разтоварването на първите 160 хляба, а жената, която го посрещна, до такава степен се зарадва от доставката, че грабна няколко и ги раздаде на намиращия се в близост екип от техници, работещи по възстановяване на прекъснатото захранване с ток, които не са жители на селото.

Дори след като камионът си тръгна, тя вървя след него и маха с ръка, все едно изпраща някаква армия от освободители. Така е във всички четири села по пътя на камиона. Хората махат и на пристигане, и на заминаване. Оставаше само да закичат цветя на доставчиците. За щастие, до това не се стигна.

Хората по тези места се сърдечни и свестни. Добросърдечното посрещане е едната страна тяхната реакция. Не липсваха и сълзи. Причината за тях обаче не беше пристигането на хляба, а това, че са доживели времена да им се доставя хляб. На тях, които цял живот работят от сутрин до вечер и въртят домакинство и които не познават капризите на модерните времена.

Такава беше реакцията на възрастна жена с шарена забрадка и работна престилка. Само да не си помисли някой, че става дума за неблагодарност. Тези хора не умеят да мислят в подобни категории, защото животът в планината не е бутик или мол. Това е едно от малкото останали у нас места, където има усещането за нещо патриархално и живот, опиращ се преди всичко на много труд в тежки планински условия.

И в четирите села, хората грабват хляба в ръце и се вижда, че им е липсвал. Една от темите, до която винаги се стига в разговор с местните хора, е за изчезналите големи стада с овце, за малкото крави и мляко и спомени от разказите на баби и дядовци за земеделски поминък. Точно така, спомени. Този поминък е пълнил мазетата на хората, днес това е само спомен.

Докато пътуваме, в каросерията на камиона подрънкват празните каси за хляб. В каросерията мирише на бензин, нищо, че навън въздухът е кристално чист. По едва показващите се от снега автобусни спирки все още надничат лицата на политическите кандидати от последните избори.

На този фон все пак е свършено нещо добро. Хората получиха своя хляб. Спомняте ли си за онзи вкусен селски хляб с прекрасен вкус и аромат?