Това е историята на един завод. Конкретен, на конкретно място. На хиляди съвсем точно определени хора, на които е давал поминък. Не е само това, обаче. Това е разказ за пропуснатия шанс на 90-те. За преследването на бързите пари, покрай което генерално загубихме посоката. Да, оказва се, че можеш да опишеш българския Преход с празни колби и шишета.
А тук празни колби и шишета не липсват. Всъщност пълно е с тях, защото заводът ги е произвеждал близо половин век.
Както често се случва, през 90-те е приватизиран без никаква идея да се развива като предприятие. Така от 600, в началото на новия век служителите се стопяват до малко над 100. Постепенно спират работа и четирите пещи за стъкло, като последната даже изгасва заедно с разтопеното стъкло в нея. Няма мазут.
Няколко години по-късно все пак се прави опит за рестарт на завода, но само няколко месеца по-късно природата сякаш решава да сложи точката. Голямо наводнение залива цялата територия на предприятието и поврежда машините.
След това заводът пак работи, но за кратко – липсата на инвестиции в продължение на едно цяло десетилетие не дава никакъв шанс в конкурентна среда. След над 15-годишно производство по несъстоятелност, той е ликвидиран окончателно.
Днес заводът прилича на декор от сериала „Чернобил” – в лабораторията все още се търкалят колби, опаковки с токсични материали, документи, стари вестници, а по рафтовете стои продукция, която е била обречена никога да не види пазар. Всичко е като след паническа евакуация.
Няма да ви кажем къде е този завод, защото той не е нито атракцион за разходки, нито безплатна площадка за желязо за битови цели. От друга страна, може би не е лоша идея едно от стотиците подобни предприятия да се запази в този си съсипан вид, да се охранява и укрепи и да се превърне в музей на националната ни глупост.
Докато това стане, разгледайте снимките.
