Британският премиер Киър Стармър „не е Уинстън Чърчил“, заяви наскоро президентът Доналд Тръмп. За Обединеното кралство проблемът е, че това твърдение се оказва вярно. Събитията от последната седмица разкриха както слабостите на Стармър като лидер, така и ограниченията на Великобритания като съюзник на Съединените щати, се казва в анализ на "Уолстрийт джърнъл".
Непосредствената причина за раздразнението на Тръмп е колебливата позиция на британския премиер по конфликта с Иран. Първоначално Стармър се противопостави на използването на бази на Кралските военновъздушни сили от страна на САЩ по време на американско-израелската въздушна операция. След това даде сигнали, че може и да позволи това. Междувременно база на британските ВВС в Кипър беше атакувана с ирански дронове, което накара правителството да изпрати разрушител на Кралските военноморски сили за защита на обекта. Случилото се повдигна неудобни въпроси за реалните военни възможности на Великобритания и колко ограничени са те, пише БГНЕС.
Подобно поведение не изглежда убедително за лидер на ядрена държава в момент на международна криза. Част от вината се приписва на личния стил на Стармър като политик. Юрист по образование, той изглежда подхожда към проблемите чрез раздробяването им на малки детайли, които анализира продължително един по един. Подобен подход затруднява разбирането на по-широката картина както във вътрешната икономическа политика, така и във външните отношения. Пример за това е юридическото му колебание дали британски бази могат да бъдат използвани за „настъпателни“, а не само за „отбранителни“ цели.
Лидер, който не успява да схване по-голямата картина, трудно може да определя посоката на политиката. Откакто лейбъристкото правителство пое властта през юли 2024 г., управлението се колебае между нерешителност и провали. Липсата на ясна визия за икономиката, външната политика или други ключови сфери води до непрекъснато прехвърляне от една идея към друга. Сред тях бяха умерени реформи в социалната система или по-високи данъци за британските пъбове, като много от предложенията бързо биват изоставяни при първи признаци на обществена съпротива.
Тези обстоятелства обясняват и колебливата реакция на Стармър към конфликта с Иран. Първият фактор е икономически. Британската икономика се намира в трудно положение, което е добре известно на избирателите. Периодичните позитивни новини се оказват краткотрайни. Растежът почти винаги е по-слаб от очакваното, а инфлацията остава упорито висока. В страната се засилва песимизмът, което се отразява и в слабите резултати на лейбъристите в социологическите проучвания по икономически теми.
Финансите на държавата са силно натоварени от социални разходи и това ограничава средствата за отбрана. Именно този проблем стои и зад колебанията на Стармър по отношение на Иран. Все по-ясно става, че британското правителство трудно ще изпълни обещанията си да увеличи военните разходи през следващите години.
Вторият сериозен проблем е дълбокото вътрешно разделение в Лейбъристката партия. Премиерът изпитва трудности да я държи единна по почти всеки важен въпрос. По темата за евентуално участие на Великобритания в удари срещу Иран вече се появяват сигнали, че Стармър може да има проблеми да осигури подкрепа дори сред собствените си депутати, ако въпросът бъде подложен на гласуване в парламента.
Напрежението в партията се засили след загуба на частични парламентарни избори от възраждащата се Зелена партия. Делът на лейбъристите в район в северозападна Англия, който се смяташе за сигурен, спадна с около 25 процентни пункта спрямо общите избори през 2024 г. Зелените увеличиха подкрепата си с над 27 пункта, а десният протестен политически проект „Реформ“ също отбеляза значителен ръст.
Решаваща роля за резултата изглежда е изиграла промяна в нагласите на голямата мюсюлманска общност в района, която се насочи към Зелените и се отдръпна от лейбъристите. Много политици от партията се опасяват да не отблъснат този електорат. Страхът се подхранва и от активисти и ислямистки групи, които често се представят като говорители на „мюсюлманския вот“.
Сравнението с Уинстън Чърчил е показателно. Когато той става лидер на консерваторите и премиер през 1940 г., също наследява силно разделена партия. Благодарение на личната си убеденост и на изключителните си ораторски способности обаче успява да мобилизира страната за огромни жертви по време на война. Малцина вярват, че Стармър би могъл да направи подобно нещо днес. Същото се отнася и за повечето европейски лидери.
Случилото се във Великобритания през последната седмица се разглежда като пример за това как една държава може да се превърне в слаб съюзник на САЩ. Подобна ситуация се наблюдава и на други места в Европа. Проблемът не се свежда до разногласия по конкретни икономически или военни въпроси. Близкото партньорство не означава пълно съгласие, макар че администрацията на Тръмп понякога действа сякаш очаква именно това.
По-дълбокият проблем на Европа е неспособността ясно да определи какво мисли за себе си и за ролята си в света, както и да организира ресурсите си така, че да действа според тези убеждения. Именно второто се оказва най-сериозният недостатък. Дори ако се появи лидер, готов да поеме инициативата, икономически отслабена и политически колеблива държава като Великобритания трудно би могла да наложи влияние.
Континентът може да има нужда от нов Чърчил, но вероятно ще се наложи и много по-дълбока трансформация от това.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
