Докато евро съседите й, оплетени в мрежите на създадената от самите тях дългова криза, търсят светлината в края на тунела, като изпаднал в будна кома пациент, Турция цъфти – анадолски гюл в собствена саксия. Тези дни, като поп по време на пости, фрау Меркел си вдига заплатата, затънали в дългове, гърците си играят на демокрация, Европа стагнира, а Турция... Турция инвестира... в Европейския съюз.
Както стана ясно в петък, Анкара ще участва в смелите планове на София за промяна на европейската транспортна карта. Заедно с Турция и Катар може да строим скоростен път, който да свърже Русе със Свиленград, а оттам Истанбул е „на една ръка разстояние” по вече готовата турска магистрала до Капитан Андреево. И ако румънците склонят за втори мост или тунел при Русе, една сериозна част от трафика от Западна и Източна Европа към Азия може да бъде „канализиран” през новия маршрут. Перспективността на проекта дори стресна сърбите, които се опасяват, че България ще им открадне автомобилния поток от и към Европа.
Тъй като евро парите няма да стигнат за разширяването на коридор номер 9 у нас, няма как да се разчита само на финансовата подкрепа на Брюксел. Но, оказва се пари има кой да вложи. Въпреки че според премиера петролът не е толкова важен, „ако няма какво да ядеш”, имено благодарение на черното злато Катар може да хвърли някой друг милион в българската инфраструктурна авантюра, без да се замисли... ей така, „по-между-другото”. По-интересно е обаче как се стигна дотам Европа да разчита на Турция, вечният кандидат за еврочленство, когато нещата опрат до скъпи инвестиции в транспортни вектори през пресечения терен на Балканския полуостров.
Анадолският тигър, ориенталският нюх
Насред кризата – в първото полугодие на 2011 г. – Турция изпревари дори Китай по икономически ръст (10,2%). Логично някои анализатори вече поставят въпроса защо й е да продължава да играе леко унизителната роля на някой, когото не допускат в „клуба на богатите”, само защото евро „фейсконтролът” не харесва я нещо в облеклото, я в културата, в законите, в порядките на кандидата. Колкото и да се напъва пред прага на Европа – с латиницата, светската държава, военното партньорство, телевизия на кюрдски, свободната търговия, гастарбайтерите – като че ли нещо, още в „кръщелното” на кандидата, не се нрави на Стария континент. Затова нищо чудно накрая Турция да се умори и да реши, че е по-добре да си остане мост между Изтока и Запада, отколкото да се превърне в европейско предмостие към Изтока.
Истината е, че европейците се страхуват от съседа заради различията. И докато някои от тях Европа би могла да преглътне с чаша вода от извора на мултикултурализма, от други ще й приседне на гърлото. Такова несъответствие е стряскащият контраст в социално-икономическото развитие от двете страни на Босфора в последните години.
С население от 75 млн. души, половината от което на възраст под 28 години, 140 университета, които бълват половин милион специалисти годишно, безработица под 9%, южната съседка просто не се вписва в профила на средностатистическия член на Евросъюза. Ако беше в ЕС Турция щеше да е 6-та икономика, и то по данни от началото на кризата, щеше да е най-големият производител на автобуси и лекотоварни автомобили, с една от най-бързо развиващите се авиокомпании, с втория по мащаб строителен отрасъл в света... Да не говорим, че според прогнозите страната ще бъде най-бързо развиващата се икономика в ОИСР до 2017 г., а до 2023 година Турция се кани да влезе в ТОП 10 на световните икономики.
Онова което подклажда този икономически бум е амалгама от ориенталски търговски нюх, „мюсюлман-демократичен” модел на управление, нотка западен прагматизъм и умело геополитическо позициониране.
За икономическото чудо на Турция принос има както едрият капитал в строителството, автомобилната промишленост, енергийната, финансовата сфера, телекомуникациите, така и феноменът на „анадолските тигри” – дребните и средни предприемачи, за които търговията е нещо като работохолизма в развитите протестантски западни общества. Голяма е тяхната заслуга за впечатляващия ръст в турската външна търговия, която между 2003 и 2008 г. скочи с близо 200%. Към техните добродетели можем да добавим и характерното комшийско гостоприемство, което, заедно с изгодните цени и добрите условия, изстреля Турция сред водещите туристически дестинации – рекордните 31 млн. туристи посетиха страната през същата година.
Всичко това може би нямаше да се случи, ако начело на Турция не беше застанала Партията на справедливостта и развитието – местното превъплъщение на християндемокрацията. С консервативни нагласи по социални, религиозни и културни въпроси, за близо 10 години управление хората на премиера Реджеп Тайип Ердоган наложиха една либерална икономическа политика, която се хареса на турския бизнес елит, но и беше съпътствана от трикратно увеличение в доходите на домакинствата.
Затова и в петък премиерът Бойко Борисов благодари на „своя приятел Тайип”, че отдели няколко часа, за да обсъди кои инфраструктурни проекти в България заслужават да получат турски лири и кои не. Затова и регионалният министър Лиляна Павлова няма да ходи на аудиенция при папата на 24 май, а ще се опита да убеди колегите си от Турция и Катар, че идеята за връзката Русе – Свиленград – Истанбул е изпълнима и печеливша.
PAX ERDOGANA* - геополитическият мерак на Анкара
Възходът на Турция има не само икономическа ордината, но и геополитическа абсциса. Администрацията на премиера Ердоган и президента Абдуллах Гюл полага усилия да разшири влиянието на Анкара дори отвъд някогашните предели на Османската империя. Хазартният на пръв поглед подход във външната политика, която води тяхната партия с ислямистко минало, може да се окаже един добър прочит на международните събития, съчетан с премерен риск.
Управляващите в Анкара застанаха категорично зад палестинската кауза, което ги скара с отколешния съюзник Израел, но донесе неимоверна популярност на Ердоган и Сие в Арабския свят. Турция „яхна” успешно Арабската пролет. По време на обиколката си в Египет, Либия и Тунис, някога част от Pax Ottomana*, турският премиер бе посрещнат като идол. Между другото много от въстаналите срещу автократичните режими арабски младежи виждат реализацията на мечтите си в едно общество по турски модел – по-свободно, развиващо се, разбира се - мюсюлманско.
Не само това – при Ердоган Турция обърна гръб на режима на Асад в Сирия, опита се да участва в разрешаването на кризата с иранската ядрена програма, има намерение да се превърне в енергиен възел, да реши Кюрдския въпрос и да ограничи гласа на военните в турската политика. С някои от тези действия днешна Анкара може да стане по-симпатична на Запада, други я поставят на един коловоз, но в обратна посока на движение с традиционните й съюзници. Но какво има да губи Турция, ако така или иначе в ЕС не я искат, а и тя може би скоро няма да натиска за ЕС. Вижда се, че и сега си позволява да строи магистрали... и то не само своите.
* Pax Erdogana – игра на думи с името на турския премиер и термина Pax Ottomana (Османски мир), използван за описание на период на стабилност и развитие в Османската империя (16-17 век), белязан с по-малко конфликти в териториите от Северна Африка, през Близкия изток до Балканите.
