Там, където всяка мрежа е залог за утрешния ден, рибарите в Тутракан продължават да живеят от и с река Дунав. Риболовът все още е един от водещите поминъци в близо 8-хилядния крайдунавски град.
Късен здрач по Дунав. Двамата рибари чакат улова до последно. Всяка мрежа тук е залог – още един ден спокойствие за семейния бюджет.
„Тази мрежа е дълга 6–7 метра. Но нищо не хванах“, сподели Милена Ламбаджева, 61-годишна професионална рибарка от Тутракан.
„Аз работех в детска градина. Една вечер един колега нямаше с кого да излезе за риба и ме покани. Хванах толкова риба, че беше повече от заплатата ми. Така се запалих и започнах да риболовствам. Дотогава не знаех нищо. Бях от Разград, нямах достъп до риба, не знаех коя как се казва“, разказа Милена.
Красимир Кънчев също е професионален рибар от Тутракан. „Вече над 30 години само с това се занимавам. Трето поколение сме – дядо ми е бил, баща ми е, и аз с брат ми. Исках да бъда професионален шофьор, изкарах си документа, но така се случиха нещата, че почнах за риба“, каза той.
През XIX и началото на XX век градът е център на дунавския риболов с над две хиляди рибари, а старото рибарско селище днес е архитектурен резерват.
Милена е една от малкото жени професионални рибари. Излиза почти всеки ден и спира само при силен вятър, когато рискът от преобръщане или заплитане на мрежите е голям.
По думите ѝ лодките в района са около 200. „Само с това се занимават“.
Рибарите тук са като едно семейство – излизат по двама и пазят участъците си така, както пазят дома си. Понякога гонят улова повече от 10 часа.
„Работя на 442-рия километър, тръгвам от 432-рия и работя 10 километра нагоре. Когато има риба, не се изморяваш“, смята Милена.
Дунав е общ дом за хората от двата бряга на реката. Те си говорят на двата езика, работят заедно и често имат роднини от отсрещната страна.
„Родителите са приказвали, оттам знам румънски. Имаме и роднини в Румъния – баба ми и дядо ми, сестра му се е преместила да живее в Полотеница“, каза Краси.
Преди да пуснат мрежите, Милена и Краси отвеждат екипа на bTV до защитената местност Калимок–Бръшлен, където има 109 вида водорасли и над 240 вида птици, сред които къдроглав пеликан, малък корморан и чапли.
„През деня има птици, вечерта има чакали, вълци. Не съм се страхувала – оставала съм да спя в лодката, светна и са били на 4–5 метра от мен“, разказа Милена.
Уловът на най-интересните видове – белуга, руска есетра, пъструга и чига – е строго забранен в българския участък на Дунав. Стопанският риболов днес е силно регулиран – разрешителни, мрежи с определени размери, проверки – а за любителите реката е почти само въдица, както и в останалите дунавски държави.
„Тук работим на дъно. Обикновено се хваща мряна, сом, толстолоб“, споделиха рибарите.
Климатът вече не е този, който рибарите помнят от детството си – Дунав не замръзва, зимните риби се губят, появяват се нови видове, а доходите стават все по-несигурни.
„От 2017 г. няма ледоход. Тук в Дунава никога не е имало скариди, сега някакви малки се появиха“, разказа Краси.
„Водата е чиста, щом си взимаме за пиене от нея. И за чорба си вземаме да си правим“, каза Милена.
В този див пейзаж рибарите трябва да балансират между защитените зони, рибата и собственото си оцеляване.
„Една лодка сега, за да я закупиш от лодкостроител, е 5200 лева. Един двигател – още към 4500. Трябват ти и няколко мрежи за комплект. После и билетът стана двойно по-скъп“, каза Милена.
„Зимата, когато е студено и по-рядко излизаш – 5-6 пъти в месеца, може да не изкараш и 100 евро. В друг месец може да изкараш 1000. Накрая просто се изравнява. Не можеш да кажеш колко ще изкараш“, коментира Краси.
Уловът най-често стига до рибната борса. Казват, че в Тутракан рядко има риба във фризера, защото прясна риба има почти всеки ден. И въпреки че местните лодки са известни в цяла Европа и все още се изработват тук, поколението на Краси и Милена може би е сред последните истински майстори рибари.
„Имам два сина. Един е на 17 години, другият на 32 години. Лятно време ходят на острова, на плаж, разходки“, каза Краси.
„Имам един син на 35 години. Той ходи на работа и в свободното време излиза и за риба, но не винаги. Републикански шампион е на България по водомоторен спорт“, сподели Милена. Тя обаче се гордее и с други рекорди.
„Най-голямата риба, която съм хващала, беше 180 кг. Имаме специални куки, забиваме я и двамата се мъчим да вдигнем улова. Ако не можем, има кука с въже, дърпаме до брега, за да можем от там да го вкараме в лодката“, разказа тя.
„В Румъния видяхме сом с гръб колкото дъното на лодката. Нямам представа колко са килограмите, сигурно над 300–400. Много въдичари са го виждали, и ние го видяхме“, допълни Милена.
Градът чества връзката си с реката с летни фестивали като „Огненият Дунав“, а на Никулден местните възраждат стари рибарски обичаи, сред които и изборът на „ватаф“ – най-опитния рибар в общността.
По репортажа работиха Радиана Божикова и Александр Осиченко
