Пощальонът днес е различен. Особено този, който разнася писма в малко населените места на България. Не носи шапка, няма костюм. Чантата му е почти празна. Красимир Пазвантов се влюбва в професията едва 16-годишен, но наследява пощальонската чанта на 34. Обикаля с нея вече повече от 30 години.
Беше ли престижна, предпочитана професия?
За мен беше престижно, защото винаги си в час с политиката, с всичко. Като за престиж, не знам как да ви отговоря. Бях мераклия и млад по онова време. Сега също. Основното е, че с хората трябва да се държиш изключително дружелюбно, честно. Честност и почтеност. Ние работим само с пари и с вестници. Същевременно има и много отговорности. Писмата. То едно време имаше и телеграми, когато започнах. Сега мобилната комуникация ликвидира тези неща, но писмата си вървят, както трябва.
Картичките са вече рядкост. Отдавна не е носил вест за сватба или новородено.
„Картички идват само за Нова година, обикновено от чужбина. Ние имаме тук много гастарбайтери. В Германия само от моето село има 15 човека, Лондон имаме четирима и когато си дойдат за Коледа е разкошно. Селото става за мен град, разбирате ли? Няма къде да се паркира“, обяснява Красимир Пазвантов.
Дали идват писма от други държави?
Идват редовно. Вчера имахме едно, даже едно има тук, само, че не го погледнах на английски ли е. Не, това е германско. Немската поща. Четем ги тук, с моя развален френски.
Красимир разнася пощенските пратки в шест малко населени места в Смолянска област. Почти всички писма се предават от ръка в ръка, защото пощенски кутии в населени места като тези няма.
„По моето село си ходя пеша, то не е много далеч – 1-2 км., а тук с джип. Няма случай да ми е закъсал до сега, а годините са много. Без джипа не става“, добавя той.
А има ли място, на което ходите само за един или двама?
Да, има. В Орловица 4-5 човека живеят. И там още една махала има, живее един човек. Ако не друго, ще ми се обади за нещо, хлебец ще му занеса, може един килограм наденица, ако прецени. Отклонява 1 км, ама няма как - писмо ще получи, съобщение. Като дойде, трябва да отида да го намеря.
В джипа на Красимир има повече храна, отколкото писма за хората.
„Много често разнасям медикаменти, лекарства, което не ми е работа, ама дойде тук, прати тук татко, баба, дядо. Хляб им карам. Раздавам пенсии“, добавя той.
Според Красимир за хората от този регион на България пощата означава всичко.
„Просто, ако няма и пощата, не мога да си представя какво. Те хората не могат да си плащат сметките. То сега онлайн, има, но не може баба Иванка на 91 години да си плати тока по интернет, ако няма внучета и деца. Това са сложни работи, малко като хартиената бюлетина“, добавя той.
На какво ви е научила професията?
Честност, то това е основното, трябва да си честен с хората и финансова дисциплина. Колко години работя и нямам случай да са ме надчели 1 лв или така са ме научили родителите. Твоето си е твое и чуждото си е чуждо.
Липсва ли Ви нещо?
На днешно време на всекиму липсва нещо, но важно е човек да привиква и да умее да живее с това, което има.
За Красимир най-ценното, което му дава професията, е общуването с хората. Днес той не е просто пощальон, той е истински вестоносител и връзка на хората със съвременния свят.
