"Тя е Тина Търнър. Тя е Джанис Джоплин. Тя е голямата работа!". Така легендарният китарист Джо Бонамаса описва Бет Харт – жената, която „отвя” публиката в София тази седмица. Гласът ѝ ще ви накара да настръхнете, да се разплачете, а историята на живота ѝ - да оцените всичко, което имате.
Минути преди първия ѝ концерт в България с Бет Харт се срещнаха Александра Кръстева и операторът Борис Пинтев.
Ето цялото интервю:
– Коя е Бет Харт?
– О, боже! Дори аз не знам отговора на този въпрос! Цял живот се опитвам да открия отговор. Толкова много терапевти, толкова много лекари. Не знам, в края на деня съм просто малко момиче, което се учи как да обича и да прави музика, как да лекува сърцето си, да помогне на някого. Наистина важните за мен неща са съпругът ми и семейството ми.
– Съпругът ви е вашият герой, нали?
– Господи…..не искам да се разплача. Да, той е моят герой.
– Кога открихте музиката?
– Бях много малка – на 4. Тогава се влюбих в "Лунната соната" на Бетовен. Чух я по телевизията и не можех да спра да я свиря на пианото! Свирех всеки ден, по цял ден. Родителите ми ме записаха на уроци, но всъщност никога не съм се учила от учителката си. Просто я слушах как свири, но така и не се научих да чета нотите. Но обожавах това! Харесваше ми да свиря пред публика. Знаеш ли, никога не съм харесвала гласа си. Всъщност започнах да го харесвам доста, след като навърших 30, горе долу преди 10 години. Но много ми харесваше да изнасям представления. Харесва ми също да пиша песни и цялото внимание, когато съм на сцената. Много съм нервна винаги, но това продължава да ми харесва. Но да, когато бях малка, мама ме заведе да гледам шоу на Бродуей и се влюбих в песните и в малкото момиче, което ги изпълняваше. Научих ги и ги пеех на мама, а брат ми винаги се появяваше от някъде, за да ме разсмива. Мама винаги се смееше и беше много щастлива. Мисля, че се влюбих точно в това.
– Коя е историята, която обичате да разказвате с песните си?
– Обичам да пиша песни за нещата, с които се боря. А причината за това е в детството ми. Когато бях доста малка, майка ми и баща ми се разведоха. Преди този период, живеех в един щастлив дом. И буквално за една нощ стана много болезнено. Пианото беше моето сигурно място. Също и писането на песни, независимо че не ги пеех. Това ме караше да си мисля, че това е Бог, който ще ми помогне. Това се превърна в лечение за мен. След всичко, което се случи в живота ми през годините, продължих да пиша за Бог, за болката на майка ми, за нещата, които съм загубила, или тези, от които се срамувам. Когато съм щастлива, което не е никак рядко – има толкова много радост в живота ми, слава Богу! Та когато съм щастлива, отивам в градината, готвя, ловя риба с приятели. Но тогава не пиша. Предпочитам да пиша музика, когато се боря с нещо.
– Имали сте трудно детство.
– Всъщност мисля, че имах благословено детство. Имах много любов, баща ми работеше много, беше много енергичен, имахме красив дом. Това беше в първите 6-7 години от живота ми. След това баща ми влезе в затвора, загубих връзка с него, после се ожени за жена, която беше психично болна – тя не ме допускаше в живота му. Това беше болезнено. Тогава беше първото проявление на биполярно разстройство. Когато ни ограбиха, докато бяхме сами с майка ми и сестра ми, тези хора ни държаха цял ден, беше ужасно. Опитаха се да убият майка ми, да й отрежат пръстите. Това остана травма за мен. След това започнах да злоупотребявам с наркотици и алкохол, бях на 11 или 12 години. Загубих девствеността си на 11, забърках се с много по-големи момчета. Просто имаше много неща, които ме водеха към психично заболяване. Това беше трудно. Сестра ми се разболя от СПИН и почина. Но когато сега погледна назад, особено сега, на тази възраст, съм благодарна, че имах точно такова детство! Защото имаше толкова много красота там. Имаше толкова много дарове! И мисля, че тази благословия и тази любов ме направиха силна. Всъщност всичко се случи така, както трябва. Наистина вярвам, че Бог ни дава живот с цел. Да имам вяра е най-трудното нещо за мен! Но в тези кратки милисекунди на вяра си казвам – да, всичко е такова, каквото трябва да е бъде!
– Трябва ли да ти се случи нещо лошо, за да станеш по-благодарен?
– Уау, страхотен въпрос! Да, мисля, че да. Имала съм мъже в живота си, които са се държали оскърбително с мен. Но съпругът ми е толкова любящ, толерантен, търпелив, мил! Толкова е добър с мен! Не мисля, че щях да го оценя, ако нямах другия пример.
– Разкажете ми за татуировките си.
– Някои са правени, когато взимах наркотици. Не ги харесвам, но съм ги приела. Първата беше една странна танцуваща пеперуда. След това си направих паяжина. Исках да я прикрия, но съпругът ми не искаше да си правя повече татуировки. Много го молих! И най-накрая той каза – ок, щом искаш да ги скриеш. Мъжът, при когото отидох, ми направи цветя, нещо позитивно. Но имат значение – това е хаосът, болката, а от него започва красотата. Ако си в там, в хаоса, нещо наистина прекрасно те чака от другата страна.
– Как живеете с биполярно разстройство?
– Беше трудно…
– В България хората не говорят за тези неща, а мисля, че трябва.
– Съгласна съм! Категорично трябва да се говори за това! Беше ужасно в продължение на много години. Мисля, че заради любовта на съпруга ми, на мениджъра ми Дейвид, който е до мен вече 25 години, и на семейството ми – започнах да се съпротивлявам! Казах си – добре, какво трябва да направя, за да имам нормален живот с тази болест? И намерих много неща, които работят при мен. Първо – лекарства. Категорично! Но трябва да намерите правилния лекар, който да не ви дава тонове лекарства, които да ви превърнат в зомби.
Също така – ако пиете алкохол и взимате лекарства, няма как да живеете с тази болест. Алкохолът не позволява на лекарствата да си вършат работата. Упражнения – за мен са важни толкова, колкото и лекарствата, дори повече. Упражненията променят мозъка ви. Слънце – ако живеете на място, където няма слънце, купете си една от онези лампи, които излъчват светлина, подобна на слънчевата. Това ще ви събужда сутрин. Всички тези неща помагат. Медитация! Медитацията е фантастична за успокояване на мозъка. Религия! Някакъв вид вяра – ако не към Исус или някакъв Бог, може да вярвате в природата. Нещо, което вярвате, че се грижи за вас. Всички тези неща играят огромна роля и, да, можете да живеете с тази болест! Можете да имате щастлив живот.
– Но е всекидневна борба, предполагам?
– Работа е – да откриеш кое работи в твоя случай. Не мисля, че вече се боря, защото най-накрая се предадох. Казах: Ок, какво искаш да направя?! Знам, че ще се грижиш за мен! И Той ми показа какво да правя.
– Какво е Бог за вас?
– Всичко! Любов, търпение, да не съдиш. Любов, която никога няма да мога да разбера. Ще ми се да можех.
– В какво вярвате?
– Чета Библията, ходя в християнска църква. Но не вярвам в това, че "ако не вярваш в моя Бог, няма да отидеш в Рая". Не вярвам в това! Вярвам, че всяко човешко същество е там, където трябва. Ако срещна някой, който не вярва в нищо, аз знам, че Бог е с него независимо от всичко. Вярвам, че Божията любов е отвъд представите ни.
– Кои са любимите ви думи?
– Вяра. Милост. Съчувствие. Прошка. А знаете ли коя дума ми харесва повече от прошката? Приемането. Защото въпреки че си простил на някого, можеш да продължаваш да го осъждаш. Но ако приемеш някого– няма причина да прощаваш.
– Какво се крие в сърцето ви?
– Това, което е в сърцето ми, е двойствено. Има много болка, има и много радост. Има много любов, но и много омраза. Мога да бъда много осъдителна, много нарцистична, но мога да бъда и много смирена. Това са полярни противоположности, които ме побъркват. Мисля, че това е едно добро сърце, малко е счупено, но всичко е наред.
