България продължава да се топи. В годината на пандемията държавата ни отчете рекордна разлика между починалите и родените.
„По-големи числа за смъртността сме имали в края на Първата световна война“, казва Магдалена Костова от НСИ.
Вирусът обърка плановете на хиляди българи по света.
„Аз си бях пригласил багажа. Не мога да проумея как е възможно да работиш в България и да ти стигат парите. Не ми се е случвало да работя в България и не знам хората как се оправят“, разказва Красимир.
„В един момент се появява един вирус и ти казва: „Нищо от това няма да се случи, както си го представяш“, споделя Георги Бориков, студент в Холандия.
Но даде смелост на мнозина.
„Някак си се завърнахме към корените си, към дома като ценност“, казва Полина.
На пръв поглед българското селце Гранит няма с какво да изненада. Улиците са пусти, а част от къщите - изоставени. Но красивата природа и шарени графити бързо ще ви накарат да се усмихнете.
От близо 1600 години тук се издига и най-старото дърво в България – „вековният дъб“. На около 50 километра от Пловдив, това китно селце става дом за едно младо семейство - на Росица и Димитър.
Тя е родом от Кърджали, а той е от Бургас. Като повечето млади българи търсенето на работа и по-добри възможности ги води в столицата. Там остават повече от 10 години до началото на пандемията.
„Започнахме да си даваме сметка, че плюсовете в големия град не са много, напротив. 24 часа не стигат да си оправиш домакинството, да прекараш един час в трафика, да намериш място за паркиране и просто това е изгубено време“, разказва Росица.
„Най-хубавите ми спомени от детството са именно на село и винаги съм искал някакъв сходен и подобен живот“, споделя Димитър.
Когато близките им разбират, че са решили да се местят на село, най-честите реакции били: „Ама как така!“ и „Къде е това нещо? Какво ще правите там?“.
Те мислели, че Росица и Димитър се шегуват, но те не на шега бързо заменят гледката от балкона към бетона с тишината на село.
А петелът Джанго и кучето Роки са само част от новите домашни любимци на младите родители.
„Има два магазина, няма кръчма, с което аз съм ок. Хората са готини. Странно е, че дори когато се прибирахме от магазина с една торба и те така са свикнали хората -„ Какво носиш?!“. В София го няма това нещо и дори малко се дразнехме в началото, то сега едно такова миличко ти става. Някак си по комшийски. Аз съм излизала до аптеката с дъждобран, тука стегнат с качулка с ботуши, с ръкавици, с маска. Не искаш нищо да докосваш. Пред врата се събувахме и пръскахме всичко, дезинфекцирахме да влезем вкъщи и това е голям стрес. Тук няма, когато влезем през тази врата няма вирус“, разказва Росица.
По професия Роси е главен готвач и технолог. Животът тук ѝ дава възможност да сбъдне още една мечта – да има собствена биоферма.
„Тази година хапвахме бейби спанак и рукола. Тук има ягоди, грах съм посяла. Тук има марулки. Държа също да кажа, че семената, които купуваме, някои са от стари български сортове, другите са биосертифицирани семена, поръчани, доколкото това може да е гаранция, че са чисти“, разказва Росица.
„Контактът със земята, миризмата на почва, ако щете, много ми харесва и всяко едно растение мога да го наблюдавам от една седмица, става едно голямо растение. Просто в града ги забравяме тези неща , дори не знаем откъде идват. За мен е много ценно детето да знае какво е земя, какво е растение, как излизат растенията. Уча я да ги уважава. Цветята да ги души, да ги докосва само, да не ги пипа“, споделя жената.
Съпругът ѝ вярва, че съвсем скоро хобито на Роси ще се превърне в семеен бизнес.
„В момента експериментираме с няколко култури, като след време може би ще се спрем на някои, които са точни за този район. Искаме да си вземем повече животни, общо взето да разширим производството“, казва Димитър.
Като навсякъде обаче и животът на село има и трудности, разказват Роси и Митко.
„Тук сме със собствени средства, имахме спестявания, затова и малко по-бавно се случват нещата, защото не използваме никакво кредитиране. За съжаление, пътищата тук са лоши, сметосъбирането става рядко, да речем веднъж в седмица и не се обръща внимание на тези неща и искаме да го променим и е едно от нещата, за които настояваме и ще продължим да настояваме. Колкото повече млади хора дойдат да живеят в дадено населено място, толкова по-голям натиск те ще окажат върху управляващите те да се погрижат да има адекватна инфраструктура, адекватно сметосъбиране и всички други услуги, които използваме в големия град“, смята Роси.
И ако смятате, че Роси и Митко са смели авантюристи, то официалната статистика сочи друго. Близо половината българи, сменили местожителството си през последната година, са се преместили на село.
Обратното са направили едва 15% от хората. Отлив има дори от столицата, която в последните години непрекъснато увеличаваше жителите си.
Къщите на село стават хит –отчитат и агенциите за недвижими имоти.
С въвеждането на ограничителните мерки през март миналата годината продажба им се е увеличила с 20%. Растат и запитванията за тях.
„Някак си се завърнахме към корените си, към дома като ценност и това е нещо, което е изключително добро. Това е шанс за малките населени места и виждаме как те живват, как се събуждат и имат вече нови магазинчета, услуги, имат достъп до интернет и т.н. Освен това градовете в момента не ни дават нищо повече от това, което имаме като живот на село. Но тъй като градът е средище за културен, социален живот, за съжаление, в условията на пандемия, всичко това е много силно ограничено“, казва директорът на компания за недвижими имоти Полина Стойкова.
