Едно село, до което 19 правителства не успяха да направят път. Защо въпреки всичко последните жителите на Лисиците вървят пеш почти час, за да гласуват? За смисъла на думите отговорност и доверие.
За достойнството на обикновения човек и силата на духа - съдбата на самотника от село Аврамово и неговия безмълвен другар, с когото в пороя прекосяват Балкана.
За честните избори, технологиите и надеждата за по-добро утре – село Зорница, в което всички гласуваха машинно.
За всичко това разказваме в bTV Репортерите: Бюлетини от забравени пътища.
През 2019 г. разказахме историята на село Лисиците. Дотам се стига само, ако човек върви 5 км пеша и през най-топлите, и през най-студените месеци. През жп линия, през малка горичка и по най-големия въжен мост в България или по вода през яз. "Студен кладенец", затова и всяко семейство там има лодка.
Това все още е единствената връзка на жителите със света. След нашия репортаж политически сили се впуснаха в надпревара да ремонтират прогнилия мост. Но молбата за път до моста, увисна във въздуха над него. 2 години по-късно тук си е същото, а хората от село Лисиците тръгват отново с надежда, на дълъг път, за да гласуват. Защо?
Керим разказва за детството си. Като бил по-малък до селото нямало и мост. Майка му носела на гръб 3 деца през водата. В селото няма магазин, няма училище, няма лечебница. За всичко хората вървят пеш до съседното село. Преди години по жп линията се движат осем влака, днес има само рано сутрин и в късен следобед.
ЖП линията, която хората използват като път е опасна, няма отстояние от релсите. През годините тя е отнела 3 човешки живота.
Керим един от хората, които вървят над 40 мин пеш до съседното село Широко поле, за да гласуват.
"Граждански дълг. Човешки дълг. Ако не гласуваш, не си човек", споделя Керим.
През годините е гласувал за различни партии, но е разочарован от всички. Въпреки това, вярва, че път до селото ще има. Надява се, че това ще се случи, докато все още в селото има хора. В момента в с. Лисиците има 16 постоянни жители.
За 80-годишната Селвер е истинско изпитание да изминава тези километри пеш. Всяка седмица тя ходи до пазара в Кърджали, за да продаде това, което е отгледала в градинката си. В дъждовния изборен ден, отново е на път. На отиване използва влака, но се връща пеш.
"Аз съм диабетичка. Сутринта станах, валеше… Леко, леко пеш, отидох на влака. Втора бях аз, един човек преди мен, едно писмо имаше вътре. Едвам си дойдох до вкъщи, хептен се измокрих. Отидох си, гласувахме ги. От душата ми дойде, трябва да си гласувам пак…", споделя Селвер.
Докато Селвер вярва безрезервно в избора си. Гюлман обаче осъзнато не иска да даде своя вот, след като е извървял пътя до Широко поле, за да чуе предизборните представяния.
"Сега ги видях на събранието - всички, ей така бяха - мирно застават, мълчат. Никой не може да приказва пред тях. Те са господари. Ние господари не искаме да избираме. Не ни трябват господари, на нас ни трябват хора, които ще вършат работа, господари не ни трябват", казва Гюлман.
Докато жителите на село Лисиците все още вярват в промяна, в село Аврамово вече няма кой да я дочака. Днес там без път, без ток, без вода живее само един човек. В деня на изборите той върви два часа със своето магаре, за да гласува.
На вратата ни посреща една от дъщерите на Мюмюнали Мюмюн или Минчо Минчев. Дошла е от Турция за няколко дни. Вървяла е с багажа си до бащината къща пеш. Влезнахме мокри и кални, а Мюмюн веднага ни подаде филийка хляб.
Мюмюн извървява този път почти всяка седмица. Има мобилен телефон, за да го зареди прекосява Балкана. Така и в изборния ден.
"Гласувах, защото... мое съзнание. Никой не ме задължава. Да имам и аз един глас там. Социалистите да дойдат на власт. Сега животът ми не е живот. Но гласът ми не може да бъде купен. Вярвам в бъдещето, в човешкото съзнание, съзнателност… Дават малко предимство на хората. На другите избори пак така ще отида пеш и ще победим вече…", споделя Мюмюнали.
Докато Мюмюнали сякаш е закотвен в миналото, цяло едно село прави скок в бъдещето, като избира да се довери 100% на машините, за да упражни правото си на вот.
"Дано да ни чуе и председателят на ДПС да ни посети, не само телевизията, да ни посети и той, защото ние станахме нещо като рекламно лице на ДПС, от една седмица търчат журналистите. И Ахмед Доган трябва да дойде – да види кое е това село, какво е положението. Даже тука в това село има хора дето са за депутати, за министри, ако не могат да направят правителство, ние можем да направим от това село правителство. Може да раздвижим тази държава…", коментира Сезгин Кадир.
В село Зорница технологиите отдавна са познати, благодарение на 22-годишния фотограф Хасан.
"Не можах да намеря фотограф на моя семеен бал, оттогава започнах да снимам. Малко по-малко. Сега съм по-известен", разказва младежът.
Той е сред първите в изборната секция.
"Реших да гласувам, защото съм единствен в селото, който не е избягал извън България. Искам си приятелите да са тук, не да са в чужбина, не да се виждаме по телефона, а да са тук", казва Хасан.
Макар и откъснати и забравени жителите на село Лисиците все още вярват в грижата на държавата към всеки българин. Дори и в планината, Мюмюнали от село Аврамово вярва, че неговият глас е важен и ще донесе промяна. А в село Зорница все още има шанс да се върнат младите. Може би бъдещето ще покаже.
