В горещия февруарски ден детски песни и усмивки огласяват бежанския лагер „Еджикум“ в централната част на Гана. Повечето от тези деца са проплакали зад стените на лагера, наследили съдбата на своите родители.
Елюди пристига в лагера едва 17-годишна. Политическата криза и нестабилност в Код д’Ивоар през 2011-та превръщат нея и хиляди семейства в бежанци. Отваря вратите на дома си.
Днес 26-годишната жена е майка на три деца. Под навеса на импровизирания ѝ магазин за плодове и зеленчуци Елюди прекарва по-голямата част от деня си.
„Всяка сутрин се събуждам, идвам тук подреждам продуктите и започвам да продавам. С парите, които изкарвам, купувам храна за децата ми. Ако днес не продам нищо, означава, че и децата ми няма какво да ядат. Докато това не се случи, не хапвам нищо през деня. И ако никой не дойде да пазарува, оставам с празни джобове“, казва Елодие Техе – имигрантка от Код д’Ивоар.
В най-добрия случай в края на работния ден за Елюди и децата ѝ остават по долар на ден.
„Имам нужда от помощ ,за да мога да разширя бизнеса си и да изхранвам децата си. Не се чувствам сигурна тук. Понякога просто се събуждам със страх и поглеждам към децата дали са добре. Не знам защо изпитвам този страх, може би, защото не мога да намеря покой и да се почувствам у дома“, споделя Елодие.
Първата бежанска вълна в страната пристига в средата на 90-те години. В момента тук живеят мигранти от повече от 38 държави.
Политическата стабилност и икономическо развитие привличат бежанците в Западноафриканската държава. Броят им е около 14 хиляди. По-голямата част пристигат от размирните Код д‘Ивоар, Того, Либерия и Судан. Мигрантите са настанени в четири бежанските лагера, част от тях живеят и в околностите на столицата Акра. За поддържането им се грижи както държавата, така и Върховният комисариат за бежанците към ООН.
„Тук мигрантите могат да се движат свободно, защото в нашата конституция се гарантира свободното придвижване на хора и това се прилага и за бежанците. Без да те пита полицията откъде си, къде отиваш и какво правиш тук“, обясни Чарлз Йорк - координатор на бежанските лагери в Гана.
Един от начините на правителството да интегрира бежанците тук е като им дава земя на териториите на лагерите, която могат да обработват или да отглеждат животни.
Мигрантите получават и подслон, а децата им безплатно начално образование в лагерите, но трябва да се грижат сами за прехраната си и за плащането на консумативи – като електричеството например.
„Най-голямото предизвикателство, с което се сблъскваме, е безработицата. И това не е само проблем, който засяга лагерите. Това е генерален проблем за страната, защото местните хора и емигрантите се борят за едно и също работно място. Това е едно състезание между тях“, казва Маркте Банабас– ВКБООН, Гана.
Срещаме Мубарак в бежанския лагер „Крисан“. Разказа, че не веднъж се е опитвал да намери работа. Накрая успял да отвори бръснарски салон. Занаятът усвоил сам. Най-честите клиенти са останалите мигранти от лагера.
„Езиковата бариера ни затруднява да се интегрираме. Ако си бежанец и си търсиш работа, е много трудно. Винаги ще предпочетат ганаец. Затова на хората не им остава друго освен дребната търговия, малките магазинчета“, обясни Мубарак Дуда – бежанец от Судан.
Момчето бяга от войната в Судан. И попада тук съвсем сам.
„Когато пристигнах, бях на практика дете. Семейството ми остана в Судан. След като дойдох тук, никога повече не успях да се свържа с тях. Не знам дали са живи“, сподели Мубарак Дуда – бежанец от Судан.
Благодарен е, че има подслон, но за условията казва, че не са никак добри:
„Тези постройки са на повече от 25 години. Имаме вода. Но не е годна за пиене, купуваме си сами. Ако имам възможността да напусна страната или да бъда преселен в друга държава, вярвам, че ще си намеря по-добра работа, ще получа по-добро образование, здравна помощ. Ще успея да постигна нещо в живота си“, казва Мубарак.
Шансът да напуснат лагерите в страната обаче са имали малцина.
„Знаете какво се случва по света. В някои от лагерите тук има бежанци, които вече са преминали интервюта за разселване, получили са решение, което казва: Вие имате разрешение да отидете в Америка, но те остават тук заради забраните. Затова и напускането на лагерите става все по-трудно. Може би и Европа трябва да помогне“, споделя Самуел – Върховен комисариат за бежанците, Гана.
Междувременно след края на сезона в някои от какаовите ферми отчитат загуби. Тази година килограм изсушени какаови зърна носят печалба от около долар и петдесет. Но в случай, че качеството е добро.
Намираме се в Абуджикром в западната част на Гана. Тук живеят 1200 души. Освен поминък за хората тук е отглеждането на какао.
Градчето е основано от петима души, дошли от различни краища на страната заради подходящия за климат за отглеждането на незаменимата съставка на шоколада. Тук се заселват и предците на Соломон. Повече от 20 години отглежда какао. Наследява занаята от баща си.
„В дъждовния сезон дърветата са отрупани с какаови плодове. Този сезон беше лош за нас. Дърветата бяха нападнати от болест. Наложи се да отрежем част от тях“, обяснява Соломон Дзивону – фермер.
Пътят на какаовите зърна до шоколадовия бонбон е дълъг. Необходими са поне 6 години след засаждането на какаовото дърво, докато дойде време да отберете първия плод.
И ако си мислите, че Соломон е изключение. То може би следващите редове ще ви учудят, но по-голямата част от хората, които отглеждат какао в страната, никога не са опитвали шоколад.
„Това, че не сме опитвали шоколад, не е толкова голям проблем. Децата ни не могат да ходят на училище. Или успяват да завършат едва средното образование, защото сме бедни и нямаме възможност да ги изпратим да учат надалеч. Нашата надежда е някой да ни помогне, за да осигурим по-добро бъдеще и образование за децата си“, споделя Соломон Дзивону – какао фермер.
За около 800 000 фермерски семейства това е начин на живот. Страната е вторият износител на какао в света, които носят приходи от 2 милиарда долара годишно. Какаото се отглежда в шест от десетте региона на Гана край тропическите гори. Този вид земя е ограничена, затова и достъпът до нея не винаги е възможен. Често се стига и до безразборното изсичане на дървета.
“Населението се увеличава, а и желаещите да отглежда какао. Всички те се борят за едно и също парче земя. Но искам да Ви кажа, че не можем да говорим за недостиг на земя. A вие дойдохте с автобус, нали. Сигурен съм, че сте видели много необработена земя. А това е… бутилка джин. Защо ви я показвам, не защото я пием тук в офиса. В някои райони всичко, от което имате нужда, за да получите парче земя за обработване, е ето тази бутилка джин. Точно от това имате нужда. Отивате при директора, управителя и вече имате земя за обработване. Така че не е трудно да намерите земя за отглеждане на какао, но по-важно е как ще транспортирате, какви умения притежавате. Не са толкова важни и парите в този случай“, обясни Нана Поку Босомпин- областен управител, Комисия по горите.
В лицето на държавата обаче нито фермерите, нито неправителствените организации виждат достатъчно подкрепа.
“Гана произвежда 450 килограма какао на един хектар земя. Индонезия, Бразилия произвеждат хиляди килограми за същата площ. Това означава проблем”, заяви Обейд Оусу- Адаи - EcoCare Ghana, неправителствена организация.
Всички ние знаем: „Какаото Гана и Гана е какао!“. Когато си купувате шоколад, помнете, че има фермер в Гана или Код д’Ивоар, който произвежда това какао, което ядете. Помислете как можете да му помогнете, така че да има по-добър живот, да има енергията да произведе повече какао, за да можете и да ядете шоколада, който обичате“, обясни Дорина Сумания Бора – член на неправителствена организация.
Липсата на перспективи за работа изтласква много ганайци до ръба. И така докато някои остават да се борят, все повече млади хора поемат риска на опасното пътуване до Европа. Някои от тях успяват. Други трагично загиват по пътя.
В годината, в която Елюди и Мубарак намират спасение в Гана, Берта решава да я напусне, защото не вижда вече бъдеще в страната си. Пътят отвежда нея и съпруга ѝ в Либия.
Докато не започва войната. А един ден просто се прибира и разбира, че съпругът ѝ е арестуван. Това е моментът, в който взимат решението да се приберат у дома.
„Беше все по-трудно да си купуваме храна, да ходим на работа. Когато излизаш навън се страхуваш дали ще се прибереш. Арестуваха хората и понякога това се случваше проста така…без причина. Децата ни нямаха достъп до добро образование. И се наложи да се приберем“, споделя Берта Амисоба.
Сега Бетра и Жидон имат скромен семеен бизнес в предградията на столицата. Днес, когато връщат времето назад, осъзнават рисковете.
„Тръгнах през пустинята. Отне месец, за да стигнем. Беше изключително трудно. Само Господ ни помогна. Много от хората, с които бяхме тръгнали, умряха по пътя. Част от приятелите ни в чужбина не правят нищо. Но се страхуват да се върнат вкъщи. Много биха ни попитали: „Защо се върнахте в Гана, с тези деца?! Как ще се справите?“. Много бих искал да им кажа на тези хора, че ние се опитваме да направим нещо и живеем дори по-добре от тях. И те могат да опита, а не да си губят времето“, спомня си Жидон.
На семействата като Жидон и Берта помага Международната организация по миграцията.
„Първо се погрижихме да има намерим дом, наема, който плащаме, ни е за две години напред. Поехме таксите за обучението на децата за една година“, казва Мануел Лапа– Международна организация по Миграция
Програмата започва през 2017 година. Обхваща както Гана, така и още 25 африкански страни. От тогава повече от хиляда емигрирали ганайци са се завърнали у дома. Най-често мигрантите сами се свързват с организацията. Получават джобни пари, с които да се приберат. И подкрепа, за да се интегрират обратно.
„Повечето са преминали през наистина тежки моменти. Много от тях са се сблъскали със смъртта очи в очи. Видели са как умират приятелите им. Някой от тях са връщат и са агресивни, други са ядосани. Повечето от тях идват тук и трябва да започнат от нулата. Но помагайки им, те вече имат по-добър подслон, място, където да живеят и начин, по който да изкарват парите си“, обясни Мануел Лапа – Международна организация по Миграция.
Организацията си поставя за цел и да запознае бъдещите емигранти с опасностите, които може да крие едно такова пътуване.
„Близките им дават парите си, спестяванията, за да им помогнат да заминат. И когато не успеят, независимо, че може дори да са ги арестували например, в семейството им се създава усещането, че човекът не се е опитал достатъчно, за да успее. И така се стига до отхвърляне. Имали сме случаи, когато мигрантите се завръщат, но заради близките си заминават отново и резултатът е пагубен. Даваме им примери, показваме им снимки. Бих добавил още: отправянето към Европа, нелегалното преминаване не е безопасно. Хората умират, опитвайки се да прекосят Средиземноморието или пустинята. Моят съвет останете си вкъщи, опитайте се да направите нещо за себе си. Това е много, много по-добре, отколкото да поставяте живота си на карта и да поемете риска на това пътуване“, казва Мануел Лапа.
Берта вече е научила и урока си, че човек не трябва да се отказва! А да се бори за това, което иска! Без да се страхува, да мечтае …. смело!
А Европа все повече отправя поглед към Африка, но гледа на нея по нов начин. Само преди дни ЕС представи поредната програма, която трябва да помогне за развитието на континента. Така и за пореден път за хората тук остава … надеждата.
Настоящият материал е изготвен със съдействието на Minority Rights Group.
