Малкото Съединение. Така след есента на 1940 г. наричат възвръщането на Добруджа в пределите на Третото българско царство. В изпълнение на Крайовския договор румънците от южната част на областта натоварват имуществото си на каруци и се отправят на север. Българите от северната част - тръгват на юг.

А в златна Добруджа настъпва златната есен. Трета българска армия навлиза от три страни по суша и вода, без да пролее капка кръв.

На 21 септември ликуват в Тутракан и Балчик, на 25 – добричлии и каварненци вдигат ликовете на българския Цар Борис Трети Освободител. На 1 октомври 1940 г. и Силистра е под българско небе. Сена Андреева излиза на площада с цялото си семейство, макар че още не ходи на училище.

„Целият град беше с букети, с цветя, блоковете обкичени с цветя и се чува "О, Добруджански край", казва Сена.

„О, Добруджански край“ е любим марш, създаден през 1914 г. Композиторът Александър Кръстев кани в софийската сладкарница "Охрид" поета Любомир Бобевски и му предлага да напише текст, изцяло посветен на Добруджа. По предложение на Бобевски, при обсадата на Тутракан на 6 септември 1916 г. всички полкови музики и 30 000 български войници пеят без прекъсване химна на Добруджа и се записват в аналите на балканската военна история като победители. Но техният подвиг не е достатъчен и Ньойският мирен договор потвърждава границите на България след Междусъюзническата война, когато южната част на областта за първи път става принадлежна на Румъния.

В житницата на България ще минат 21 години преди сключването на спасителния договор от Крайова на 7 септември 1940 г.

„В българското обществено мнение битува максимата, че сме силни на бойното поле и слаби в дипломацията. Крайовският договор опровергава тази максима по един наистина категоричен начин. И аз съм силно учуден, че не се говореше за успеха на българската дипломация, вероятно заради нежеланието на комунистическия режим да го обвърже с личността на цар Борис Трети“, казва историкът Радослав Симеонов.

Ако до 7 септември 1940 г. ученичката Росица Андреева от Силистра е била задължена да казва молитвата на румънски и да пожелава дълъг живот на румънския крал, който се пада братовчед на българското монархическо семейство, то на 30 същия месец гимназистката е заета само с едно - да репетира химна на Добруджа до педантично съвършенство.

Авторът на „О, Добруждански край“ влиза в Добруджа заедно с българската армия. Любомир Бобевски също като Росица пее, щастлив и вдъхновен, своя марш. Той е родом от Тетевен, но е обявен за почетен член на Вътрешната добруджанска организация, създадена за съпротива срещу румънската власт в Южна Добруджа.

Обичаният от силистренци поп Кузман Георгиев има друга съдба. Вместо да подготвя поредната си проповед, в която обичал да вплита дори здравни съвети, цял месец внимателно подбира думите за словото, с което ще поздрави новата българска власт.

„Този човек е патриот до мозъка на костите си, с необятна обща култура. Известно време е отказвал въобще да служи  на румънски в църквата. Дали защото е бил на по-преклонна възраст, дали от вълнение поп Кузман, не успява да посрещне българските войски, той умира на 30 септември 1940 г. и неговото слово пред новата българска власт прочита един млад български свещеник“, обясни Вера Милева, уредник, ИМ.

На 1 октомври съгражданите на поп Кузман посрещат генерал губернатора на Добруджа Георги Попов с хляб и сол върху месингова табла с нарочно резбован надпис.

„Изобразено картата на Добруджа с дата 1 октомри 1940 г. и горе и в полукръг - искаме си простора и водата, искаме си нашите си земи и си искаме жизненото пространство, характерен термин за епохата“, разказа Вера Милева, уредник в ИМ-Силистра.

Причината - един от главните каптажи на Силистра се пада 2-3 км оттатък границата. Румънците спират да го поддържат и оставят безводен градът, с който започва България.

Точно този малък местен странен елемент е намерил отражение в този надпис, който иначе не би трябвало да има никакви спорни моменти, при положение, че Силистра минава към Родината, каза Вера Милева.

В 9 часа на 21 септември 1940 г. българските войски навлизат по протежение на цялата 200-километрова граница в Южна Добруджа.

В същия ден цар Борис Трети издава заповед:

Офицери, подофицери и войници,

Носители на добродетелите, които от векове красят българския войн, бъдете достойни и за тази скъпа нам земя. Влезте в нея с братска обич към свои и чужди, за да разберат всички, че това е наш роден край, който е бил люлка на българщината и ще бъде и пребъде вечно българска земя.

Балчик, превърнат в лятната резиденция на румънската кралица Мария, първи приветства нашата войска, която настъпва от две страни.

Тук влизат българските армии по суша и по море, 8-ми приморски полк и е посрещнат тържествено, целият град е бил на площада, с цветя, духът е бил приповдигнат. Те са били толкова радостни, че този ден е денят на нашето освобождение. Имаше една плоча, която съвсем случайно открихме и точно така пишеше: Денят на нашето освобождение.

Балчик е бил като след война, въпреки че не е имало военни действия, всичко е било разрушено, административните сгради, болницата, летището, всичко е било счупено, за да не може да бъде използвано“, казва Радостина Енчева, директор на ИМ- Балчик.

Славка Чакова е една от многото в белокаменния град, които купуват румънска коприна и на своя глава шият трикольори и униформи за българските ученици

„Леля ми е шила такива униформи, все още невъведени български униформи, но по някакъв начин те трябвало да  се отличат от румънските, за да бъдат посрещнати българските войски. Вечерно време тайно и със затъмнени врата и прозорци са шиели именно тези български знамена, с които се посрещат българските войски. И това се е случвало  на тази машина. Точно така, ето самата машина Сингер“, казва Венцислав Чаков, уредник ИМ – Балчик.

„Българите в морския град имат голям защитник в лицето на адвокат Иван Пенаков от Кюстенджа - най-голямото пристанище в Северна Добруджа. Той се установява в Балчик в края на 1913 г., за да брани българите срещу румънците в имотните им дела. През 1914 г. подготвя сборник "Законни разпореждания относно собствеността в Южна Добруджа". Изнася лекции и беседи, издава книги и брошури, подготвя меморандуми и петиции до Обществото на народите в Женева“, обясни Венцислав Чаков, уредник ИМ - Балчик.

„Той вижда, че тези хора страдат, че те са унижавани, в негови статии, които публикува в Европа пише, че българите са втора ръка. А след това вече цар Борис Трети оценява неговия труд, че той в един момент загърбва личното заради каузата Южна Добружда“, каза Радостина Енчева.

След подписването на Крайовския договор адвокат Пенаков се отдава на исторически проучвания и работи за запазване на българо-румънските отношения. Заради близостта му с царя Народният съд го праща на другия край на България. В един от първите концентрационни лагери за политически противници на комунистическия режим - Бобов дол. По историческа ирония в младостта си адвокатът сипматизира на социалистическите идеи, много модерни в началото на 20. век.

През 1940 г. и от двете страни на границата тръгва мълвата за освобождението на Добруджа. Една необикновена снимка от 25 септември показва опустели улици като след война. А всъщност гражданите на Добрич от ранни зори са се събрали на площада. 

„Тази тълпа беше толкова гъста, толкова гъста, че просто нямаше място къде да стъпиш и аз бях хваната за ръката на майка ми, но я изпуснах. Майка ми нямаше думи да каже нещо, всички бяхме толкова развълнувани, толкова запленени от това, което гледахме. Сълзите бяха и радостни, и тъжни. Някои са загубили синове, някои са останали в България и там са починали и радостта, че Добруджа отново е свободна и най-после се понесе: „Българите идат!“, обясни Веселина Малчева.

Официалните лица идват от Варна, някои по шосето, други с влак. Всички са неизменно закичени с копринени кърпички с лика на патрона на Добруджа Стефан Караджа, специално изработени от местното дружество „Майчина грижа“.

Дора Габе, дъщеря на еврейски емигрант от Русия, е израснала в житницата на България и пише много за нея. Пренебрегва съперничеството си с Елисавета Багряна и двете прими на българската литература са заедно на тържеството. 25 септември е празникът на Добрич и в наши дни. Чества се от 1990 г., половин век след възвръщането на Южна Добруджа. В същата година нареченият на съветския ген. Фьодор Толбухин град, възстанови старото си име - Добрич.

Крайовският договор е плод на усилията и съдействието на Германия, СССР и Италия, които задължават Кралство Румъния да върне на Царство България територия в размер на 7 565 km². Той е единственото ни трайно териториално разширение от периода на Втората световна война.

„Размяната на население, може би най-съществената и най-популярната част от Крайовския договор, когато България трябва да замени около 84 000 румънски колонисти, настанени през 20-те години в Южна Добруджа срещу коренното население на Северна Добруджа, което е около 68 000 души. Крайовският договор има две лица - скръб на север и радост на юг“, обясни Радослав Симеонов, историк.

Новата граница разделя добруджанците и добруджанските ниви по политически и по етнически признак. Ако останеш на север ставаш румънец и земята ти е румънска, ако тръгнеш на юг си обезземлен българин, но българин.

„Историята на Добруджа  е личната история на всеки един добруджанец, защото всеки е свързан с двете страни на границата. Точно това е голямата драма на Добруджа, защото общественото мнение не е единно в оценката си за Крайовски договор. Проф. Петър Мутафчиев пише писмо до външния министър Иван Попов, че държавата няма право да обезбългари Северна Добруджа с това прехвърляне и няма компенсации, които да компенсират загубата на севернодобруджанци“, заяви Николай Тодоров, директор на РИМ - Силистра.

Преселват се с това, което могат да носят. Оземлени са със земята, която румънските власти са отнели от българите още в първото десетилетие на окупацията. Действителните български имоти от Северна Добруджа остават като компенсация на румънските, създадени в южната част на областта.

„Аз като наследник на добруджанци имам спомени от моя дядо, който разказваше как те декември месец тръгват и то много набързо, румънските власти им казват, че за 24 часа трябва да напуснат домовете си и той ми казва, представиш ли ние сме създали там домове, всичко, животни... По замръзналия Дунав  и по един вързоп с дрехи и тръгват, но за съжаление доста от тях оставят братя или сестри в Румъния и в момента ние сме българи, а те са румънци, въпреки че във вените ни тече една и съща кръв. Разделени са семейства. Идват тук и започват всичко отначало, първоначално не знаеейки къде ще живеят“, казва Радостина Енчева, директор на ИМ - Балчик.

Настаняването на българите от Северна Добруджа продължава две години след подписването на Крайовския договор. Навсякъде ги наричат преселци. По-меко казано от бежанци, но достатъчно негативно, включително и за роднините им от вътрешността на страната.

Големите и богати семейства на добруджанци се изгубват. Децата на брата или сестрата, останали на север идват понякога юг. Но езиковата бариера премазва кръвните връзки.

Поколения, родени преди и по време на румънската окупация в Добруджа са билингвисти, знаят писмено и говоримо и двата езика. 27 години говорели майчиният вкъщи и го изучавали в частни училища, тайно подкрепяни финансово през границата.

Добруджанци никога не научили децата и внуците си на румънски. За да има на какъв непознат чужд език да се карат.

Макар да са страдали, на български само са се радвали.

Четири години след златната есен на Възвръщането Добруджа отново започва от нулата. Без земя, без имоти, без достойнство.

Но това е друга история, само наречена освобождение и пълна само с горчиви сълзи.

Продължи да четеш