През 2021 г. страната ни отбелязва 40 години от грандиозния юбилей от 1981 г., белязал честванията по повод 13-те века българска държава.
В сърцето на тези мащабни прояви ще се окаже построяването на Националния дворец на културата, а юбилеят ще получи крайно противоречиви оценки. Дали това е време, което подменя реалността, или своеобразна културна доктрина, зародила се сред устойчиви митове и безспорни истини около появата на българите отвъд Дунава?
На 9 август 681 година, по време на 16-ото заседание на Шестия вселенски събор в Константинопол, за пръв път България е спомената като държава. Това сторва представителят на Апамея, казвайки следното:
„Константин ме наричат и съм презвитер на светата Божия църква в Апамея от втора провинция Сирия, ръкоположен от Авраам, епископ на Аретуса. Дойдох на вашия свят Събор, за да ви съобщя, че ако аз бях изслушан, то ние нямаше да претърпим това, което претърпяхме през тази година, т.е. това, което претърпяхме във войната с България.“
„Обикновено от този момент насетне историографията твърди, че се създава българската държава“, обяснява проф. Цветелин Степанов, преподавател по средновековна култура.
Но българите идват още по-рано в района на река Дунав, а после постигат надмощие над ромейските сили в прочутата битка срещу войските на василевса Константин IV. За да останат. До днес.
„За българите Аспарухова България е продължение не само на Велика Кубратова България, а и изобщо на българската държавност. Тоест ние имаме противоборстващи си мнения и визии кога и как се създава една държава“, казва още проф. Степанов.
Защо в такъв случай 13 века по-късно от тези събития дъщерята на бившия първи Тодор Живков избира да чества през 1981 г. 1300 години от основаването на България? И доколко грандиозният, а и разточителен юбилей, интерпретира коректно историческите факти?
„Основаването на държавата е кампанийно – беше по 1300-годишнината, да, всичко живо се занимаваше с това. Аз тогава работех в Института по културата и прекрасно си спомням страхотната кампания по това как да се възвеличим, колко сме велики и колко сме героични“, коментира етнологът. проф. Евгения Иванова.
"Идеята за толкова мащабно честване на 681 г., респективно на 1981 г., неслучайно се появи през 70-те години. Ако човек отвори изследванията на най-маститите изследователи от онова време от бившия социалистически лагер, ще види, че формированието на Кубрат беше определено като военно-племенен съюз, което автоматично означаваше, че това не е държава, а формированието на Аспарух се определяше като държава. Следователно, логично е да мислим, че от тези научни позиции на 60-те и 70-те години са тръгнали и определени политически измерения“, посочва проф. Степанов.
„Цялата тази националистическа „дандания“ трябваше да замести абсолютното фиаско на пролетарския интернационализъм. И да се покаже, че властта е свързана с народа, свързана с националното“, спомня си проф. Иванова.
„Това, което ние не можем да си представим от днешна гледна точка, е, че партията си поставя за цел и провежда активни мерки, за да промени хората. Ако мога да заимствам фразата на Иван Еленков, то тя е свързана с това, че културната политика на Людмила Живкова е радикално визионерство с привкус на тоталитаризъм“, казва историкът проф. Момчил Методиев.
Контекстът на юбилея, който Людмила Живкова прегръща, е свързан с тържествено провъзгласената концепция за развито социалистическо общество. Така годишнината се налага като Втори златен век на българската култура, недвусмислено отпращайки към времето на цар Симеон Велики. Живкова вярва, че юбилеят трябва да се разгърне в мащабни събития през цялата 1981 г., като за целта е мобилизиран огромен човешки потенциал.
„Разбира се, че то това не никакъв Златен век. Не може да има култура, когато няма свобода“, смята проф. Иванова.
Замисълът на юбилея е да бъдат обхванати всички сфери на човешкия живот. Разписана е подробна програма, която включва изложби, кинопрегледи, спектакли, художествена самодейност. Възползвайки се от положението си, Живкова организира мащабни кампании. Тя инициира Международната детска асамблея "Знаме на мира" и така е построен и пълният със символика мемориален комплекс "Камбаните". Едно от най-видимите измерения на честванията тогава са монументалните паметници, посветени на средновековната слава на България, с които е осеяна страната и до днес.
„Това, което е останало днес от цялата тази културна политика, са паметниците и тези паметници продължават да носят някакъв символен капитал, някакви хора да се идентифицират с тях. С други думи, някакви клишета, които са произведени тогава, или ако щете културни топоси, продължават да съществуват и днес”, обяснява историкът проф. Методиев.
А примерите са много. Паметникът „1300 години България“ над Шумен е замислен и реализиран като монумент, който да представя ключови етапи от историята на Първото българско царство.
В Добрич е построено място за преклонение и почит към създателя на Дунавска България – Аспарух. Тази скулптура на българския владетел е най-голямата в страната.
Идеята пък за дом-паметника "Бузлуджа" е в неговото реализиране да участва цялото общество. Грандиозният строеж ознаменува и 90-ата годишнина от създаването на БКП. Внушителната постройка е изградена от народа, но оставена в ръцете на времето.
Еуфорията около юбилея е повсеместна, като се стига до любопитни ситуации, в които властта се заиграва със символа „1300“. В завода за изолирани проводници в Смолян например се очаква от работниците да постигнат 1300 лв. годишна икономия от материали, ученици правят сутрешни кросове от 1300 метра, а край село Обретеник, Русенско, е засадена малка гора от 1300 дървета.
„Символният капитал, който инвестира режимът, е под прикритието на националното да прокара идеологическото, но крайният резултат е в това, че в съзнанието остава само националното от днешна гледна точка“, казва още Методиев.
„Всичко това цели да възпитава памет, да култивира памет, да създава избирателна памет. Всичко беше измислено, за да се компенсират дефицити, за да покажем, че сме велики в нещо, след като не сме никак велики в основното си“, допълва проф. Иванова.
В символ на епохата обаче се превръща Националният дворец на културата – изграден в идеологически контекст, но с функционалност, която и до днес впечатлява с мащабите си.
„Когато става дума за идеология, на мен не ми се иска НДК да бъде натоварван с излишна такава. Това е така, защото много от тези исторически сгради в цял свят са построени или на идеологии, или на възход, или вследствие да отбележат нещо. С годините това излишно натоварване със социалистическа идеология, което се приписва на НДК, има много нюанси“, обяснява експертът по управление на зали Борислав Велков.
Ала със строителството на НДК се бърза, за да може Дворецът да посрещне паметната 1981 г.
На 27 декември 1977 г. Политбюро одобрява идеята за построяването на двореца. Работата започва веднага, без дори да е готов проектът. Дворецът е построен за по-малко от три години, като още преди да е завършен, в него се провежда XII конгрес на БКП.
„И тук отново се говори за идеология, как първото събитие в „зала 1“ е било партиен конгрес, вижда се, че седалките са конгресни. Все пак в НДК през последните години се проведоха двете най-значими събития за България - Българското европредседателство и срещата "Три морета". Но и тогава, и сега тази зала продължава да е едно бижу. За годините си тя е изключително функционална и модерна и продължава и изпълнява целите си“, допълва Велков.
НДК приютява над 80 монументални произведения на изкуството – живопис, скулптура, мозайка, стенопис, дърворезба, металопластика. Всички тези творби са създадени и интегрирани в пространството от водещи български творци от втората половина на XX в.
„Тези произведения са също в контекста на цялата идеология, но за мен те олицетворяват целия този възход, противоречие, огън, възраждане. Има изключително тънко съчетание на изкуство и функционалност. Изключително прецизно е планирано на този фон от изкуство да се случват събитията“, разказва още той.
Първата копка на Двореца е направена на 25 май 1978 г. Присъстват само хора, пряко ангажирани със строежа.
Започва и преобразяване на района около бъдещия културен център.
„Според мен околното пространство около НДК също не е без значение – тези прекрасни фонтани отпред и тази сграда, която те респектира, но влизайки в нея, ти виждаш уют, усещаш този уют, той те обгръща, защото е замислен добре. Независимо дали има идеология, или не, всяко едно добре замислено съоръжение, каквото е НДК, ще продължи да съществува, като се откъсва от идеологията на времето“ смята експертът по управление на зали.
Днес, 40 години след събитията от 1981 г., спомените за 13-вековния юбилей, ангажирал огромен човешки ресурс, остават живи в различни места на паметта из цялата страна, където са се провели или предстоят символични чествания. Остава и все така жив спорът за точното време около възникването на българската държава, дал повод за една внушителна годишнина, проведена с размах.
„Ако трябва спекулативно да разсъждаваме, трябва да кажем, че Съветската държава доминираше социалистическия лагер и може би не е било приятно на определени фактори в някогашния Съветски съюз началото на българската държавност да бъде препратено към Кубратова България, защото тя тогава щеше да стане още по-древна спрямо Киевската държава“, коментира проф. Цветелин Степанов.
„Самият юбилей има за цел да обслужва режима, а не някакъв вид национална гордост. Никога не трябва да забравяме, че този юбилей е иницииран, произведен и наложен от една тоталитарна държава, която е разполагала с всички механизми – медийни, културни, публични, за да наложи посланията, която тя е искала да наложи. Много е важно как пренасяме това изкуство и тази идеология днес, какви прочити имат, как изобщо ги усещаме и ползваме всичко онова, което е създадено, през 81-ва година“, смята проф. Момчил Методиев.
„Правихме изследвания как се помни комунизма – помни се, включително и от деца, родени след него, като нещо много хубаво, стабилно и сигурно. Тоест, много е важно да се съхранява тази памет, но да не се спекулира с нея“, завършва проф. Евгения Иванова.