Има класики, които никога не губят своята давност във времето, независимо от това колко отдавна са създадени. Пример за това е английската писателка Джоан Роулинг, чиито приходи от книгите за поредицата на "Хари Потър" през 2019 г., достигат 92 млн. долара.
Мариана Мелнишка разкрива в „120 минути“ какво е чувството да превеждаш най-високоплатената писателка в света, кой е най-трудният изпит в живота, за срещите с феновете и откриването на истинското щастие.
„Аз просто си мислих, че една добра детска писателка е написала поредната добра книжка и защо да не я преведа. И така бях в приятния капан на Хари Потър, който от време на време, пускаше и зъбки. Магията в тази книга е само метафора. Магията на живота, магията на справянето ни с трудностите, всъщност това е един наръчник за борба с живота и като такъв се идентифицирах с някои от образите, защото за да може да превеждаш, трябва да се идентифицираш с героите, да заживееш техния живот, да ги усетиш в себе си“, разкрива Мариана Мелнишка.
Така, потопена в магичната история, Мариана превежда на български четири книги от поредицата, любима на малки и големи. Но децата са тези, които й носят едно от най-големите признания в кариерата й на преводач
„Когато аз завърших книгите, тогава треперех как те ще възприемат това сложно и небивало дотогава нещо и се чудих дали децата ще ми повярват на български език, че това се е случило с техни връстници еди-къде-си. И когато видях в очите им това опиянение, оценяване, възторг, ръчичките които бързат да докопат книжката- тогава беше признанието и издържаният изпит. И този изпит ми е най-ценен наистина“, разказва Мелнишка.
Освен като преводач, Мариана Мелнишка е работила и като журналист и преподавател по английска филология. Но директният контакт с децата, остава завинаги в сърцето й.
„Докато бях „фултайм“ журналист, нямаше свободна журналистика, затова хора като мен, можеха да останат само ниво репортери и никога не можеха да мечтаят за нещо по-различно от залата на БТА. Тогава също не беше време за журналистика а пък при преподаването наистина имах пълната свобода да предам на студентите си, това, което съм научила от живота, от себе си, което би било немислимо преди това. Една благодатна почва за изява на лични способности и пак да доставиш радост на студентите, те ми се радваха като читатели на Хари Потър- горе-долу същата реакция имаше“, спомня си Мелнишка.
Заедно с математика информатик доц. Александър Геров са автори на двата тома - "Къщите говорят", в които представят историите на българските родове от 20 града в цялата страна.
„Във всички тези къщи са живели много достойни българи. Ето това е едновременно тъжното и радостното, че можеш да разкажеш историята й. Най-тъжна е съдбата на къщата на Иван Евстратиев Гешов, която е на бул. „Патриарх Евтимий“. Тази рушаща се къща от началото на 20 век. Изумително красива с невероятни фронтони и маскони, които са фигурите човешки лица и прекрасни падащи като сълзи, вертикални фризове на фасадата, а личностите, които са живели са едни от най-големите благодетели на България. Фамилията на Гешов и неговите потомци са направили толкова много за България, че не може да си представим и в духовно отношение и в материално отношение- те са дарили домове за студенти за ученици за сираци за кадърни хора- това е тази по-тъжна история“, казва Мелнишка.
Но освен радостта и удовлетворението от работата, в живота й има и моменти, които напомнят роман. Носещ чувство за тъга и обреченост, но и описващ ярко отминалите времена.
„Къщата беше разрушена от детонация - други са пострадали, частично разрушена и частично възстановена от моите баба и дядо, аз естествено не съм била родена. Личната ми история, всъщност е една мултиплицирана история при много хора, когато видят, че някой живее що-годе добре и малко нашироко настаняват при тях хора от провинцията, които са викани, за да могат да защитават властта. Давана им е някаква работа. В случая при нас беше милиционер. Насилствено живеят в твоя дом, спят в твоята спалня, използват твоята кухня и т.н. естествено за наем не може и дума да става. Бедата е, че повечето от тях са агресивни. Те бяха агресивни към моето семейство. Те са били агресивни към хубавите къщи, те са ги рушали, изгаряли мебелите и тогава се наложи да си разрушим малката кокетна възстановена след бомбардировка къща, за да може тези хора физически да я напуснат, то иначе нямаше как да стане, въпреки решението на съда“, спомня си Мелнишка.
„Семейството ми беше позитивно настроено, въпреки че много бяхме уволнявани и унижавани от работа, забранено ми беше да уча в езикова гимназия. Упорствахме, не се е стигало до проливане на кръв или затвор. Упорстването с ученето на още и още и още и в този смисъл позитивизмът на моите родители, ощетени толкова много, ми помогна да не се плаша да не се страхувам от трудности и от промени и беше смело, не мога да кажа героично, но смело детство“, казва Мелнишка.
В момента, българската Дж. К. Роулинг, както я наричат децата, осъществява мечтата си да пише, да пътува много, да спортува, да бъде една любяща баба и да се радва на малките моменти в живота, които те правят наистина щастлив.
