В днешния свят все по-трудно се ориентираме кое е истина и кое чиста лъжа. Това е нашето време и всички живеем в него. Всички можем да се заблудим, важното е да поддържаме информационна хигиена.

Именно тези неща провокираха уругвайския журналист и университетски преподавател да напише едно есе, което достигна до милиони в цял свят.

Аберкорн е роден на 27 янаури 1963 година в Монтевидео. Преподава в Републиканския университет в Уругвай. През 2002 г. печели наградата „Моросоли” за журналистика, а през 2011 г. наградата „Бартоломе Идалго” за „Политическо журналистическо есе”. Но една негова статия достигна до милиони по целия свят и ги накара да се замислят за модерния свят, в който живеем.

„Уморих се да се боря срещу „Уатсап” и „Фейсбук”. Уморих се да говоря за неща, които обичам, с младежи, които не могат да свалят очите си от телефон, който никога не спира да получава селфи. Все едно да преподаваш ботаника на същество от планета, на която не съществуват растения. При едно упражнение, за което трябваше да излязат да търсят новина навън, една студентка се върна с новината, че по улиците все още се продават вестници и списания. И тогава виждаш, че тези младежи, които продължават да са умни, симпатични и топли както винаги, са измамени, че вината не е само тяхна, че липсата на култура, незаинтересоваността и отчуждението не са се появили у тях от само себе си. Любопитството им бавно е било убивано и всяка учителка, която не е поправяла правописните им грешки, ги е научила, че общо взето нищо няма значение. Лошото накрая се оценява като посредствено; посредственото минава за добро; а доброто, в редките случаи, в които се появява, се празнува, сякаш е гениално. Не искам да бъда част от този извратен кръг. Никога не съм бил такъв и няма да бъда. Това, което правя, винаги съм обичал да го върша добре. По най-добрия възможен начин. И не мога да понасям незаинтересоваността от всеки въпрос, който задавам, и отговорите с мълчание. Мълчание. Мълчание. Мълчание. Те искаха часът да свърши. Аз също”, пише Аберкорн.

Интервю на Светослав Иванов:

– Връзка със столицата на Уругвай – Монтевидео. Изключително ми е приятно да се запознаем, г-н Аберкорн, как сте?

– Много добре, а вие как сте? Благодаря за тази връзка.

– Аз ви благодаря, повявайте ми, особено в тази седмица, в която си говорим и публично за фалшиви новини отново, изобщо за информационна среда. Разкажете ми за вас, очаквахте ли думите ви да обиколят цялата планета?

– Не, в никакъв случай. И трябва да ви кажа, че това, че се обадихте от България, се оказа много изненадващо за мен.

– Разкажете ми за деня, в който написахте това есе. Какво се случи в този ден?

– Аз изнесох лекцията, която бях решил да бъде последната ми лекция в университета, и мисля, че тази статия, която написах, беше един своеобразен катарзис. Катарзис от фрустрацията, която изпитах този ден. Когато качих статията си в моя блог, реакцията беше почти мигновена. Много хора ме критикуваха, възникна една полемика, защото имаше мнозина "за" това, което казах, други бяха "против". И в някакъв момент дори си мислих, че би било добре да сваля тази статия от блога си. Но в крайна сметка реших да я оставя, защото за тези неща трябва да се говори. Това са въпроси, които трябва да поставяме на вниманието на обществото.

– Казвате, че е лошото днес се оценява като посредствено, а посредственото минава за добро. Защо мислите така?

– Аз написах тези думи, мислейки за това, което се случва в Уругвай. Още в началното и средното училище очакванията към децата спаднаха много силно, нивото на подготовка и успеваемостта също. Понякога се налага стремежът да не изпадат ученици от образователната система, но когато това стигне до крайност, резултатът е спадане на общото ниво. Когато младежите влязат в университета, се оказва, че нивото им е много, много ниско.

– Да, разбирам ви. Аз почувствах много силно това, което написахте. Ние представихме част от него във вашата визитка преди да започнем разговора. Аз също съм си мислел многократно за това, че ако знанието е просто на един клик разстояние в "Гугъл" и ако не знаеш нещо е достатъчно да го напишеш в "Гугъл", за да го разбереш – тогава защо ти е паметта? Защо ти е да запомняш нещо? И когато самият механизъм на запомняне започва да закърнява, в главите ни започва да се появява един пъзел, а не цялостна картина. С изчезването на логическите връзки, на смисловите.

– Така мисля и аз. Смятам, че на младите хора още от детска възраст им се внушава, че в "Гугъл" има всичко. И затова те губят интереса си към ученето, към запомнянето, защото смятат, че ако нещо им потрябва, ще отидат в "Гугъл" и там ще го намерят. Вярно е, че в мрежата има много знание, но понякога тънките връзки между явленията липсват.

– А вие лично колко време прекарвате във "Фейсбук" или в другите социални мрежи?

– Повече време, отколкото бих искал. След като влезеш там, започваш да се разсейваш, защото има хиляди стимули, които те дърпат – едно насам, друго – натам. Знаете, че има хора, които работят върху това да измислят начини да ни накарат да губим повече време в мрежите, така че въпросът е да се научи човек да ги използва правилно.

– Защо в публичната среда се тиражират толкова лъжи, по толкова лесен начин, толкова манипулации, които могат да заблудят хората? Това е една от тъмните страни на днешното време.

– Да, тук в Уругвай в момента тече много голям дебат по този въпрос. Смятам, че социалните мрежи са място, където всичко, което направим, остава отразено в тях. И те предоставят инструменти на политиците, на компаниите, на фирмите, за да генерират послание с определена насоченост към нас, за да направим своя избор. А всъщност те генерират послания, които хората искат да чуят. И ние журналистите имаме една фундаментална роля и тя е да казваме кое е истина и кое не е.

– А не това, което искаме да хареса на някой. Разбрах ви. Във вашето есе има един момент, в който споделяте как изпращате студенти навън, за да търсят новини и една от студентките се връща с новината, че навън все още продават хартиени вестници и списания. Вие какво и отговорихте?

– Трябва да ви кажа, че тогава онемях. Всъщност работата е там, че на улиците има много насилие. Много често родителите карат децата, дори студентите в университета с колите си. После ги прибират, децата сядат пред компютъра и всъщност не прекарват никакво време на улицата. Освен, че не знаеха, че има павилиони за продажба на вестници, се оказва, че студентите не знаеха имената на улиците в центъра на Монтевидео. И човек при тия обстоятелства се пита: "Добре, как да говорим за това какво се случва в политиката, след като тия млади хора не знаят всъщност къде са?". И не знаят нищо за заобикалящия ги свят. Аз мисля, че тук има една грешка, която допускат семействата. Всъщност ние престанахме да говорим помежду си, да беседваме, да разменяме мисли по време на вечерята например.

– Да. Напълно ви разбирам. Продължавате ли да преподавате след като написахте това есе и това писмо, което завършва с отказа.

– Да, аз продължавам да водя лекции, да обучавам хора, но в други сфери.