Един кораб седи закъсал близо до Камен бряг. Кораб не особено голям, с не особено ценен, дори излишен товар. Излязъл от корабостроителницата точно в момента, в който в Източна Европа задухал вятъра на промяната през 1989 година. Кораб скитник, който е връстник на българската демокрация, а преходът му през морета и океани, през бурни ветрове и високи вълни всъщност много приличал на българския преход.
Казват, че 32 години не са много нито за грижещия се за себе си човек, нито за добре поддържания кораб. Нито за развиващата се демокрация. Стига корабът да не кара тор - защото много мирише. Уж трябваше да бъде дар за хората, а се превърна в екокатастрофа. Кораби като този обикновено плават под панамски флаг. Това е защото корабособствениците регистрират съдовете си в Панама, за да избегнат стриктните регулации и данъци в своите държави. Досущ като панамските офшорки, в които корпорации, бизнесмени, политици, наркобарони и терористи крият парите си.
Казват, че кораб като този дори не е желана цел за пиратите заради евтиният товар и малкия екипаж. Навремето екипажът може да е бил по-многоброен, но моряците постепенно напускали кораба в посока на чужди и далечни морета и земи. Брояли ги редовно, но в последните години ги карали сами да се броят, но отново сметките не излизали - ставали прекалено малко. Страховито малко.
Товарите били най-различни, но изчезвали още по време на плаването. Сменяли се капитани, сменяли се боцмани, идвали и си отивали радисти, палубни и машинни, главни механици и рулеви. Сменяли се и хората, които гордо носели титлата "кук", но моля да не се бърка с други английски думи - това е наименованието на корабния готвач.
Духнел ли вятърът от изток, корабът се разклащал от високите вълни, духнел ли от запад – наставала паника. Правели се списъци на оцелели и с паднали зад борда. Да, някои падали зад борда и потъвали, други се държали над повърхността чрез спасителните си жилетки и свирки, с които да свирят в мрака на българските дела, надявайки се малка лодка на рибар или друг кораб да ги извади от водата сухи. Но природата си има своите закони - сухи те не можели да излязат. Дори и да се върнели на палубата, те пак били в списъка на падналите, довян от западните ветрове.
Имало времена, в които корабът плавал устремно напред. Имало времена, когато минавал през бурни води и оставал невредим. Но никога не се било получавало нещо като това - оредяващият екипаж почти да разбие кораба в скалите, карайки го да заседне уж на метри от спасителния бряг, но и достатъчно далеч, за да може да се спаси без чужда помощ.
Какво става днес с кораба скитник? С този връстник на българския преход? В момента едно голямо нищо. Нито потъва, както метафорично и предизборно твърдят някои юнги, нито може да се откачи от скалите. Брулен от есенния вятър и блъскан от вълните на беснеещата вода, той се клати във всички посоки в безтегловност, напуснат от всички, сякаш в най-неподходящия момент.
Сякаш всички чакат пролетта. И се надяват бурното море да се успокои, вълните да утихнат, а ветровете на промяната да престанат да си играят с клетника. Самотният кораб, с който нищо не се случва и надали нещо ще се случи чака. В нищото - уж близо до брега, но този път фатално далеч от цивилизацията. Цапащ морето с евтино гориво, останал без товар и екипаж. А уж някой се провикна: "Земя на хоризонта!"... Но това беше отдавна. Преди цели 32 години. 32 години български преход.
