Щастливият край с откриването на малкия Александър от Перник е пример как обединеното общество, заедно с институциите, властите и медиите може да се пребори за един детски живот. След 9 дни на търсене, притеснение, на моменти отчаяние, слухове, 12-годишното момче се появи пред всички, сякаш, за да ни каже, че каквото и да се случва - ние сме тук и не трябва да се отказваме.
Само баща му знае какво е преживял през тази дълга и драматична седмица. В последните дни, не само съдбата, а и сякаш времето се усмихна на момчето, оставяйки шансовете му да оцелее. Защото в първите дни на търсенето, песимизмът бавно се увеличаваше, докато температурите навън, особено вечер спадаха. И накрая - чудото се случи.
Сякаш свикнахме да си повтаряме колко сме разделени, да се оплакваме как нищо не става. Свикнахме да търсим конспирация и корист във всичко. Но кажете го това на стотиците доброволци, които тръгнаха редом с полицаите. Или на онези хора, които отидоха в Карловско след наводненията, за да помогнат на местните да изринат калта от къщите си. Или на младите студенти, които влязоха в отделенията по време на епидемията от COVID-19.
Историята ни учи, че може да не сме на едно мнение, споровете по всеки въпрос да са нашия национален спорт, но чудесата съществуват. Много ми се иска добрата развръзка да е урок за всички ни, че преди да говорим - трябва да действаме, преди да правим заключения - трябва да се смирим, и преди да обвиняваме, трябва да се помолим, а понякога просто да замълчим.
Откриването на малкия Александър не е просто история с щастлив край. Това би трябвало да е едно добро начало на промени в начина, по който се отнасяме към децата в нужда. Дали най-накрая сега ще обърнем внимание на родителите, които са оставени да се справят сами с аутизма на децата си? Дали обществото ще им подаде ръка, притискайки властта да се погрижи за тях?
Откриването на малкия Александър много прилича на класически разказ за надеждата. Като търсенето на бялата лястовица, която най-накрая каца върху жицата. Това е нещо, което изпитваш, надяваш се и то най-накрая се случва. Нещо, което ти тежи, нещо, което дори може да те разяжда отвътре и накрая отминава. Пред този урок за обществото ни, всяко друго събитие бледнее.
Цяла нощ, всяка нощ доброволци търсеха момчето в тъмнината, докато цяла нощ в парламента връщаха хартиената бюлетина, озверели, готови да се избият… Два свята.
Но с политическите паралели дотук. България е такава каквато е. Но има събития, които неусетно ни карат да пораснем, да станем по-силни, по-състрадателни и по-мислещи. Получихме урок от непознати и непознаващи се един друг хора, че никога не трябва да губим надежда. И да не спираме да се борим, въпреки всичко, особено, когато сме заедно. Отива си една много хубава седмица за България, в която можем да кажем - нашето общество успя. Около нас е пълно с добри и състрадателни хора - полицаи, планински спасители, доброволци които не се отказаха. Този коментар беше за тях, а уроците - те са за всички нас.
