Това се случва с всички преговори, които започват с ултиматуми. Ултиматумът е най-големият враг на преговорите, освен ако някоя от преговарящите страни не се готви за война. А нови избори ще приличат на истинска война, но не като битка, в която противниците ще имат ясни позиции, а като някакво политическо раздвоение на личността.
Защото ако приемем, че правителство няма да има заради провалените преговори, как след това тези партии ще правят кампания с презумпцията, че след изборите вероятно отново ще трябва да преговарят? Точно като в „парадокса на Пинокио“.
Представете си, че той казва – „Носът ми порасна току-що“. Ако това е истина, той е излъгал, защото всички знаем, че носът му расте само когато лъже. Ако пък не е излъгал и носът му наистина е пораснал, тогава той не расте само когато лъже. Объркахте ли се?
Същото се случва и в момента на политическата сцена. Кой лъже и чий нос ви се струва пораснал? Когато Мария Габриел е казала, че няма да внесе състав на проектокабинет, но в крайна сметка направи точно това? Или когато Борисов заяви, че не бил близък с ДПС и не се опитвал да ги включи в разпределянето на регулаторите? Или когато Асен Василев каза, че за смяна на Тагарев по време на преговорите не е ставало и дума? Объркахте ли се?
Проблемът при парадоксите е, че те са свързани с въпроси, на които и двата отговора водят до един и същи резултат, от който отново произлизат същите въпроси и съответно - същите отговори. Когато се стигне до такава ситуация в политиката, потъваме в още повече парадокси.
„Вие сте на ход“, прозвуча и от двете партии в края на седмицата. Тоест, ако едната партия очаква от другата да направи ход, а втората очаква същото от първата, никой няма да направи ход. Истинска задънена улица, от която няма излизане. Освен при разместване на преговорните позиции, което е възможно само чрез нови избори.
Но тук пък възниква следващият парадокс - кой ще е виновен за предсрочните избори? Едната коалиция ще обвинява другата, че преговорите са били взривени, а вторите ще сочат с абсолютно същите обвинения първите, докато за гласоподавателите и на двете коалиции и двете твърдения ще са истина и в същото време – лъжа. Отново загуба на време, същите въпроси, същите отговори и вероятно същият резултат.
В този смисъл не знам дали осъзнавате, но в момента ставаме свидетели на политически елит, който много, ама много сериозно губи времето на цяло едно поколение. А когато някой ти губи времето, няма начин да му простиш, което води до следващия парадокс – трябва ли в момента да отиваме на нови избори? Ако отидем на нови избори, които произведат подобен резултат, тогава въпросът ще е – защо се е налагало да ходим на избори? Ако се получи различен резултат, тогава въпросът ще е – защо допуснахте да отидем на избори? И двете коалиции няма да имат отговор на тези въпроси.
И за да не ви обърквам тотално, ще кажа, че истинското разсичане на серията от парадокси не се крие в отговори на все същите познати въпроси. Истинското разсичане се крие в предотвратяването на тези парадокси, но се опасявам, че времето за това изтече. Пътят оттук нататък е нова спирала, до тоталното разглобяване на големите цели и институциите.
