Наскоро в „120 минути“ ми гостува шведският икономист и визионер Шел Нордстрьом, който често влиза в класации от типа „50-те мислители на XXI век“. Това само по себе си е повод да погледнем на подобна биография с малко съмнение, сред толкова много класации, които се използват като ПР платформи.

Но Шел Нордстьом определено е човек с респектиращи знания и много специфично излъчване. Той притежава едно качество, което е особено ценно в днешния свят – може да обяснява сложни процеси по достъпен за разбиране начин, в абсолютен синхрон с онази мисъл на Айнщайн, че „ако не можеш да обясниш нещо на баба си, следователно не го разбираш“. Книгите му носят нестандартни заглавия като „Фънки бизнес“, „Караоке капитализъм“, а последната е „Маймуната и парите“. Препоръчвам ви я, тя наистина дава доста различна перспектива към света на бизнеса.

Шел идва от Швеция. Швеция има 635 милиарда долара БВП. Има ли лесен отговор как едно общество постига подобни резултати? Според него има. Една дума – доверие. Доверие в символите на властта, каквито са правителството и институциите. Доверие в общината, в авиокомпаниите, в оценките от университетите и училищата, но и доверие в съседите.

„В такава среда“, каза ми тогава Шел, „можеш да увеличиш ефикасността драстично, защото единственото необходимо, за да вършиш бизнес, е да изпиете чаша кафе, да поговорите – без адвокати, без счетоводители, просто двама души и постигаме договореност, която спазваме“.

Съгласете се, че логиката тук е неоспорима. Тези общества, в които хората си вярват един на друг са по-склонни да гледат в една посока. Същото е и по отношение на символите на властта – те не предизвикват съмнения, а спокойствие в регулациите, законите, правата и задълженията.

Без доверие няма развитие. В този смисъл, един от най-големите исторически проблеми пред нашето общество е тоталната липса на доверие. Дори през седмицата, когато видяхме поредното социологическо проучване за това на кой политик вярваме, наблюдавахме уникалната за България ситуация, в която няма нито един политически лидер или държавна институция, в която доверието да е по-голямо от недоверието. Дори и политиците, които на начело на класациите по доверие акумулират много по-високо недоверие. 

Същата е картината и със символите на властта – парламент, Министерски съвет, прокуратура, регулатори. По логиката на Шел Нордстрьом това би трябвало да означава, че основните предпоставки за развитие тук тотално отсъстват. Просто каквото и да се случва в България, то става много по-трудно отколкото би станало в неговата страна. Ето защо толкова години сякаш се въртим в затворен кръг на надежди и бързи разочарования при спадащо доверие и все по-голяма апатия.

Общество, което не вярва само на себе си, че може да излъчи почтени хора, които да го водят, губи рефлекса си да изисква и да очаква. Затова едни и същи хора перманентно сменят ролите си, докато всъщност си остават все същите. Някакво дежавю от развенчани спасители и обичайни заподозрени.

В момента управляващите партии водят преговори за продължаване на съвместното управление. Тези разговори тръгнаха много лошо – с ултиматуми в началото, което драстично свива полето за компромиси. Ултиматумът е ефективен само преди обявяването на война, с пълното съзнание, че той ще бъде отхвърлен. В този вид преговори обаче – ултиматумите са вредни, освен ако някой от политическите играчи не се готви за война, каквито биха били новите избори.

Това ли идва? Отново излизаме да гласуваме за хора, в които недоверието е по-голямо от доверието? Не се ли страхуват, че проблемът ще се задълбочи още повече? Какво очакват да се случи? Отново същото? Преди да обсъждат условия и предложения – те трябва да си отговорят първо на тези въпроси. В тях се крият всички отговори.