След 2 часа и половина път на север от София се отбиваме по почти черен път. Без табела. Единственото нещо, по което личи, че тук някога е имало живот е кръстът на разрушената църква. В центъра на изчезналото село Калиманица гордо стои повече от 350-годишния летен дъб.
„Дядо ми винаги е казвал, че… идеалното общество винаги е малко, компактно - не повече от 300 души. Той винаги е твърдял, че това е било едно идеално общество, в което може да израсне дете, да се отгледат деца - въобще да съществуват заедно хората“, споделя Йордан Радичков-внук.
Идеалът на великия писател Йордан Радичков - както разказва неговият внук, обаче е убит през средата на миналия век. Заради идея за язовир.
„Всички хора са били изселени от тука, всички къщи биват изравнени със земята и по една или друга причина, не се стига до това да се направи язовир и просто селото вече го няма“, казва той.
Селото със сигурност е мястото, което ражда всъщност всичките герои на Радичков.
„В тоя периметър са родени всички негови истории, всички негови героии и той не просто си ги е измислял, това са истински герои!“, твърди внукът.
Водата така и никога не стига до Калиманица и малката недостроена църква. Йордан Радичков-внук е в родното село на дядо си за втори път в живота си. Тишината тук има свой собствен шум. И му дава повод за размисъл.
„Може би трябва наистина да се опитаме да разберем големите думи, които използваме - какво всъщност означават, какво носят в себе си и тогава бихме могли да си отговорим на въпроса кой колко е отговорен със словото си“, смята Йордан Радичков – внук.
31-годишният мъж казва, че никой няма заслуга за семейството, в което се е родил. Битието на дядо му и традициите в семейството обаче възпитават. Заради истинските думи в книгите става писател.
„Изкуството, литературата, те винаги са там, винаги са там. Ако някой реши да посегне към тях, той може само да спечели от това нещо. Въпросът е как се стига до това нещо той да посегне към тях. Той не трябва да е насилствен, той винаги трябва да е по някакъв естествен път да се стига до това нещо. Никой не можеш да задължиш да прави каквото и да е било“, отбелязва внукът на Радичков.
„Дядо ми - Йордан Радичков е писател, майка ми е актриса…. Другият ми дядо е художник… Изкуството винаги е било огромна част от тия хора, които са ми семейство и от ранна детска възраст аз съм бил и зад кулисите на сцената на театъра, около мен винаги са били тия книги, винаги е била близо, когато съм ходил на гости на дядо си, пишещата му машина…“, спомня си той.
И въпреки че творчеството на Радичков му е естествено близко - това не винаги му е помагало.
„Щяха да ме скъсат на изпит по Съвременна българска литература в университета, защото ми се падна една от любимите ми книги на дядо ми - "Ноев ковчег". Изпитващият каза, че аз нищо не съм разбрал от тая книга, което формално може да е така, но аз имах една друга информация за тази книга. Това ми е много любима история, много се гордеех с тази тройка, която изкарах“, спомня си младият мъж.
Радичков-внук приема Деня на писмеността за истинския празник за и на духа.
„Буквите са много важни за мен, защото без тях не бих могъл да построя следващото изречение, нито да напиша една страница, нито да прочета онази книга, която би ми дала страшно много…Това е онзи празник, който не може да бъде потъпкан по никакъв начин, защото не е свързан с едно празнуване на маса, едно надвикване или някакво крещене - не, напротив. Това е един празник, който ти дава възможност да се замислиш какво означава словото, ти да говориш, какво означава всичко това и може би да проведеш един разговор със себе си, който се случва винаги по тих начин“, отбелязва той.
Дори и да не може да отиде в селото на прадедите си, наследникът на Радичковия род ни казва как се чувства този край за свой - макар и тук да не е останало почти нищо.
„Това, което е останало от предишните времена, е село Гаганица и враждата между Гаганица и Калиманица и това, че в Гаганица продължава да има хора, и това е най-важното“, казва ни Радичков – внук.
