Проф. Венелин Герганов е роден на 19 юни в София. Завършва медицина в Медицински Университет - София, а след това специализира неврохирургия в Клиниката по Неврохирургия към МУ, София и в International Neuroscience Institute в Хановер, Германия. Той е един от най-близките ученици и сътрудници на световния неврохирург Проф. Маджид Самии. В момента е старши лекар в International Neuroscience Institute в Хановер, Германия и професор към Клиниката по неврохирургия на "Пирогов". Проф. Герганов е автор на над 180 научни публикации и cъавтор в 31 интернационални монографии, сред които и най-авторитетния Youmans Neurological Surgery.
Вече трета година деля времето си почти на 50% между България и Германия и вече има един ритъм, който е все по-плавен и все по-приятен.
Преди това идвах само да преглеждам, от 3 години вече системно съм тук всеки месец по две седмици. За мен това беше предвидимо, че ще се случи, защото винаги е имало в мен нещо, което ме е карало и ме е мотивирало да се върна в България. Аз отидох в Германия 2006 г., когато проф. Сами, който е суперзвездата в съвременната неврохирургия, ме покани да работя там. Отидох, защото това беше нормална следваща стъпка в моето професионално развитие, започвайки като асистент, постепенно всички нива на професионално развитие, така че като интелектуално и професионално предизвикателство там получих много и съм доста удовлетворен от това, което постигнах и продължавам да правя.
Това, което остана, е наистина желанието ми, то винаги го е имало, аз все пак работих в началото, след като завърших, специализирах в България, и винаги съм имал желание да се върна и по някакъв начин това, което мога, да го върна обратно.
По думите му, най-ценното, което е придобил в Германия, е, че където и да отидеш и независимо какво правиш оставаш верен на себе си, ако следваш принципите, които имаш и ако те отговарят на определени изисквания и ценности, успехът е сигурен, стига да положиш достатъчно усилия.
- Кога усетихте във вашата кариера, че наистина знанията, които сте натрупали през годините спасяват животи, първият път, когато го осъзнахте?
- Не може да се каже, че има един такъв преломен момент. В нашата професия това става постепенно, с натрупването. Със сигурност и в началото на по-ниско ниво, по-елементарни случаи, човек започва да помага още в самото начало. Докато и сега не смятам, че съм постигнал плато. В нашата работа не трябва да има плато и ако човек смята, че е достигнал върха, това е илюзия. Трябва всеки ден, всяка сутрин да ставаш с идеята ,че трябва да си малко по-добър, отколкото си бил преди това. Иначе застоят е предпоставка за по-скоро регрес.
- Как разговарят с пациентите, след като те са били на ръба и вашата намеса ги спасила?
- Това е много интересен въпрос. Наистина има значение къде се намираш и с какви пациенти общуваш, защото тяхната нагласа като народопсихология и като култура може да бъде съвсем различна. В болницата, в която работя в Хановер, имаме болни от целия свят, дори я наричаме, като малко ООН, че сме, защото и лекарите, и болните са от целия свят, и трябва да подхождаш по различен начин – по един начин към болните от Близкия изток, които, както и много българи, не искат да се знае цялата истина, искат да се използват по-заобиколни думи, не да се назовават нещата директно, или пък – германците, при които дори си задължен да им кажеш каква е болестта, колко месеца имат живот, каква е прогнозата, така че трябва да се адаптираш спрямо човека, който е срещу теб, но същевременно е естествено да си абсолютно откровен.
- Родиха ли се приятелства през тези години с някои пациенти?
- О, да, много хубави приятелства и те са много, наистина много, с много и българи, които са били там, не само от България, и от други националности от Германия. Аз си спомням с много добро чувство едно детенце, което беше от България и с удоволствие разказвам за него, което е просто пример за сила, духовна сила и посрещане на съдбата, въпреки че то беше малко дете, беше оперирано много пъти, имаше злокачествено образувание, беше облъчвано, с изкривяване на лицето, но то беше със страхотен дух и се усмихваше постоянно и казваше – Аз не мога да разбера старите хора в България, те само се оплакват, вместо да си копаят отвън градинката, да си говорят един с друг, толкова е хубаво всичко. И това ми остана, то беше много впечатляващо и за всички останали колеги в болницата.
- Има урок в тези думи, те не са само символ, имате ли впечатление, че ние в България малко повече се самобичуваме и оплакваме, отколкото трябва?
- Със сигурност е така, но аз съм човек, който се опитва да гледа по-балансирано на нещата. Наистина имаме много дефицити, недостатъци, като народ, българите, но такива имат и другите народи. И германците също смятат за себе си, че са народ, който прекалено много се оплаква. Това е като едно от основните неща, които ще чуете от германците, това, което вие казвате за нас. Всеки има нещо, което го дразни, или не е постигнал и то е въпрос на настройка.
- Говорейки за системата, кое можем да пренесем от Германия, като организация на работа, като начин на функциониране на болниците, Здравната каса, ако искате?
- Мисля, че последните години показаха, че с пренасяне нещата не стават. Просто нещата трябва да се развият тук, на наша основа, естествено, използвайки принципите, уменията… В началото на 90-те години така се говореше – ще вземем американския или германския модел, ще го имплантираме тук, но просто хората, структурните елементи, гредичките са различни в България и това трябва да се направи да е оптимално за нашата страна, за нашите финансови ресурси, ползвайки опита на напредналите страни, естествено.
- Кое бихте променили вие, кое ви озадачава в нашата система?
- Всички знаем, че ресурсите са ограничени в България. Това, което би трябвало да се оптимира, е тяхното изразходване. И според мен едно от нещата е да се концентрират усилията, инвестициите в някои по-водещи центрове в тези специалности, които касаят по-тесни области от медицината, които трябва да покрият цялото, като Спешната помощ - трябва да е повсеместно достъпна, бърза и ефективна. Тесни специалности, като моята например – неврохирургията, не е логично да се развива във всеки окръжен град да има неврохирургично отделение. Просто няма как да бъдат оборудвани така добре, няма как да работи качествено.
- Да направим анализ на това от какво боледуваме и от какво имаме спешна нужда и да насочим системата към запълването на тези проблеми.
- Това е едната страна, от което най-много боледуваме, но има и редки болести, от които хората също боледуват и които също в България трябва да бъдат лекувани, а не да се изпращат в чужбина и да се губи допълнителен ресурс от това нещо.
- Как се отрази тази COVID ера? Не знам дали мога да нарека година и половина ера, по-скоро не. Как се отрази този COVID период на вас и вашата работа?
- По повод дефиницията на ера, надявам се наистина да е временно нещо, наистина може и да остане доста дълго и да стане част от нашия живот този вирус в една или друга форма. Със сигурност той катализира много процеси и в обществото, и в икономиката, в медицината също, които са се развивали, но с едно друго темпо. И дигитализацията, която виждаме как се отразява, хоумофисът, фактът е, че икономиката не спря да функционира в света, въпреки че имаше локдаун и не сме в рецесия сега, не сме в тежка инфлация, означава, че нещата и по този начин могат да функционират. В нашата специалност – това стимулира развитието на телемедицината и на дистанционните не само консултации, но и лечение.
- Какво може да се прави дистанционно, защото допреди няколко години много специалисти отказваха да преглеждат дистанционно, казвайки, че това е несериозно, че може състоянието да е много сериозно, да подведат някого?
- Разбира се, то има своите лимити, особено момента, в който се премине към дистанционна терапия, е още по-трудно, или ситуация, когато трябва да придобиеш непосредствени впечатления от болния, но вече има възможности, не само образните изследвания и другите изследвания да ги получиш в адекватен вид, но и директната комуникация с пациента да се извърши, да се ръководи дори и лечението му, когато има друг човек от другата страна, да се консултира, екипно да се работи по този начин.
- Не искам да ви вкарвам в мислене на крайности, защото както по цял свят и българското общество, като че ли се раздели в първите месеци – на хора, които смятаха, че този вирус е манипулация и други, които осъзнаваха сериозността на ситуацията. Вие от кои хора бяхте, професоре?
- Аз съм лекар и съм рационален човек, така че го възприех като лекар. Тоест, от самото начало знаех, че когато се разбра, че е нещо сериозно, го възприех, именно като сериозно, без да знам измеренията, дълбочината, продължителността на ефекта. Бих искал да направя едно сравнение, което за мен е много показателно – как реагират хората, когато научат, че имат лоша диагноза, примерно – злокачествено образувание.
Известно е, че е така. Те са 5 психологически фази. Първата фаза е етапът на неприемането. Можем да направим това сравнение и как приемаме COVID вируса. В началото не приемахме, че има такъв вирус, че има епидемия, че е толкова опасен.
Втората фаза е етапът на агресията към болестта и към околните. Третата фаза е етапът на преговаряне. Четвъртата фаза е на депресия и тревожност и петата фаза е на приемане на факта, на реалността. Различни хора по различен начин и общества го приеха, някои останаха още на първия етап, някои стигнаха до последния етап, в който реално можем да се борим с проблема. Това е въпрос на лична психология, но и въпрос на народопсихология, докъде и как ще се възприеме от обществото този проблем, как ще се опитаме да се справим с него.
- Успяхме ли да се справим с всички тези мерки и неясноти. Вие като човек между две държави как наблюдавахте случващото се в България по отношение на COVID?
- Дали сме се справили и кой как се е справил съм сигурен, че времето ще покаже, защото ефектът, дори върху здравеопазването, върху другите сфери, върху нелекуваните болни, които месеци наред не са търсили лекар заради една или друга причина, ще си покаже след време. Факт е, че сега епидемията е под контрол, както тук, така и в Германия, по различни начини се стигна до това ниво на контрол, няма универсална рецепта, ние се учим в движение. Ако направим препратка с германския модел на здравеопазване в България, същото е и със справянето с ковида. Нашето общество, нашата политика или нашата икономика – хората решиха по този начин да вървят и в крана сметка стигнаха до успех.
Професор Герганов допълни, че се е ваксинирал и то в България, защото в Германия все още няма такъв свободен достъп до ваксините, което е една важна разлика в полза на България.
„Българските пациенти, са хора, които до голяма степен, това е въпрос на психология, на историческа предопределеност, до голяма степен са склонни да възприемат лекаря, като човекът, който дава точните указания и взима решенията. Този патриархален модел, при който голямата фигура на лекаря, и пациентът, който я изпълнява. Западните пациенти участват активно във взимането на решение какво да се направи, какви стъпки да са, в кой път да се поеме. Това е нещо, което сега се опитвам да приложа и тук. Не винаги е успешно, разбира се. Накрая се стига дотам, че пациентът казва, след като му обясня всички алтернативи и възможности – пациентът казва – Добре, но ти си лекарят, ти кажи кое е по-добро за мен. Но това е много важно да бъде включен пациентът във взимането на решение, защото след това пътят той трябва да го извърви, заедно с успехите и неуспехите".
