Тя знае как изглеждат истинската бедност и страдание. Тя е виждала 13-годишни деца с военни униформи и автомати. Тя е освободила десетки малки войници от ръцете на групировката „Тамилските тигри“, а сега помага на децата в България.
Вижте ексклузивното интервю с Кристина де Бройн - представител на УНИЦЕФ за България и бивш заместник-директор на офиса на УНИЦЕФ за връзки с институциите на ЕС в Брюксел.
Как се почувствахте, когато видяхте със собствени очи деца войници на улиците в Батикалоа?
„Да, когато се върна назад в спомените ми, стигам до 2004 г. Батикалоа, източния бряг на Шри Ланка, където имаше много деца войници. Когато го видиш със собствените си очи за първи път, не можеш да повярваш. Изпитваш смесица тъга и гняв. Много е шокиращо да чуеш от родителите, че децата им са били отвлечени на път за училище“.
Отвлечени са на път за училище?
„В случая с Шри Ланка е така. На много места по света има насилие над деца, но особеното в Шри Ланка е, че паравоенни структури, въоръжени групировки като т. нар. „Тамилски тигри“, насила отвличат деца по пътя им към училище или обратно към дома, също и по улиците. Използват ги на предни линии във въоръжени конфликти, но и като работници, служещи на военни контролно-пропускателни пунктове. Истински съкрушаващо е да видиш невинността на децата в тази груба реалност на конфликт“.
Говорили ли сте с децата войници? Как протича разговор с тях?
„Всеки път е различно – понякога наистина работят и не могат да говорят, но в други случаи, на военните пунктове, казваха, че им липсва брат им, сестра им, родителите им, че искат да ходят на училище, искат да играят. Едно от най-сърцераздирателните неща, които могат да се случат на едно дете“.
С колегите Ви започвате преговори с „Тамилските тигри“ за освобождаване на някои от децата. Как ги убедихте и как изглеждаше събирането със семействата им?
„Много дълъг процес е, може да отнеме месеци. Преговорите се случват на държавно ниво, на международно, но и на местно равнище. Преди всичко, трябва да се установи връзка с правилния лидер на въоръжената групировка – в този конкретен случай, с „Тамилските тигри“. Да получиш среща, аудиенция. Нужно е съчетание от непоколебимост, упоритост, но и да спечелиш доверието, че казаното от теб е правилното действие. Малко като игра на шах, където гледате стратегията за преговори и насочвате разговора към желания от Вас резултат. Водим дискусията в посоката, че набирането на деца войници, на деца сред въоръжените групировки, нарушава международното законодателство в сферата на правата на човека, нарушава Конвенцията на ООН за правата на детето. В повечето случаи, въоръжените групировки приемат това. Подходът ни е, че децата трябва да са в училище, децата нямат нищо общо с войната, защото тя е между възрастни, а не деца.
А как изглежда събирането със семействата им?
„След месеци преговори си спомням как освободиха 35 деца от военните и е прекрасно. Майките отново прегръщаха децата си. Толкова е хубаво. Това преживяване ме промени като човек и затвърди усещането ми за призвание за мисията на УНИЦЕФ“.
Каква е историята зад снимката на момчето с колело?
„Да, това беше в източната част на Шри Ланка, в Ампара – това беше най-тежко засегнатият от цунамито регион. Може би си спомняте на 26 декември цунами засегна части от Индонезия, от Шри Ланка. Беше най-смъртоносното природно бедствие през 2004 година, към онзи момент. Момчето е на 15 години, казва се Намас Хак. Ако погледнете на снимката зад него, всичко е в разруха, училищата са отнесени, къщите – съборени. УНИЦЕФ подкрепи намирането на семейството му. Това момче беше жертва на цунамито, качило се на дърво, вълната го застигнала и отнесла, а той се държеше за хладилник в океана. След няколко седмици, успяхме да намерим семейството му и да ги съберем. Беше великолепно“.
Когато погледнете децата си, мислите ли си понякога за деца като момчето с колелото, за децата войници?
„Да, разбира се. Да стана майка ме промени като жена, промени живота ми, както е за много родители. Но промени и усещането за призвание за УНИЦЕФ. Някак работата за УНИЦЕФ придоби по-голямо значение, по-силно усещаш страданието, когато отидеш на терен и видиш природни бедствия или конфликти“.
Как се запознахте със съпруга Ви, на мисия ли?
„Да, беше в Африка, през 2010 г. По онова време в Кот д'Ивоар имаше конфликт, гражданска война. Там се запознахме. Според мен показва, че любовта може да бъде намерена на неочаквани места”.
А какво се крие зад мотото на Вашата кампания – „Някои деца не мечтаят за играчки“?
„Няколко дни ни делят от Коледа. България има прекрасна традиция всички да са заедно около трапезата. И в цял свят, семействата се събират с веселие и топлина. Всъщност, името на кампанията препраща именно към това, че някои деца не могат да се радват на този уют на семейство. Някои деца искат просто грижа, защита, сигурност. Това е смисълът на кампанията – заедно ние можем да го дадем на много деца. Заедно, Дядо Коледа, разбира се, можем да дарим на децата тази магия.
Какво е коледното Ви послание като ръководител на УНИЦЕФ за България?
„Имам специално послание към децата на България. Бих искала да пожелая на всички деца в България радостта, магията, чудото на Коледа. Вярвам, че за всяко дете ще има мир. Надявам се тази Коледа светът да бъде в прегръдката на човечност и мир. Пожелавам го на всички деца, където и да са, откъдето и да са. Весела Коледа на всички деца в България!“.
