Сър Стив Редгрейв е печелил титли в 5 последователни олимпийски игри. Считан е за най-великият английски спортист. Според него, сегашният отбор по гребане е много по-добър от този по негово време. Миналия месец, националите показаха, че са пълен хегемон във всяка дисциплина и дадоха сериозна заявка за олимпийското злато догодина.

"Това, което хората не разбират е, че отборът ни от Олимпиадата в Пекин и сегашният са много по-стойностни, от всички преди тях. Нашите момчета са много пред останалите. Спечелихме 3 медала в Сидни и ни считаха за сензация. В Китай, взехме 2 титли, две сребърни и две бронзови отличия. На световното първенство в Австралия спечелихме 10 медала, срещу конкуренцията ни догодина на олимпийските игри. Дори имахме чувството, че можехме и повече! Ще се постараем да увеличим бройката. Тя е била най-голяма през 1908 г.,когато Англия взима 8 медала, четири от тях златни. Тогава, обаче, няма ограничение за брой участници от държава, докато в наши дни, имаме право само на 1 състезател в дисциплина.", заяви Редгрейв.

Успехът на Англия в този спорт не е случаен. Гребането е национален спорт, особено около Темза. 49-годишният Редгрейв, обаче, отдава заслуженото на организацията, както и на опитът на треньорите. Начело на националния отбор е Дейвид Танър, който заема този пост от 1991 година, а от 1996-а изпълнява и длъжността мениджър. Той е част от националния тим по време на Игрите в Москва, с който печели бронзов медал. Може да не е считан за един от най-великите специалисти, но със сигурност в Англия го смята за най-добрия организатор.

Едва ли, обаче, се е родил наследникът на сър Редгрейв, тъй като никой няма неговото дълголетие, както и умения. На 22 години, той печели първия си златен медал на Олимпиадата през 1984-а в Лос Анджелис, а последното му отличие идва 16 години по-късно в Сидни. За великият гребец, най-важно е било психическото състояние и нагласата му, особено когато е изоставал от конкурентите си по физически показатели.

"Най-трудно ми беше, когато три години преди Игрите в Сидни ми поставиха диагноза диабет. Това ме шокира! Най-важно за мен беше, като свърши състезанието, да не си кажа "не трябваше да правя това" или "трябваше да се справя по-добре". Това, което исках, беше да съм доволен и да знам, че съм дал всичко от себе си в подготовката, физически и психически. Приемам поражението, единствено когато съм убеден, че съм направил всичко по силите си. Ако смятах, че съм могъл да дам повече, тогава падах духом. А това наистина ме проваляше!", завършва Редгрейв.