„Бог търсеше тромпетист и избра Сергей Накаряков“. (Жан-Жак Рот, музикален критик).
Колко изпълнители едновременно разширяват границите на своя инструмент и създават нов контекст за неговото възприемане... Той е тромпетист с ясно изразен индивидуален звук, който преминава традиционния репертоар – към транскрипции, съвременна музика и смели артистични сътрудничества. Случаят Сергей Накаряков (Sergei Nakariakov).
Още в началото на кариерата му критиката посяга към големите сравнения и подобни формулировки обикновено издават безпомощност пред явление, което трудно се назовава... Биографията му често се разказва като мит за случайността – дете, обучавано първоначално като пианист, което поради физическо ограничение се насочва към друг инструмент. Но по-същественото не е промяната, а средата, в която това се случва. Бащата не просто насочва, а изгражда метод на мислене, основан на отказ от ограничения. Този принцип – че не трябва да има граници, по-късно сякаш се превръща в естетическа програма.
Накаряков „прехвърля“ репертоар от виолончело или цигулка върху тромпета, но и поставя под въпрос самата идея за автентичност в изпълнението. Ако една музикална линия може да съществува убедително в друг тембър, тогава къде е „същността“ на произведението – в оригиналната му инструментация или в способността му да бъде преосмисляно. В този смисъл, неговите интерпретации не са вторични жестове, а критически актове спрямо канона.
Той не се вписва лесно и в друг очакван профил – този на изпълнителя, ангажиран изцяло със съвременната музика. Макар да работи активно с композитори като Йорг Видман и Ури Бренер, и да разширява репертоара за тромпет, отношението му към авангарда остава изненадващо честно и лишено от поза. Признава дистанцията си към определени експериментални практики. Може би, защото развитието не е въпрос на стратегия, а на непрекъснато натрупване на опит – житейски и артистичен. От влиянието на бащата до дългогодишните партньорства на сцената, от интереса към различните „езици“ в музиката до създаването на фестивал, който съзнателно среща иначе разделени общности...
Световнопризнатият музикант гостува в София като част от нов международен фестивал, който обединява камерна и брас музика. Накаряков води у нас световни имена за второто издание на пътуващия фестивал Frequenza (7-10 май, зала „България“), заедно със Софийската филхармония.
Сергей Накаряков, в разговор с Даниел Димитров – за влиянието на своя баща, за идеята, че в музиката не бива да съществуват ограничения, както и за вътрешния процес на непрекъснато развитие, за влиянието на житейския опит върху музиката, за трудните „езици“ на авангарда, за партньорството като форма на дълбоко общуване и за новия фестивал.
Как променихте представата за това какво е възможно на тромпет? Имаше ли момент, в който си казахте „Това не би трябвало да е възможно“?
- Е, през годините имаше много предизвикателства. Основният ми ментор беше баща ми. Взимал съм уроци и от някои професионални тромпетисти през годините, но човекът, който ме научи как да упражнявам и как да излизам отвъд, да кажем, традиционната представа за тромпета, винаги беше баща ми. И през годините той много често ми повтаряше, че не трябва да има никакви ограничения.
Споменахте баща си, но майка Ви също е музикант, макар и не професионален. Тя давала ли Ви е съвети?
- Майка ми – не. Тя никога не е била професионален музикант, но като малка е свирила на цигулка. В един момент родителите ми се срещат в любителски симфоничен оркестър, където баща ми е бил библиотекар и е помагал с пиано. Той всъщност не е бил тромпетист, а преподавател по пиано. Майка ми е свирила малко на цигулка.
Казвате, че житейският опит влияе на свиренето Ви и това включва много аспекти – от вътрешното усещане до музикантите, с които споделяте сцената. Как бихте описал музикалния си живот днес?
- На първо място съм щастлив, че музикалният ми живот продължава. Мисля, че просто се опитвам да попивам от живота колкото мога повече, а това, което попивам, в крайна сметка, влияе на музиката ми. Така го усещам... Това е процес, който продължава, и аз искам да свиря още много години. Предполагам, че ще се променям и всичко ще се развива по някакъв начин.
Свирите много транскрипции (например, виолончелов репертоар). Какво се губи и какво се печели при пренасянето на тази музика върху тромпет?
- Когато свиря аранжимент, аз чувам определен звук в съзнанието си и се опитвам да интерпретирам този звук, който си представям. Тези произведения просто се изпълняват с различен „глас“, тоест с различна интерпретация. Може да се направи сравнение с една и съща пиеса, изиграна от различни актьори – с различна интонация, различен характер и в крайна сметка, различен тембър на гласа.
„Джазът наистина ме вдъхновява – това е различен език“, са Ваши думи от 2019 г. Коя друга музика е различен език за Вас. И трудно ли се учат „езици“?
- Мога да кажа, че много авангардната съвременна музика е доста труден език за мен, поне засега. Не знам как ще се променят нещата в бъдеще, но експерименталната музика, която се състои повече от звукови ефекти, отколкото от мелодии, ми е трудна за възприемане...
В същото време, много ранната музика, барокът, който обичам да слушам, също е свят, в който така и не навлязох напълно. Свиря понякога барокови произведения, но това не е основната ми територия...
Работите ли активно с композитори днес, за да създават нов репертоар за тромпет?
- Да, и мога с гордост да кажа, че някои фантастични композитори са писали произведения за мен, така че имам много близко сътрудничество с част от тях. Например, мога да спомена Йорг Видман, който в началото на 2002 година, ако не се лъжа, написа концерт Ad Absurdum, който изпълнявам доста често.
Също така, има един страхотен композитор от Израел – Ури Бренер, чиято музика също свиря. Мога да продължа още...
Как публиката приема тази нова музика?
- О, обича я. Да кажем, че тази музика не разчита на традиционния звук. Тя е изключително експресивна. Това е най-малкото, което може да се каже – невероятно експресивна.
Това е важен детайл.
- Да, много важен.
През 2017 г. казвате: „Не съм сменял мундщука и тромпета си повече от 20 години“. Все още ли е така?
- Промених това (Смее се – бел. а.). Сега експериментирам. Работя с един италиански производител на тромпети и мундщуци – Антонио Рапачиоло. Той има семеен бранд, който се казва AR Resonance. Имаме сътрудничество и за мен това е много интересно, защото подходът е много личен. Мога, заедно с майстора, да влияя върху крайния резултат на инструмента и мундщука. Това е съвместен процес.
Интересно е, кога и как взехте това решение след 20 години... И защо?
- В един момент просто ми се прииска да опитам нов инструмент. Помислих си – защо не. И бях запознат с този бранд, и с този майстор от моя изключителен колега Алекс Сипягин, който също ще участва идва за фестивала в София.
Как решихте да дойдете с Frequenza Festival в България и защо?
- Ще започна отначало. Вече повече от 20 години работя с тази невероятна пианистка Мария Меерович. Имаме много концерти с различни програми, реализирали сме различни проекти – като дуо и в ансамбли. Записвали сме заедно. След толкова години си казахме, че може би е време да създадем общ фестивал. Идеята му е да обедини два свята – камерната музика и брас музиката. Защото обикновено брас фестивалите са малко отделени, почти като някакъв затворен култ – което е малко забавно, но така е по света.
Решихме да опитаме да съберем тези два свята. Започнахме да мислим за различни програми и репертоарни възможности. Миналата година направихме фестивала за първи път – в Букурещ, Румъния. Имахме страхотен екип от музиканти и фестивалът имаше голям успех. Решихме да продължим и си казахме – защо да не бъде пътуващ фестивал, който да не се провежда винаги на едно и също място.
И Мария, и аз, сме свирили в България и имаме много добри впечатления. Затова предложих проекта на маестро Найден Тодоров и той любезно го прие. Даде ни зелена светлина, за което сме много щастливи. И ето ни тук – в София. Откриващият концерт на 7 май ще бъде със Софийската филхармония и маестро Фелипе Тристан. Това ще бъде галаконцерт с участието на повечето музиканти от фестивала. На 8, 9 и 10 май програмите са изключително интересни – от Бах до джаз, през Брамс. Всеки концерт има своя тема и програмите са подбрани съобразно това. Много се гордеем с невероятния екип музиканти тази година и с нетърпение очакваме тези няколко дни концерти. Част от нас ще водят и майсторски класове.
Знаете ли къде ще бъде фестивалът догодина?
- Все още не, но работим по въпроса (Смее се – бел. а.).
По работата с Мария Меерович, защо е важно за вас да имате дългосрочен партньор на сцената? И важно ли е да свирите с приятел, а не само с професионалист?
- Абсолютно. Защото това не е само музикално партньорство. Ние имаме и лично приятелство от много години.
В музиката това е още един начин на комуникация – музикален диалог. Имаме много идеи за бъдещето, включително и по-нестандартни, които още не са реализирани.
Така че, да, това е изключително важно. Чувствам се много щастлив, че имам това сътрудничество с Мария Меерович.
А намирате ли време са свирите заедно със сестра си Вера?
- Да, свирили сме много заедно, особено в миналото. Сега по-рядко, но понякога все още го правим...
Продължавате ли да прекарвате дълго време пред компютъра и да сте фен на филмите?
- Прекарвам твърде много време пред компютъра и вероятно гледам малко повече сериали и филми, отколкото трябва. Но, честно казано, много ми харесва (Смее се – бел. а.). Това е нещо, което наистина обичам.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Не знам. Мисля, че е по-добре да попитате приятелите ми.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- О, това е труден въпрос. Обичам живота. Да... Това обобщава всичко.
