В края на живота си Бохуслав Мартину (1890-1959) създава една от най-интимните си творби – „Концертна рапсодия за виола и оркестър“. Рядко изпълнявана, тя разкрива виолата не като бляскав солист, а като разказвач. Именно в тази роля влиза Сара МакЕлрави (Sarah McElravy), която свири със Софийската филхармония“ под палката на Ни Фан. Събитието е на 16 април в зала „България“.
Има музиканти, които владеят инструмента си, и такива, които чрез него поднасят истории. Тя безспорно принадлежи към вторите. Това е най-честният инструмент – не защото е съвършен, а именно защото не е, казва Сара МакЕлрави. Пътят ѝ виолата не е праволинеен. Започнала като цигуларка, постепенно се насочва към онзи „вътрешен глас“ на музиката, който рядко е най-видим, но често носи най-дълбокия смисъл. Днес тя говори за този избор не като за промяна, а като за разпознаване на собствената си чувствителност, на нуждата да изразява не блясъка, а истината...
Извън сцената животът ѝ е също толкова динамичен – между градове, култури и срещи. Но в центъра му стои едно постоянно усилие да се съхрани човешкото – любопитството, близостта, способността да се вслушваш. В свят, който често изглежда разпадащ се, тя вярва, че музиката остава пространство за споделено дишане. Място, където различията изчезват и остава нещо по-основно – усещането, че всички сме свързани и... еднакви.
Сара МакЕлрави в разговор с Даниел Димитров – за несъвършенството като сила, за контрола като път към свобода и за това какво означава да обичаш живота, дори когато той не е лесен, за съмнението, любовта и смисъла да бъдеш артист в несигурни времена.
И още: Какво означава да търсиш истина чрез звук. Как се ражда свободата в музиката и в живота...
Какво според Вас прави този концерт толкова особен и може би по-труден за възприемане? Концертната рапсодия за виола и оркестър Бохуслав Мартину пише в края на живота си и не е сред най-често изпълняваните му творби...
- Да, наистина не се изпълнява често. Бих казала, че това не е от „очевидните“ концерти за виола. Усеща се като много специфична, особена част от репертоара.
По онова време от живота си Мартину вече е в САЩ, напуснал е Европа по време на войната. И мисля, че точно това прави произведението толкова специално. А и причината да обичам да го изпълнявам именно с този оркестър е, че усещам как те разбират това чувство на копнеж – по миналото, по нещо изгубено...
Това се чува в звука им, в начина, по който свирят, в начина, по който усещат музиката. Мисля, че както при Дворжак, когато той напуска Чехословакия и заминава за САЩ, разбира се, това се случва години по-рано, но усещането е сходно. Мартину вероятно е изпитвал същата носталгия – по родината, по детството си, по живота в Чехословакия, докато се намира в Ню Йорк, сред тази динамика и шум. Това е съвсем различна култура.
Мисля, че тази творба за него е била своеобразно връщане към детството. Тук виолата е по-скоро разказвач, отколкото солист в традиционния смисъл, както например при концертите на Бартók или Уолтън, където всичко е мащабно, бляскаво, с много виртуозност. Бих казала, че тук имаме по-скоро нежно припомняне на мястото, откъдето идва...
Музиката е много рапсодична, както подсказва и самото заглавие. Почти имам усещането, че измислям всичко в момента. Това важи и за оркестъра, няма строгост в традиционния смисъл. Дори метричните линии – начинът, по който е написана партитурата, всичко е силно повлияно от фолклора, от ритмите, от чешките мелодии. Не усещаш тактовете. Всичко звучи, сякаш се импровизира – както от солиста, така и от оркестъра. Затова толкова обичам това произведение...
Казахте, че тук виолата е по-скоро разказвач. Поставена ли е обаче в по-специфична светлина? Разкрива ли звук, който рядко чуваме?
- Да. Бих казала, че в тази творба има много различни елементи, които разкриват множество страни на виолата. Знам, че Мартину е написал произведението за Яша Вайси, изключителен виолист в САЩ. И той е имал особена идея, дори бих казала обсесия, виолата да имитира човешкия глас.
Често спорим дали цигулката, дали виолончелото е най-близо до човешкия глас. Но за Мартину това очевидно е била виолата. И мисля, че в тази творба той разбира инструмента изненадващо добре. Чува се „певческото“ качество, вокалната линия, но също така има и блясък, и доста виртуозни пасажи.
Като виолист усещам и едно особено удобство – пространство. Имам възможност да изразя собствения си глас чрез инструмента. Знам, че той е бил силно впечатлен от виолата Gasparo, на която е свирил Вайси, инструмент с много дълбок и богат тембър. Но най-ценното в тази творба е свободата. Постоянно си напомням на сцената просто да оставя виолата да „говори“. Оркестровата партия е написана толкова деликатно, толкова „прозрачно“. Никога не се налага да се боря със звука на оркестъра...
За разлика от концерт като този на Уолтън, където почти непрекъснато се съревноваваш с оркестъра, оркестрацията е огромна и трябва да „избутваш“ звука си напред. Тук е точно обратното. Тази творба ми дава пространство да бъда разказвач – да звуча тихо или силно, както почувствам. И по някакъв начин, той е организирал всичко така, че звукът винаги стига до слушателя.
Вие сте еднакво активна както като виолистка, така и като цигуларка. Казвате, че всеки цигулар трябва да свири и на виола...
- Да!
Чувствате ли се различен артист, в зависимост от инструмента?
- Винаги се чувствам като един и същ артист. Но това се е променяло през годините. В началото на кариерата си бях предимно цигуларка. Но през последните десет години, съвсем честно, се усещам много повече като виолистка.
Аз съм виолистка. Душата ми е на виолист. Звукът ми, вибратото ми...
Не, че не обичам цигулката. Напротив, свирила съм толкова години. Но на виолата сякаш мога да изразя истината си. Има нещо в звука, в характера на инструмента. И, знаете ли, може би, точно тази творба ми подхожда толкова добре заради това. Когато проучвах Мартину и самото произведение, открих една много лична връзка.
Живях десет години в Кливланд. Учих в Cleveland Institute of Music като цигуларка. Като студентка свирех често със Cleveland Orchestra. Яша Вайси е бил цигулар в същия оркестър – помощник-концертмайстор. След това преминава към виолата, започва международна кариера и се връща в Кливланд, за да изпълни премиерата на това произведение. Мартину го пише по поръчка на Cleveland Orchestra специално за него.
И си мислех, колко красива нишка през времето. Аз съм изминала почти същия път като виолиста, за когото е написана тази творба...
Колко често изпълнявате това произведение?
- Недостатъчно. Наистина недостатъчно. Не толкова много хора го познават. Разбира се, в света на виолата то е обичано, но като цяло – не достатъчно (Смее се – бел. а.).
Как този „двойствен“ инструментален живот влияе върху начина, по който слушате музика?
- В началото на кариерата си, след обучението, свирих седем години в струнен квартет – Linden Quartet. Бях първа цигулка. Когато свириш в квартет, опознаваш много добре както външните гласове – сопрана и баса, първата цигулка и виолончелото, така и вътрешните. И много бързо разбираш, че един велик квартет не е просто първата цигулка и челото. Магията е във вътрешните гласове – във втората цигулка и най-вече – във виолата. Точно там се създава звукът, там се ражда магията.
Докато изучавахме целия квартетен репертоар, именно това ме заплени – как най-малката промяна във вътрешните гласове може да превърне една фраза от красива в магична. Не мисля, че първата цигулка или виолончелото имат същия контрол върху тази „магия“, какъвто имат вътрешните гласове. Това любопитство ме подтикна първо да посегна към виолата, а после и да посветя живота си на нея.
Мисля, че звукът на виолата не е най-очевидният. Свикнали сме с цигулката, с виолончелото, има една естественост в тях. Не бих казала, че са „лесни“. Напротив, струнните инструменти са едни от най-трудните в света. Но начинът, по който говори цигулката, има облекчение, когато я взема в ръце. Тя просто запява. Виолата не е такава.
За съжаление, или за щастие, всичко при нея е малко „несъвършено“. Не е нито достатъчно голяма, нито достатъчно малка. Когато лъкът докосне струната, не винаги си сигурен, че ще получиш ясен звук. Трябва повече усилие, за да извадиш красив тон. Но именно в тази трудност се крие магията на виолата. Затова тя е толкова човешка, толкова искрена, защото не е съвършена като цигулката.
Ако трябва да опишете виолата и цигулката като два различни характера, какви биха били те?
- Мисля, че цигулката е някак небесна. Сякаш принадлежи на висините. А виолата е човешка. Човешка с всичките ни недостатъци – и с цялата красота, която идва именно от тях. Това е много честен инструмент.
С цигулката можеш да скриеш много – чрез високите обертонове, чрез енергията, която тя носи. Но това не е смисълът на виолата. И трябва да го приемеш, особено, ако идваш от цигулката – ако наистина искаш да бъдеш сериозен виолист, а не просто цигулар, който свири на виола. За всички нас това е най-лошото, което можем да чуем: „О, звучиш като цигулар!“. Защото това не е целта. Трябва да разбереш инструмента и да го приемеш такъв, какъвто е.
Виолата също така е по-чувствителна – към температура, към влажност. Има вечери, в които просто се усеща различно. Цигулката като цяло е по-стабилна. Разбира се, това не се отнася за всички цигулки... Но трябва бързо да се научиш да приемеш това. Да работиш с него. На виолата не можеш да се бориш срещу тези неща.
Вие сте и преподавател. Може ли техниката да бъде преподавана отделно от музикалното въображение?
- Да. Но за да изразиш музикалните си идеи в степента, в която искаш, всичко трябва да тръгне от техниката.
Мисля, че много млади музиканти, и аз самата съм го преживяла, имаме всички тези идеи: „Искам да звучи като слънце“, „Искам да звучи като плач“. Но как? Как го постигаме? Това идва от техниката. Какво правим с лъка? Какво правим с вибратото? Колко широко е то? Колко бързо се движи лъкът?...
За мен, макар че всеки има своя философия, дълбоките музикални убеждения трябва първо да бъдат организирани технически. И едва след това можеш да се отпуснеш напълно. Тогава разполагаш с цялата палитра от цветове – като художник. Имаш всеки цвят, с който да работиш. Защото това идва от контрол. Нужно е да имаш контрол, за да можеш да се освободиш... Нужно е да имаш структура, за да бъдеш свободен.
Съвсем скоро, в едно интервю казвате: „Нуждаем се от любов и любопитство, които да ни преведат през по-мрачните моменти“. Мрачен ли усещате света около Вас днес, извън семейството, извън музиката?
- Да, времената са много трудни… Това е момент, в който всички ние като артисти трябва да се запитаме колко важно е това, което правим. Когато включиш телевизора и виждаш войни, смърт и толкова много конфликти… Разбира се, човек се пита има ли значение? Аз прекарвам осем часа на ден в упражнения, после излизам на сцената и свиря тази музика…
Но колкото повече пътувам, а аз съм в привилегирована позиция да бъда по целия свят – в Китай, в Израел, в Европа, в САЩ, толкова повече си казвам: Слава Богу, че имаме музика. Тя ни дава момент да се отдръпнем от всичко това. Да се замислим. Да бъдем заедно.
Миналата година бях в Шанхай. Свирех с трима души, с които имахме езикова бариера, но нямаше никаква бариера, когато седнахме и изсвирихме Шьонберг заедно. В музиката най-ясно осъзнаваме, че сме еднакви. Че всички чувстваме, че всички имаме душа, че ни е грижа за човечеството. Хората са добри. Когато нещата са трудни, си припомням това. И мисля за Бетовен, живял изключително труден живот. В най-тежките си моменти той е създал най-красивата музика. За мен това е водещ принцип, независимо дали става дума за световни или лични конфликти. Той е намерил начин да превърне страданието в красота и чрез музиката да лекува – и себе си, и другите.
По-лесно ли се живее в бизнес света на музиката, когато човекът до теб има като твоята професия?
- За мен е прекрасно, защото се разбираме. Наистина е невероятно. Имаме късмета често да свирим заедно. Да излезеш на сцената с човека, когото обичаш най-много… И пред вас да има хиляда, две хиляди души… И да правите музика заедно…
Понякога се поглеждаме и си казваме без думи колко сме щастливи, че преживяваме това заедно. Толкова малко хора могат да разберат какво е това усещане...
И също – какво е да слезеш от сцената. След голям концерт да се върнеш в хотелската стая, където е тихо… И да имаш до себе си човек, с когото можеш да споделиш всичко –какво се е получило, какво не, да изпиеш чаша или бутилка вино… (Смее се – бел. а.). За нас това е най-хубавото.
Често свирите заедно, казвате, че най-хармонично се чувствате на сцената, когато сте с него. Той дирижирал ли Ви е на сцената?
- Да, да, и все по-често работим заедно така. Много е забавно, защото съм свикнала да съм с него на сцената като цигулар, и това е съвсем различно усещане.
Наблюдавам го като диригент от години. Той се занимава с това вече две десетилетия. Истинско удоволствие е да го имам на пулта.
И най-хубавото е, че можем да се подготвяме заедно предварително, това е огромен лукс.
Обикновено, когато пътуваш, пристигаш, имаш една репетиция, срещаш диригента, генерална и концерт. А тук можем да работим детайл по детайл. А репертоарът за виола никак не е лесен за диригентите – концертите на Уолтън, на Бартók, дори Мартину... Това не са „удобни“ творби като Менделсон или Моцарт, които всички познават. Да имаш време да разгледаш всичко такт по такт, звук по звук, това е безценно.
А как е в живота, кой е по-изявеният диригент?
- (Смее се – бел. а.). Мисля, че у дома аз съм шефът. Но на сцената, когато той дирижира... Всъщност, имаме много добър баланс. Знаем кой кога води. Има области, в които аз поемам инициативата, и други, в които – той.
В музиката имам огромно уважение към него. Той е един от големите цигулари на нашето време, още от много млад. За мен е огромен подарък да съм заобиколена от този звук всеки ден. Уча толкова много – като го наблюдавам, като му задавам безкрайно много въпроси, като анализирам начина му на мислене. И взаимно се вдъхновяваме.
Говорим само за музика. Как изглежда един ден далеч от музиката?
- О, Боже, питайте ме какво не правим тогава! (Смее се – бел. а.). Обичаме да играем тенис, да пътуваме – не само за работа, а да изследваме местата, на които сме. Обичаме хубавата храна, срещите с приятели. Имаме близки хора по целия свят. Обичаме да откриваме магията на всеки град.
Когато сме в различни държави, например, той беше в Узбекистан, а аз пътувах насам, следяхме заедно мача „Барселона“ – „Реал“ (Мадрид), звъняхме си...
Когато сме вкъщи, обожаваме да готвим. И двамата сме много запалени, макар и с различни стилове. Също така сме истински запалени по кафето. Имаме си машина, както и бариста във Виена, който ни обучава. Имаме хиляди неща извън музиката. Често се смеем, че не разбираме как човек може да скучае – няма достатъчно часове в деня.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Любопитна. Много съм любопитна към живота, към хората. Обичам да откривам нови места, особено такива, където не говоря езика. Не мисля, че бих живяла отново в държава, където английският е основен... Харесва ми да съм малко „външен“ човек, да наблюдавам, да уча, да попивам...
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота. Обичам живота! (Смее се – бел. а.).
