„Гениите не сме ние, музикантите. Това са великите композитори. Ние сме просто свещениците, които посвещават живота си да им служат... Не ми е нужна религия извън музиката“.
В тези думи на Юлиан Рахлин се крие ключът към неговата естетика. В свят, в който виртуозността често е самоцел, той настоява за нещо по-съкровено – смирение пред музиката и безкомпромисна отдаденост на нейния смисъл.
Той не се задоволява с една перспектива. Цигуларят от световна класа постепенно пренася енергията си и към дирижирането, където отговорността вече не е само лична, а споделена – с десетки музиканти, с цял оркестър, с една обща идея, която трябва да оживее.
На 2 април в зала „България“, заедно със Софийската филхармония и маестро Найден Тодоров, публиката има среща с музиката така, както той я разбира – дишаща и неизчерпаема, и живееща векове наред, защото „различни личности имат различни идеи за едни и същи велики творби“.
За Рахлин сцената не е просто място за изпълнение, а храм, в който партитурата оживява чрез интелект и дълбока вътрешна необходимост. Роден в свят на музика, израснал между различни култури и отдавна надскочил ролята на „виртуоз“, той е едновременно разказвач, философ и медиатор между композитора и съвременния слушател.
Юлиан Рахлин разговаря с Даниел Димитров – за илюзиите на детството, за тежестта и свободата в музиката, за диалога между солиста и диригента, и защо, в крайна сметка, музикантите са само „свещеници в служба на гениите“, за равновесието между контрол и свобода, без което музиката не може да диша...
Когато сте на две годинки и половина, един ден баба и дядо се прибират вкъщи с цигулка и казват: „Това е твоето виолончело!“. Започвате да свирите на цигулка, държейки я като виолончело. После, когато баща Ви Ви води на репетиция, виждате, че това, което имате у дома, не е виолончело. Това ли е най-голямата илюзия? По-тежко ли е да разбереш, че Дядо Коледа не съществува?
- (Смее се – бел. а.) Не. Бях на две години и половина, така че… (Замисля се – бел. а.). Знаете ли, и до днес виолончелото е любимият ми инструмент. Но мисля също, че съм в щастлива позиция, защото сега дирижирам 70 процента от всички мои концерти. Имам възможност да работя с най-великите виолончелисти и да преживявам репертоара за виолончело. Така че е наистина прекрасно.
Да, животът е пълен с неочаквани разочарования. Но не мисля, че съм в позиция да се оплаквам от каквото и да било. Имам невероятния късмет за живот в музиката и вече 38 години пътувам по света.
Разбира се, има много неща, за които човек мечтае, но не всичко може да се осъществи. Животът не е бутон, който натискаш и получаваш. Но съм изключително благодарен, че все още прекарвам по 300 дни в годината на път. Мисля, че това не е нормално и съм имал огромен късмет.
Кога усещате, че дадена музикална идея изисква да я изразите като изпълнител, и кога като диригент?
- Това са две напълно различни професии, но в същото време става дума за музика. Напълно различен език е. Да бъдеш диригент изисква милион неща едновременно, а да свириш като солист – друг тип множество умения, които трябва да са налице.
Отговорността на диригента е много, много многопластова, защото трябва да накараш 50, 60, 100, 120 души да повярват и да ги поведеш в музикалното пътешествие. А всички тези музиканти са страхотни. Така че един човек да убеди сто други, не е лесно. Необходими са много различни елементи...
Като солист цигулар предизвикателствата са напълно различни, защото няма нищо по-трудно от това да бъдеш сам. Дори да стоиш пред оркестър – да създадеш звук сам… Мисля, че цигулката е най-трудният инструмент. Не искам да казвам, че пианото или друг инструмент е по-лесен, но да свириш на цигулка, на високо ниво, и големите концерти, изисква много, много часове ежедневна работа и упражнения.
Има ли произведение, което никога не бихте дирижирал, но изпълнявате като цигулар, или обратното?
- Да. Например, не свиря концертите на Паганини. Мисля, че са твърде трудни за мен. Не свиря много концерти, които свирех като млад – не свиря Брух, не свиря Виенявски, не свиря концертите на Сен-Санс. Но свиря други концерти, които не съм свирил като млад – Пендерецки, Губайдулина, Стравински – все концерти, които дойдоха при мен много по-късно, както и концертът на Берг.
Но концертите, които не свиря, обичам да дирижирам. Прекрасно е, когато има чудесни солисти, защото преживяваш произведението от напълно различна перспектива. А и сега, когато свиря Сибелиус или Бетовен – концерти, които съм свирил цял живот, ги виждам по съвсем различен начин. Преживявам ги различно, защото дирижирам и защото изучавам партитурата толкова задълбочено. Това е чудесно преживяване – да правиш и двете. Те се допълват взаимно.
Като цигулар учиш от дирижирането – ставаш по-добър музикант, по-добър диригент. И също така, ставаш по-добър цигулар чрез дирижирането. Аз продължавам да се уча, да взимам уроци, да разговарям с музиколози, диригенти, историци... Когато дирижираш голямо произведение, не е достатъчно просто да изучиш партитурата.
Трябва да четеш много, да разбираш много неща за творбата, ако наистина искаш да навлезеш в дълбочина, ако искаш да бъдеш сериозен диригент, защото това е толкова абстрактна професия – да размахваш ръце във въздуха. Изглежда малко странно, нали? Много хора казват „Какво всъщност е дирижирането?“. Това е много абстрактна професия. Но когато я приемеш сериозно, тя е изключително сложна и изискваща. Но така е и със свиренето на инструмент.
Как се променя слухът Ви, когато преминавате от солист към диригент?
- Не се променя много, защото особено през последните 20 години, откакто дирижирам, слухът ми като солист напълно се промени. Понеже изучавам партитурата, когато свиря, дори като солист, както тази седмица в София. Слушам по същия начин, сякаш дирижирам. Слушам втората флейта, втория фагот, тромпета – който и да е инструмент.
Когато бях дете и по-млад, разбира се, не слушах така. Бях фокусиран само върху моята партия, защото е толкова трудно просто да овладееш цигулковата партия. И нямаш същото възприятие за произведението, защото всеки цигулков концерт е симфонично произведение. Това е симфонична композиция. И мисля, че е много важно, дори когато човек е млад, преподавателят да изисква от ученика да е наясно с цялата партитура. Това е много важно!
Кое е по-трудното – да поведете оркестъра или да го оставите да „диша“?
- И двете. Трябва да дадеш на оркестъра усещането, че е свободен. И в същото време, трябва да го водиш. Трябва да водиш музикантите така, че да ги поканиш да се чувстват свободни. Това е двоен отговор (Усмихва се – бел. а.).
Като когато работиш с певци, певецът трябва да има усещането, че той води. Диригентът трябва да му даде това усещане. Но в същото време, диригентът трябва да води певеца. Това е много интересен процес и много психологически. Свободата, за която говорите – да „дишаш“, да се чувстваш свободен, и в същото време да имаш контрол над целия оркестър.
Означава ли това, че няма конфликт между свободата на солиста и отговорността на диригента?
- Няма конфликт. Всичко е въпрос на слушане, реакция, отвореност, но и сила едновременно.
Солистът има силни идеи, диригентът също. Но това е като в камерната музика – за да правите музика заедно, винаги има компромиси. Като във връзка е – можеш да се караш, но ако се обичате, винаги ще намерите точката, в която и двамата са щастливи. Вярвам в това. Музиката също е школа за живот. Учиш се как да даваш и да получаваш, как да бъдеш гъвкав. Не можеш да бъдеш инат. Не можеш да казваш: „Аз свиря така и точка“. Не мисля, че това е правилният подход.
Винаги е толкова интересно да работиш като солист с интересни диригенти и музиканти. А като диригент мога да кажа, че уча толкова много, когато имам прекрасен солист. Искам да се уча. Това е единственият начин – винаги трябва да се развиваме, да бъдем любопитни и да останем отворени към промяната.
Както Прокофиев е казал на Ростропович – трябва да „четкаш“ вкуса си толкова често, колкото си миеш зъбите. Всеки ден. Това е въпрос на отношение и на уважение към професията. Колко уважение имаш към гениите? А гениите не сме ние, музикантите – това са великите композитори. Ние сме просто, да кажем, свещениците, които посвещават живота си да им служат.
Затова винаги казвам, че музиката е моята религия. Не ми е нужна религия извън музиката, защото всяка концертна зала е моята църква, синагога или джамия, моят храм. Когато изляза на сцената, това е свято място за мен. Там се моля, защото се опитвам да се свържа с композитора. Много от тях са починали преди 200 или повече години.
Прекрасно е да свириш композитори, които са живи, защото можеш да ги попиташ как искат да бъде изпълнена творбата им. Но това е мястото, където усещам връзка и с публиката. Чувства се силна енергия между сцената и залата, но и връзка с нещо, което не можеш да изразиш. Композиторът е някъде, музиката е на хартия, а какво правиш с нея? Това е и много мистичен процес.
Кое произведение е най-лично за Вас в този момент?
- Това, което свиря днес (Смее се – бел. а.). Аз съм проститутка. Днес обичам Менделсон. Следващата седмица ще дирижирам симфонии на Малер – тогава любимото ми ще е Малер.
Ако трябва сериозно, въпросът е почти невъзможен. Как да избера едно произведение? Има толкова много невероятни творби. Преди месец дирижирах Реквиема на Моцарт – невероятен е. Но какво ще кажем за Реквиема на Верди? Или Немския реквием на Брамс? Ако кажа симфониите на Бетовен, и деветте са магически. Да, може би Трета, Пета, Седма и Девета са най-известните, но останалите?
Любимите ми двама композитори са Бах и Моцарт. За мен няма нищо като оперите на Моцарт. А Бах е коренът. Без Бах нямаше да има Моцарт, Хайдн, Шуберт, Бетовен – никой. Бах е основата, Библията.
Кога музиката не е достатъчна?
- Музиката винаги е с мен, тя е част от мен. Но имам много други интереси. Обичам много неща извън музиката. Мисля, че е важно понякога да „изключваш“ музиката. Защото, за да имаш какво да кажеш чрез нея, трябва да имаш живот извън нея. Трябва да живееш пълноценно, а после да внесеш този опит в музиката. Това наричаме интерпретация.
Интерпретацията не е просто това, което е написано на листа, това е само хартия. Композиторите винаги са искали артистите, от една страна, да уважават написаното, но от друга, също толкова важно – да внесат своя житейски опит в музиката.
Затова хората ходят на концерти и слушат едно и също произведение по 20, 50, 70 пъти. Защото искат да видят как различни диригенти го интерпретират. И всяко изпълнение е различно. Това е причината тази музика да не умира, тя живее векове, защото различни личности имат различни идеи за едни и същи велики творби.
Какво правите, ако няма басейн в хотела?
- Това е бедствие (Смее се – бел. а.). Тогава отивам някъде, където мога да плувам. Но също така обичам да играя тенис, така че нося екипировка със себе си. Винаги можеш да намериш корт. Басейнът е хубаво нещо, но ако го няма, ще оцелея.
Важно е да имаш нещо, което да ти прочиства ума. Винаги можеш да намериш един час, за да „изключиш“.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Смее се – бел. а.) Ще кажа две думи – любопитство и страст.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича топлината и добротата.
