Кристиян Ярви за себе си: Когато диригентът стане генерал, звучи като армия. Когато сме заедно, трябва да сме чувствителни един към друг, а не просто да „свирим“. Истинският диригент е като шаман. Той не трябва да е на преден план. Той просто наблюдава. И прави само малки жестове – това е най-голямата разлика между сега и преди десет години. Ние всъщност се занимаваме с обмен на магия – ако аз виждам в теб магьосник, а ти виждаш в мен магьосник, тогава имаме за какво да говорим. Ако нямаш център, нямаш нищо...
Кристиян Ярви за баща си Нееме Ярви: Той има най-истинската, най-чиста любов. Няма нужда да подхранва егото. На 89 започваш да откриваш колко е хубаво да не си егоцентричен. Той има огромен опит, и може би най-впечатляващото е, че успява да го надмогне чрез любов...
Кристиян Ярви (Kristjan Jarvi) започва музикалната си кариера на 15. В свят, в който днес класическата музика все по-често се колебае между музейна реликва и елитарна територия, той изглежда като фигура, която едновременно принадлежи и отказва да принадлежи. Той не просто дирижира, а проблематизира самото понятие за дирижиране. Не просто говори за музика, а поставя под въпрос културата като система от власт, йерархии и страхове. В това напрежение между традицията и нейното отхвърляне се ражда неговият глас – вдъхновяващ, противоречив, красив, почти винаги неудобен...
Ярви идва от една от най-влиятелните музикални фамилии на Северна Европа, но вместо да се впише в наследството, той го разтваря. При него авторитетът не е даденост, а подозрение. Диригентът не е власт, а посредник. Оркестърът не е машина, а жив организъм. В думите му прозира едно почти духовно търсене – стремеж към „тишината“ като първоизточник, към състояние отвъд егото, отвъд формата, отвъд самата идея за контрол. Това е език, който повече напомня на философ или шаман, отколкото на представител на академичната музикална сцена.
Има нещо дълбоко заразително в неговата перспектива – той настоява за слушане, за присъствие, за отказ от егото. Вижда музиката като състояние и някъде тук се крие най-голямата му сила – в способността да ни накара да се усъмним в това, което сме свикнали да приемаме за даденост. Ако има нещо, което категорично отказва да дирижира, то е нашето мислене...
В неговия свят Моцарт не е Бог, оркестърът не е армия, а диригентът не е генерал. Вместо това – тишина, енергия, „магия“, разтваряне на егото. Звучи освобождаващо. Звучи и подозрително. Защото зад този език на свобода прозира едно радикално отхвърляне на всичко, върху което класическата музика е градена с векове... Трудно е да (не) останеш циничен. И това е парадоксът – че зад думите, които звучат като отказ от система, стои една много конкретна, дори дисциплинирана визия за това какво трябва да бъде музиката...
Софийската филхармония посреща Кристиян Ярви на 23 април в зала „България“. В началото на вечерта ще звучи неговата творба Aurora от албума му Nordic Escapes. Следва Концертът за флейта и оркестър от Волфганг Амадеус Моцарт със солист Статис Карапанос. Кулминацията на вечерта е Симфония № 2 от Ян Сибелиус.
Кристиян Ярви разговаря с Даниел Димитров: Докъде стига освобождаването и откъде започва наивността. Отричайки йерархията, не подменяме ли ли една структура с друга, по-невидима. Когато говорим за културата като „племенно“, съвместно преживяване, не подценява ли реалните икономически и институционални рамки, в които изкуството съществува. Когато противопоставяме „тишината“ на академичната мисъл, не рискуваме ли да превърнем сложния процес на създаване в почти мистичен акт, недостъпен за критика. Може ли изкуството да съществува без напрежението между ред и хаос...
Когато имам добър оркестър, ми е много трудно да се сдържам, както емоционално, така и физически. Това са Ваши думи отпреди десет години. Как е положението в София?
- (Смеем се – бел. а.) Мога да се въздържам както физически, така и психически, защото съм различен човек от този, който бях преди десет години. Всъщност, доста различен. Защото преди живеех много силно чрез външните въздействия. Реагирах на всякакъв тип импулси. И ако звучеше прекрасно, реагирах и на това, защото е като екстаз. На практика се обгръщаш от екстаз. А когато качеството е много високо, а тук то е много високо, някак си искаш още. Както при всяко нещо, което ти доставя удоволствие. Ако има слънце, искаш още. Искаш да продължи по-дълго. Ако ти харесва да плуваш, искаш да си повече във водата. Искаш да трае по-дълго. И искаш да се потопиш още повече. Това е същото.
Но сега имам усещането, че съм много по-центриран в себе си. И се наслаждавам на това да бъда в настоящия момент. Не искам повече от нещо, което преследвам. И всъщност това е разликата. Ако не преследваш нищо, тогава винаги си в състояние на екстаз. Така е...
Прави впечатление, че нерядко говорите за разрушаване на границите между „висока“ и „ниска“ култура. Има ли изобщо смисъл все още да съществува това разделение?
- Няма високо и ниско. Има само красота. Само красота. И ако можеш да оцениш финеса и си чувствителен към тези различни нива на енергия, и осъзнаеш: „Боже мой, това е толкова магично“, тогава няма граници между жанровете, нито между високо и ниско, ляво и дясно, дълбоко и повърхностно. Има просто красота.
„Трябва да правим всичко в името на културата, защото сме малка страна“, казвате през 2018 г. Това случва ли се в Естония, и ако не – защо, а ако да – как?
- Ние имаме погрешно разбиране за културата. За значението на тази дума. Понякога тя означава сценично изкуство или изкуство изобщо. Но думата „изкуство“ идва от „изкуствен“.
Ние възпроизвеждаме нещо, което по същество трябва да бъде част от нашето разбиране за съществуването. И ако разберем, че природата всъщност е нашият учител, тогава възпроизвеждаме нещата според чистотата, не според емоционални реакции или отговори на ситуации, а според едно много, много ясно разбиране за това кои сме ние и какво означава за нас човекът до нас. Дали той е човек със свой собствен път, със своя истина... Ако разбереш това, си свободен, защото всъщност не се опитваш да налагаш своите идеи върху него.
Така че културата не е просто да изпълняваш добре или да правиш нещата на високо ниво. Тя е разбиране, което прониква в обществото ти. Разбиране, че всички сме в една лодка, но сме и индивидуалности, и се подкрепяме, вместо да се съревноваваме. Аз виждам културата като нещо племенно, като нещо съвместно, колаборативно.
И това е нещо, което сега силно подкрепям и се опитвам да случвам, не само в Естония, но и изобщо. И тук, в България, с този оркестър, защото ние вече сме приятели. Аз не съм техен учител, те не са мои слуги. В една лодка сме и се наслаждаваме на това да създаваме култура заедно. Резултатът от тази култура не е фокусът върху музикалния резултат, а самият резултат на тази култура е добрата музика, красивата музика.
Кога една класическа традиция започва да пречи, вместо да помага?
- Ключът е в йерархията. Ако гледаме на Моцарт като на Бог, той е бил човек като теб и мен. Ако започнем да мислим за себе си като за по-малки: Да, имаме вдъхновение от хора като Моцарт и Сибелиус, но ние също сме Моцарт и Сибелиус. Не сме по-малки. Не сме техни слуги. Ние всъщност сме те.
Трябва да бъдем като Кирил, който е създал азбуката и я е предал на Гърция, на Русия, навсякъде. Трябва да си кажем: Чакай, ние не сме малки, ние сме създатели на невероятна култура. Защо не? Защо не!
Класическата музика е пълна и с композитори, които са били много по-напред от времето си и чиято музика по никакъв начин не се е вписвала в контекста на епохата, смятала се е за неподходяща и дори „грозна“, са Ваши думи отпреди десет години. Кои днешни композитори са бъдещите велики композитори?
- Не мога да кажа, че някой от академичната среда в момента наистина ме вдъхновява. Има хора като Джон Хопкинс, Брайън Ино, Арво Пярт, Макс Рихтер.. Има и композитори, които вече са започнали тази линия на амбиент и минимализъм, и вече не са между живите. Но мисля, че много от тях съществуват в музика, която всъщност е попмузика.
Имаме електронна поп музика… Защо е толкова популярна? Не защото е лоша. Напротив, тя е много добра. И трябва да гледаме накъде отиват хората, а не накъде не отиват. Какво има в „Кармина Бурана“, което привлича EDM публиката (EDM – електронна и денс музика – бел. а.)? Какво има у Вагнер, което вече има връзка с Макс Рихтер? Какво общо има „Парсифал“ с On the Nature of Daylight (Съвременна класическа композиция от Макс Рихтер – бел. а.)? Всъщност, всичко.
Ако започнем да правим връзки, ще видим, че хората, които са верни на себе си – като Арво Пярт, който създава музика от тишината, са много близки до Брайън Ино, който също създава музика от тишината. А ако погледнем историята на музиката, хора като Джо Завинул, създателят на Weather Report, стигат до същото място като Бърнстейн, но Бърнстейн идва от класическата страна.
Ако разгледаме историята на музиката, ще видим, че тя вече е преминала от тази йерархична култура към мейнстрийма. А мейнстриймът е съревнование не само за комерсиален успех, а това, което създава комерсиален успех, е достъпът до чувствата. А в академията всичко е ментално.
Слушах наскоро няколко естонски произведения и ми стана тъжно, защото в тази музика няма нищо, с което да мога да се свържа.
Може би и на други места е същото…
- Всъщност, навсякъде е така, защото става все по-нишово. Всички се пазят един друг заради държавното финансиране, но истинският живот е извън него. Държавните средства са ограничени до много ограничени неща, защото самият „отвор“, през който трябва да минеш – било то грантове, европейски програми, е толкова тесен, че всичко започва да звучи еднакво, да изглежда еднакво, да има един и същи вкус. А когато съм в България, искам да вкуся България. Когато си в Естония, искаш да вкусиш Естония, нали? Не едно и също.
Диригентът равнопоставен ли е с музикантите в един оркестър?
- Енергийно – да. Теоретично, не би трябвало да има разлика. Но заради начина, по който оркестърът исторически е бил управляван – като армия, с генерал и различни подразделения, структурата е такава. Имаш медните, дървените, струнните, ударните – като войски. И когато диригентът стане генерал, звучи като армия. Много добре тренирана армия, но къде са чувствата? Къде са чувствата! Именно тази структура често пречи на музиката да достигне потенциала си.
Защото всичко идва от йерархията. А ние сме в края на една такава епоха. Всичко около нас – било то местните избори, Орбан в Унгария, Си в Китай, Тръмп в Америка, показва колко дълго още ще издържат последните остатъци от йерархията. Но това е безнадеждно усилие, защото е илюзия. Все едно да се държиш още малко за бастуна. Пусни го и ще видиш, че можеш да стоиш сам. И че в крайна сметка хората винаги имат силата. И както в музиката, няма йерархия.
Когато сме заедно, трябва да сме чувствителни един към друг, а не просто да „свирим“ –аз свиря, ти свириш, и звучи ужасно. Това е като риболов. Седиш търпеливо, докато усетиш. И тогава свириш. Но това изисква чувствителност. Антените са навън. Егото – настрана. Без страх.
И всъщност целият свят в момента търси нов баланс – нов начин, по който се отнасяме един към друг, ново разбиране за смисъла на живота. И това е изключително интересен момент, защото всички сме избрали да бъдем тук точно сега, за да станем свидетели на това, включително и ти.
Има ли момент, в който той, диригентът, съзнателно трябва да „изчезне“ от процеса?
- Мисля, че диригентът винаги трябва, по някакъв начин, да остава зад кулисите. Защото истинският диригент е като шаман. Той не трябва да е на преден план. Той просто наблюдава. И прави само малки жестове. Всъщност това е може би най-голямата разлика между сега и преди десет години. Тогава бях като малко дете, което още не разбира каква сила има тишината.
Тишината има невероятна сила – много, много по-голяма от викането, много по-голяма от обясняването, по-голяма от говоренето. Ако седиш в тишина и навлизаш в нея, и още по-дълбоко, и още по-дълбоко, тогава получаваш вниманието на оркестъра да направи каквото поискаш. Но трябва да имаш център. Ако нямаш център, нямаш нищо.
Казвате наскоро, че егото е защитен механизъм или инстинкт за оцеляване. Какво Ви спасява в тези трудни времена, освен музиката...
- Тишината... Отново. Защото, ако осъзнаеш, че можеш да отидеш там по всяко време, когато поискаш... Всички ние заспиваме – всеки човек, всяко животно. Не просто защото сме уморени. Това е много важно място, където се срещаме. Ти и аз, всички – срещаме се там. И това е място без идентичност. Няма родители, няма име, няма деца, няма слава, няма нищо – няма идентичност. Изчезваш!
И точно в този момент осъзнаваш: Чакай малко, ако можем да се „зареждаме“ в това невероятно енергийно поле, защо се връщаме и ставаме малки? Нека се върнем със същата „големина“, каквато има тази тишина. Тогава разбираш, че нервната ти система реагира само на външни неща. Затова не реагирай! Бъди наблюдател. Ако наблюдаваш, не е нужно да се въвличаш. Просто виждаш: „О, това е опасно, но и донякъде забавно“, или: „Това е странно, но е страхотно преживяване“. Ако поддържаш баланса, това е ин и ян. Ако ин и ян са в баланс, тогава и ти си в баланс. Всичко е в хармония. Нищо не клони нито наляво, нито надясно – просто е точно. Както в оркестъра. Не мислиш дали сте заедно – вие сте заедно. Не мислиш за интонацията – тя е налице. Точно както в живота.
Ако един таксиметров шофьор ти каже: „Сега ще пусна радиото възможно най-силно и няма да го спра“, можеш да си кажеш: „Колко е готино, че има смелостта да го каже“. И да не реагираш. Осъзнаваш ли колко е силно това? Можеш обаче и да го приемеш лично: „Как може да не ме уважава?“. Но и това е преживяване! Просто виждаш, че балансът е нарушен. Така че по някакъв начин всичко, което прави диригентът, е същото, което прави всеки човек. И затова няма разлика между оркестър и диригент, ако споделяме една и съща култура. Това е културата, за която говорех – едно вътрешно разбиране. И тогава всички тези „провокатори“ губят силата си. Изведнъж никой няма власт над теб. Само си представи колко невероятно място е тишината.
Какво от баща Ви Нееме Ярви носите със себе си и какво съзнателно сте оставили назад?
- Любовта. Той има най-истинската, най-чиста любов. Няма нужда да подхранва егото.
Той е на 89 години, а когато си на 9, и когато си на 89, донякъде си сходен. Защото като дете тепърва откриваш какво е егото, а на 89 започваш да откриваш колко е хубаво да не си егоцентричен (Смее се – бел. а.). Така че отново си на място, в което можеш да възприемаш всичко като дете. Просто имаш малко повече време зад себе си.
Това, което не нося със себе си, е натрупаното знание. Той има огромен опит, и може би най-впечатляващото е, че успява да го надмогне чрез любов.
Той е имал добри преживявания, лоши преживявания – всякакви. Но стои над тях. А ние често сме или собствените си тъмничари, или тези, които си дават свобода. Когато осъзнаеш, че любовта – сърцето, е единственото, което може да те освободи от ума ти, тогава… Всъщност, баща ми го прави интуитивно на сто процента. Не му трябва обяснение. Дори не би могъл да обясни това, което аз казвам сега. За него е просто: „То е толкова просто“.
И разбира се, когато виждаш възрастен човек с толкова опит, изпитваш уважение и емпатия. Но си представи, ако всички бяхме толкова честни със себе си, че да не се налага да изграждаме защитни механизми и да се учим един друг как да бъдем… Не, просто да се отпуснем... Това се опитах донякъде да обясня и на оркестъра. Разказах им за своя опит. Казах им: „Прекарах около 30 години в Америка и ми беше много трудно със самия мен, докато не се върнах в Естония“ и осъзнах: „Чакай малко, не всичко е съревнование, борба с лакти. Аз, аз, аз!“. Това е осъзнаване, че ние всъщност се занимаваме с обмен на магия. Ако аз виждам в теб магьосник, а ти виждаш в мен магьосник, тогава имаме за какво да говорим. И дори нямаме нужда да говорим, защото всичко е ясно. Виждам всичко. Същото е и с музикантите. Тези, които искат да знаят: „Свирим ли четири такта тук? Осем такта? Кажете ми, искам да знам“, те всъщност се ограничават от магията. Но ги разбирам, това е сигурност. Винаги се държим за нещо. Дори сега – по-добре да се държа, макар че знам, че няма да падна (Смее се – бел. а.).
През 2021 г. споделяте, че се чувстване на 21. На колко се чувствата през 2026?
- Мисля, че се чувствам по-скоро на 27. Знаете ли защо избрах това число? Защото 21 е три, а 27 е девет (Смее се – бел. а.).
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Има едно животно. Костенурка (Смее се – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота.
Още по темата:
