Ритъм. Интуиция. Контакт. Природа. Огън. Комуникация. Австрийският артист Симон Майер предава импулси и всеки от тях е част от едно голямо „Задвижване“, в което съпричастността е неизбежна...

Спектакълът, който закри „Антистатик“, бе своеобразна кулминация и обобщение на тазгодишното фестивално мото – „Моето тяло, моят танц“. В една свръхекстатична среда, австрийският артист успява да преведе публиката през няколко коренно различни вълни – от свободно трептящи до цунами, от чувството за нищо-ново-не-очаквам-да-се-случи до разтърсваща сетивата „дискотека“, от която излизаш уморен и пречистен.

„Задвижване“ е резултат от дълъг личностен път, извървян от самия Симон, и, може би, затова е толкова силен и въздействащ. Път, преминал през осъзнаване на връзката с другите, с природата, с професията, но най-вече – със самия себе. За да може, в един момент, да почувстваш крилата, с които приобщаваш другите за общ полет...

Снимка: Даниел Димитров

Симон Майер – за танца и музиката, за голотата, за личния му път към природата и силата, която никога не трябва да бъде задвижвана. И още: Отиват ли си класическите форми на изкуството? Получавал ли е безполезни уроци? Как мъжете осъзнават женското в себе си? От какво зависи личната му свобода като творец и човек?

Г-н Майер, как бихте описал себе си като танц?

- (Смее се, след това се замисля – бел. а.) Бих се описал като стъпващ в огъня, като докосващ този огън. Знам, че това не е точно танц, но да стъпваш в огъня всъщност е практика от танца...

(Тук прекъсваме разговора, за да си поговорим за българските нестинарски танци – бел. а.)

Какво извън Вас може да Ви даде крила, докато сте на сцената?

- Да, има такова нещо. Това е връзката със сърцето ми. Другото е връзката с моето дишане, с моя дъх. Когато то започне да се завихря и да образува кръг, и свързаност с публиката... Това е другият момент, в който започва полетът за мен, и описва умственото и физическото състояние – да бъдеш задвижван. Когато не решаваш сам да извършиш определено действие, когато си в потока, и нещата просто се случват...

Кога музиката изневерява на танца, и кога танцът изневерява на музиката?

- В моя свят тези две неща никога не си изневеряват един на друг, защото са приятели. Аз никога не разделям музиката от танца. За мен музиката и танцът са две тясно свързани неща, които просто се проявяват в различни форми.

Казвате, че не правите разлика между звук и движение? Движението няма ли собствен звук?

- Да, точно така е, и затова те са приятели. (Смее се – бел. а.).

Колко близо е човешката голота до природата и доколко тази голота помага в общуването между човека и природата?

- Според мен проблемите и предизвикателствата започват, когато кажем, че сме нещо различно от природата. Защото ние сме природата, ние сме част от нея. Затова голотата е просто още един израз на природата.

Снимка: Даниел Димитров

Разбира се, в контекста на човешкото съществуване и на нашите конвенции, и консерватизма, който сме натрупали, голотата понякога може да бъде израз на приближаване към природата.

От друга страна, голотата винаги е израз на свобода, но понякога може да бъде и провокация. Защото коя система иска и приема свободата?...

Лично за Вас лесно ли е пътуването обратно към природата, за което споделяте преди време?

- Може би, сега трябва да преобърна наопаки това, което съм казал, защото сега бих казал, че не се връщам назад към природата, а отивам напред към нея.

Според мен точно тези ментални фази, през които минава представлението „Задвижван“, са път към това отново да вляза в потока на природата и да се завърна към нея. И мисля, че това е особено важно днес, когато говорим за глобалното затопляне и за промените в климата. Защото е ясно, че много дълго време сме живели в епоха, в която всичко е било доминирано от разума и от ума. А трябва да се върнем към чувствата и да усетим нашето собствено чувство към природата и по този начин да се свържем с нея.

Защото има огромна разлика в това да прочетеш в една книга теория за промяната на климата и че природата загива. Съвсем различно е да се почувстваш тъжен от това, че едно дърво вехне и умира. Това също е много тясно свързано с моето представление. Например, когато започна да дишам по-интензивно на сцената, хора от публиката са ми казвали, че и те започват да дишат така, заедно с мен. И така ние създаваме нещо заедно...

В едно интервю казвате, че все повече мъже осъзнават женското в себе си, включително и Вие. Как се стига до такова осъзнаване?

- Това е същият процес – когато започвам все повече да се вслушвам в моите чувства и в тялото си. Тогава, неща като мекотата или грижата към другите, се завръщат при мен. Тук, разбира се, си служа със стереотипи, защото нищо не е така ясно разделено на женско и мъжко. В реалността всичко е много по- смесено.

Снимка: Даниел Димитров

Всъщност, въпросът е как редът и хаосът могат да съществуват заедно и по добър начин. Как аз мога да бъда – като мъж – в своята стабилност и твърдост, но в същото време да получавам информация за света наоколо и да изпитвам някаква мекота.

Има ли сила, която никога не трябва да бъде задвижвана?

- Преди години бих казал, че това е гневът. Но сега моят опит показва, че дори гневът трябва да бъде задвижван. И един от най-добрите начини и форми за това да задвижиш гнева си е чрез творчество и изкуство. Дишане, движение, глас... Тогава няма нужда от оръжие...

Случи ли се нещо конкретно, за да промените това свое виждане за гнева?

- Просто, наблюдавам как се движи света в момента и циклите, в които попадаме, и как нещата се връщат исторически. Също така, една от моите учителки – Корин Сонбрюн, която работи с мен и по това представление, изследва транс хората. Тя твърди, че в това да бъдеш задвижван няма никакво насилие, има само издръжливост и сила.

Затова си мисля, че става въпрос за това да преобразиш и превърнеш това, което наричаме гняв, във вътрешна сила. И това може да се използва за собственото ни оздравяване и самолечение.

Отиват ли си класическите форми на изкуството?

- Мисля, че винаги ще има нещо, което ще наричаме класическо. Това, което днес наричаме съвременно, един ден ще бъде класическо. Ако говорим за форми като класическия балет и класическата музика, те също се променят.

Получавал ли сте безполезни уроци?

- Не. Винаги, всичко ми е било полезно...

Чувствате ли се напълно свободен като личност и творец?

- Зависи доколко позволявам на самия себе си да бъде свободен и доколко давам свобода на себе си. Понякога се чувствам малко свободен, понякога въобще не се чувствам свободен, понякога се чувствам страшно свободен...

Всичко това зависи от доброто съчетание между мекотата и силата, за която си говорихме по-рано. И зависи от това колко свързан успявам да остана със себе си, със сърцето си, с дишането си...

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Смее се с глас – бел. а.) Живота.

Снимка: Даниел Димитров

Симон Майер, роден през 1984 г. в Австрия, е хореограф, музикант, изпълнител, лектор и куратор. Учи в държавното оперно и балетно училище във Виена, в училището за съвременен танц P.A.R.T.S. в Брюксел, както и става член на Виенската държавна опера и балет.

Като музикант и певец Майер създава и участва в много групи, прави аудио версии на сценичните си продукции, продължава да създава собствена музика. Работи съвместно с Анне Тереза Де Кеерсмакер, Вим Вандекейбус и Зита Суон. Хореографският му репертоар включва сола, дуети, групови изпълнения, опера, имърсив събития. Курира фестивалите Spiel (Австрия), Tanzplan Ost (Швейцария), The Ecstatic Body Festival (Виена). Организира танцови уъркшопи и е лектор на международни фестивали и университети като HfMDK (Франкфурт), Impulstanz (Виена), MUK (Виена), RITCS (Брюксел).