Шилпа Рей нарича себе си огнедишащ циклоп, но това е само първоначалния ефект от нейния смазващо силен глас. Глас, който може не просто да надвика полицията и пожарната взети заедно, а да ги изпее – разказвайки историята за поредните големи умове, унищожени от лудост...
Шилпа означава изкуство. Родена е и е отраснала с това име в Ню Джърси, където родителите й – индийци, емигрират. В училище била почти зубър до момента, в който открила пънк рока и установила, че винаги е била бунтарски тип. Продължила да се наслаждава на живота, но минала и през много трудности. Първото нещо, което издала, е диск, наречен „Победи дявола“. „Бях млада и глупава, и не осъзнавах колко е трудно да работиш в екип, когато нямаш опит и не знаеш какво точно правиш. Чувствах, че нямам много сили“, разказва изпълнителката. Затова и първото нещо, което създава съвсем сама и без чужда намеса, е албумът със странно заглавие „Дивакът от миналата година“. Всички музиканти, които кани, правят точно това, което тя иска от тях, затова е доволна от резултата. По-късно съдбата я среща с Пати Смит и китариста й Лени Кей, но като че ли най-интересна е срещата с Ник Кейв. Той е човекът, който й дава най-ценните уроци.
Днес Шилпа мечтае да запише рок албум на бенгали, но преди това иска да отиде за няколко месеца в Индия и „всичко ще си дойде на мястото“, както тя казва. Признава, че винаги си е падала по музиката на Боливуд от 60-те и 70-те години. Преди време дори събрала група музиканти, записали саундтрак към индийски филм, който така и не видял бял свят...
Шилпа Рей - за музиката и влиянията, за индийските корени, за срещата й с Ник Кейв, за цвета на музиката и за музите.
- В собствената ти страница пише: Шилпа Рей е виещ и огнедишащ циклоп, който отнася като торнадо всичко по пътя си - малки градчета, мегаполиси и детски мечти. Ти човек ли си?
- (Избухва в силен смях – бел.а.) Понякога. (Продължава да се смее – бел.а.) Работя като човек на непълно работно време. (Смее се – бел.а.) Не, всъщност съм човек на 100 процента, но съм доста затворена и не обичам да парадирам със собствената си личност. Мисля, че дори не бих напускала апартамента си, ако не ми се налага да свиря с групата си и да правя концерти.
- Казваш, че си човек, но за един артист добре ли е да бъде обикновен човек?
- За мен е добре. Но мисля, че всеки си има мнение по въпроса и какво точно означава обикновен човек. Винаги се дразня, когато хората казват, че съм луда или дива. Аз съм просто човек и изпитвам различни емоции, както всички останали.
- Какви прилагателни би поставила пред името си?
- Боже мой, това е много трудна задача.
- Ако ти е трудно, опитай да поставиш прилагателни пред музиката, която правиш.
- Да бъда честна е най-важното нещо за мен. Другата определяща дума е чудо.
- А ако трябва да избереш цвят за музиката си или за теб самата?
- Ето това е добър въпрос. ( Замисля се – бел.а.) Лилав. Не знам защо. Просто харесвам този цвят. Има нещо специално в този свят, особено когато го наблюдаваш.
- Правиш ли специални упражнения за гласа си?
- Да. Има вокални техники, които правя, за да съм сигурна, че на сцената ще изпея това, което искам. Освен това, масажирам лицето си, прилагам техники за дишане, също така оставям гласът да почива. По време на концерти превключвам от кафе на чай, без мляко. Не пуша. Също така, алкохолът е сведен до минимум, но и без него не може. Защото, ако има малко алкохол става лудо шоу, а ако няма алкохол, изглеждам така сякаш са ми потънали гемиите (Смее се – бел.а.)
- Промени ли се маниерът ти на пеене през годините?
- Ооо, това е много интересна тема за разговор. Мисля, че да, защото в началото пеех по по-класически начин, с индийското си чувство, но с времето вокалите ми станаха по-западни, така да се каже. И това се случи заради музиката, просто гласът ми трябваше да се нагоди към нещата, която изпълнявам.
- Някой провокира ли тази промяна или това бе твой избор?
- Ръководя се от това, което подхожда на музиката. Когато пишеш текст, той трябва да си пасва с фоновото парче. Трябва да се получи симбиоза между двете. Както и между пеенето и инструменталната част. Всичко трябва да е хармонично вплетено едно в друго. Така че постоянно се напасваме един към друг.
- Харесваш ли джаз? Правила ли си нещо с джаз музиканти?
- Да, но... (Замисля се – бел.а.) ... трябва да са добри. Ако влезеш в стая, пълна с музиканти, винаги се намира някой, който иска да свири нещо свръхсложно. И това създава доста проблеми, когато импровизираш. Аз обичам парчета с по един-два акорда. Защото обичам да чувам това, което правят останалите музиканти... Да усещам стиловете им. Тогава нещата се получават. Но в западните култури, особено в Америка, хората често се захващат с най-трудната мелодия, която могат да измислят. Това обаче не е гаранция, че ще се получи най-великото парче. Слушането е много важно, когато импровизираш.
- А защо „Гардиан“ те нарича сквернословна Ела Фицджералд?
- (Смее се – бел.а.) Ела Фицджералд е голяма певица, може би това сквернословие идва от невъзможността ми да стигна до нейните висоти. Може сравнението с нея да идва от приликите в техниката ни на пеене и джаз елементите. Но за мен това сравнение е забавно, защото мисля, че звуча най-вече като самата себе си.
- А кога се появи Ник Кейв в твоя живот?
- Ник Кейв познавам от наш общ приятел, който му е дал албума ми „Кукичка за риба отворено око“. Един ден просто се срещнахме в един магазин. Той беше с двамата си близнаци и им каза: „Това е жената, която слушахме по-рано днес“. Просто не можех да повярвам, че чувам тези думи, и то в магазин. Всички жени наоколо естествено припадаха само от появяването на Ник. Той е много естествен и земен човек, говори си с всички, не се държи като звезда.
- Какво е усещането да бъдещ до него на сцената?
- Доста диво е. Това е чичо Ник все пак. Той се държи с партньорите си като с равностойни на него, което е странно. Обича да наблюдава нещата и е много търпелив. Прекрасен човек, мил и любезен.
- Звучи като идеалния партньор на сцената...
- Да, и с много остър ум. Винаги, когато сме обсъждали нещо, той ме слуша внимателно и накрая добавя само едно нещо, и то е точно в десетката. Той е човекът който ме е подтикнал най-много към това да бъда независима и да не се предавам. От него знам, че когато правиш собствена музика, а музикантите не искат да свирят това, което им кажеш, просто ги освобождаваш и си намираш други. Знам, че звучи грубо, но той искаше да ми помогне да се съхраня. От никой друг не съм получавала подобни съвети.
- Кой на кого беше или все още е муза?
- Не мисля, че ме е възприемал като муза. За мен той по-скоро е учител. Без да е бил надменен и назидателен, аз просто попивах от него как се справя с нещата и от това си правех изводи за справяне с конкретни ситуации. Освен това, той е работохолик.
- Би ли се върнала отново в България?
- Абсолютно да. Ако продължите да ми плащате. (Смее се – бел.а.)
