В нейните текстове човешкото съществуване не е даденост, а променлива величина. „Нормалността“ не е естествено състояние, а внимателно поддържан сценарий...
Още с романа „Жената конбини“ тя превръща едно привидно банално пространство – денонощен магазин, в затворена екосистема, почти стерилна среда, в която социалните роли могат да бъдат наблюдавани, размествани и дори демонтирани. Самата Мурата говори за този свят като за „аквариум“ – образ, който едновременно внушава крехкост и контрол, изкуственост и живот. Това не е утопия, а лаборатория – място, където човешкото поведение се повтаря до степен на механичност, докато не започне да изглежда чуждо дори на самото себе си.
Тази „лабораторна“ чувствителност преминава през цялото ѝ творчество. В „Земляни“ любовта престава да бъде утешителна категория и се превръща в тревожна, често социално неприемлива сила. За Мурата това не е провокация заради самата провокация, а опит да се мисли отвъд наложените наративи – ако любовта е нещо, което първо научаваме от историите, тогава колко от нея е действително преживяване, и колко е повторение...
Тя не предлага теории, а метафори. Човекът е чаша, в която непрекъснато се излива култура, обществото е течност, в която можем да се разтворим до невидимост. Бъдещето е като буркан с мравки, в който всичко се променя и въпреки това, остава същото. В този мисловен свят отделните части на личността не могат лесно да бъдат „заменени“, защото те не съществуват изолирано...
Литературата ѝ обаче не е нито социална критика в класическия смисъл, нито чиста фантастика, а по-скоро наблюдение – понякога хладно, почти безмилостно. И сякаш затова определя себе си чрез дума, която рядко се използва за писатели – жестокост. Не като поза, а като готовност да следва една мисъл докрай, независимо колко неудобна или смущаваща е тя...
Саяка Мурата, в разговор с Даниел Димитров – за „лабораторията“ – там, където човекът може да бъде мислен едновременно като система, като течност и като експеримент, и където най-простите въпроси – за любовта, езика, нормалността, се оказват най-трудни за формулиране...
Минимаркетът в „Жената конбини“ е почти отделна вселена. Ако трябва да го сравните с научнофантастичен свят, по-близо ли е до утопия или до лаборатория за социални експерименти?
- Образът на лабораторията е по-силен, по-важен. Затова в самия роман героинята мисли тези магазини като голям аквариум, тоест, като пространство, което си има самостоятелна екосистема и вътре могат да се повеждат различни експерименти.
Когато писах романа, наблегнах на това да бъдат реалистично изобразени нещата. И от тази перспектива представлението в Народния театър ме изненада, но в положителен, хубав смисъл. Тези, които са го гледали, знаят, че двамата главни герои, Кейко и Шираха, изглеждат съвсем необичайно, различно. Но под това, което се вижда на поверхността, има една основа или един корен, който силно се усеща, който ме накара да разбера другояче произведението... Буквално ме прободе...
Когато пишете своите книги, мислите ли ги визуално, но театрално. Най-често, авторите, които мислят визуално, виждат кинематографичен, а не сценичен план...
- Аз съвсем не мисля нито за театър, нито за кино, когато пиша произведения. И тъй като не знам какъв ще е ефектът на моите произведения, предпочитам да не мисля за това как ще продължи живота им след публикацията.
Ако човек може да бъде разглобен на функции – работа, тяло, език, социална роля, коя част според Вас е най-лесно заменяема?
- Винаги, когато мисля за човешкото същество, за човека, аз си го представям като някакъв вид чаша. Езикът, културата, обичаите се наливат в чашата и съответно съдържането на чашата постоянно се мени. Имаме постоянна трансформация, но понеже говорите за разглобяване, за мен представата е, че по-скоро всичко е свързано, по-скоро като течност... Нещата са смесени.
Понякога може да си мислим, че нещо сме заменили като част от себе си, но вероятно то някъде остава и работи, без да разбираме... Не мога да отговоря лесно на този въпрос.
Няма лесно заменяема част...
- Да, такава е моята представа. Според мен отделните елементи са свързани. Тялото е свързано с езика, който е свързан с капките на паметта – всичко е взаимосвързано.
Думата любов в „Земляни“ е употребена десетина пъти, а в „Жената конбини“ – пет или шест. Това случайно ли е?
- Мисля, че за любовта много от нас разбират какво е тя първо от историите, които слушат като деца и от различни разкази. Точно затова на мен ми се струва, че тя е едновременно нещо прекрасно, но и нещо страшно. Нещо, което обществото налага като представа. Може би, поради тази причина, моите герои често пъти имат любовни отношения с неща, които не са хора.
Например, имам разказ, в който има любовна връзка със завеса. В друг разказ любовните отношения са с плюшена играчка. Друго, което ми е интересно, е да си мисля за възможността за асексуални тела – за опит, който все още не е станал език, и за който аз търся език.
В „Земляни“ любовта е нещо тревожно и извън социалните рамки. Вярвате ли, че „здравата“ любов винаги е малко подозрителна?
- По отношение на идеята за здравото, свързано с любов, за мен самата дума здрав е опасна и рискована. Кой мисли за една любов, че е здрава – самият човек или това е гледната точка на другите. Затова е важно кой използва думата, как я използва и с какво значение...
Сещам се как в един мой разказ младеж казва на героинята, че обикновеното е само това, което ние мислим като обикновено, то е само една възможност, наложена като задължителна. Разбира се, обикновеното и здравото не са едно и също, но си мисля, че тук между тях има нещо общо. Обикновено, когато се говори за здравото, има отхвърляни, непризнавани, изтривани аспекти. Именно те привличат моят интерес.
Има ли нещото, което Ви дразни, и бихте писала никога за него? Има ли тема, която Ви привлича именно, защото Ви отвращава...
- По отношение на дразнещите неща и нещата, които будят усещания, близки до гняв, като дете съм се срещала до болка с подобни преживявания и те ме бяха съсипали. Поради което в момента аз вече се отнасям към различните аспекти от живота така, че те да не ме дразнят. Просто съм си променила отношението към тях.
И обратното – онова, което ме кара да изтръпна, което ме плаши, което ме кара да се чувствам неудобно, привлича перото ми и ми се иска да пиша за него – за неудобното, за страха...
Ако това можеше да се случи, бихте ли живяла като някой от героите си?
- Да.... Има една героиня от роман, който все още не е преведен – „Свят 99“, публикуван миналата година. Там главната героиня се казва Сорако. Може да се каже, че тя е без характер. Тя се променя и се разпада при всяка нова обстановка, при среща с нови хора... И аз я усещам, по особен начин, много близка. Тя има труден живот, но въпреки това успява да оцелее и да се справи. Откакто написах романа, не мога да я забравя и имам чувствам, че живее в тялото ми... Тя е куха, празна, без характер, но по някакъв начин останала в мен.
Сорако има ли прототип?
- Аз всъщност рядко пиша така, че да има прототипи и модели на персонажите. По-скоро, започнах да си водя записки, и докато персонажите ми започват да се разпадат и да гният, оттам се раждат идеите как да ги обрисувам...
Ако изчезне нуждата от учтив език, как ще звучат хората един към друг? Интересувате ли се от момента, в който езикът спира да работи нормално и хората започват да звучат „повредено“...
- За мен езикът е нещо, което постоянно се променя и има думи, които не изглеждат напълно ясни, но се оказва, че са само за кратко време в употреба и после изчезват. От друга страна, онова, което сме усещали само неясно, бива понятизирано и хората започват да го чувстват и разбират добре.
Искам да кажа, че езикът постоянно се трансформира. И затова представям, че ако учтивостта и учтивият език изчезнат, може би, хората ще намерят други думи, с които да запълнят това място. Може би ще се роди нещо ново, което още не знаем какво е...
Ако „нормалността“ беше дреха, която човек облича всяка сутрин, как изглежда Вашата, и кога най-често Ви се иска да я съблечете публично?
- За мен нормалността е свързана с това как азът не изчезва. И затова си представям по-скоро какво е да станеш невидим в тълпата, да се разтвориш в течността на обществото. Може да се сетим за приказки, в които вълшебна дреха ни позволява да станем невидими. Аз си представям нормалността като нещо такова – нещо, което увиваш около себе си, така че спират да виждат кой си всъщност.
Как виждате човека след сто години – по-свободен или по-функционален?
- Аз съм написала една история, в която човек гледа мравки в буркан, сложил е и пясък в буркана. И мравките измират, така че той ги сменя и слага нови мравки. И въпреки, че постоянно се сменят мравките, изглежда, че в буркана винаги е едно и също.
Някак за мен, по отношение на човека и как той ще се развие след сто години, си представям нещо сходно. Ще променяме много неща, но нещо ще остава. Мисля, че езика ще се промени. Много от нещата, които ядем, вероятно ще се променят. Понятия с които мислим, могат да се променят. Определени думи ще изчезнат, но ще се появят нови. Но само да сменим малко перспективата, ще изглежда, сякаш наблюдаваме буркана с мравки. Въпреки промените, много от нещата ще изглеждат същите...
В края на нашия разговор ще си позволя един „български“ въпрос. Има ли в Япония нови, устойчиви „български“ знаци, освен киселото мляко и Котоошу, може би. Има ли нещо, което съвременният японец свързва с България?
- Когато казах на мои приятели, че идвам в България, те веднага се сетиха за Котоошу. И мисля, че за много японци, освен киселото мляко и розите, това е представата за една страна с богата природа, в която е отраснал Котоошу. Но сте прав, че той в момента не е актуален, доколкото знам...
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Може би, това би била думата жестокост. Имала съм в живота си много тежки, трудни периоди, през които съм мислела да изчезна. В крайна сметка, реших да не изчезна, за да се посветя на литературата и тя да бъде основното, което правя... Но това решение беше свързано и с решение да последвам жестокостта докрая, да я разказвам докрай.
Досега не съм писала произведения, в които да разкривам тази част от моя живот. Когато бях студентка, имах такива намерения, но се отказах. Може би, в някакъв момент ще се случи...
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Бих казала, че съм човек, който обича експериментите. Всъщност, за мен най-важно е не толкова романите, колкото чрез романите да направя някакви експерименти и да разбера нещо. Често казват за мен, че през романите искам да проверя неща, които за мен са неясни, които са объркани експериментално и да видя как стоят нещата. Такъв тип желание ме води...
