Тя е личност, която трудно може да се събере в едно прилагателно. Защото е поливалентна, и това сякаш е заложено в името й. Лекотата, с която говори, играе и се смее, я лишават от шанса да има излъчването на стандартната актриса, повярвала в себе си след първия успех на сцената.

Всъщност, Полина Христова си е стопроцентов актьор, минала е и през НАТФИЗ, и през телевизията, за да стигне до етап, в който има свободата да прави това, което иска. Част е от една от най-успешните театрални постановки на сезона – „Нос“, на сцената на Театър 199. Имала е шанса да играе в различни представления и да се учи от най-добрите.

Съвсем скоро, публиката ще има удоволствието да се наслади на първия й моноспектакъл. „Полетът на къртицата“ е с лек биографичен привкус, разкрива в аванс авторът му Полина Христова. Това ще е вторият й драматургичен опит, първа цялостна пиеса и пети проект с режисьорката Веселка Кунчева.

Къртица, със сигурност, е най-неподходящата асоциация с един слънчев и обичащ човек, но пък е доказателство за това, че само хората с чувство за хумор и самоирония могат да летят, и този полет да е впечатляващ.   

Снимка: Вихрен Георгиев

Полина Христова – за „Нос“, театъра, Гогол, за седемте си имена, свободата, вдъхновението и другата си професия...

– Как попаднахте в „Нос“? С режисьорката Веселка Кунчева работихте заедно и в „Бягства“, а преди това в „Дама пика“ и „Вграждане“.

– Първоначалната концепция на „Нос“ е била за моноспектакъл. Впоследствие, Веси е сменила решението за двама актьори. Започнали са да търсят актьор, който да може да борави със средствата на кукления театър, импровизацията и клоунадата, и да стои достойно до един титан на сцената като Георги Спасов.

В крайна сметка, предложението за мен е дошло от Мариета Голомехова, която е сценограф на спектакъла и която между другото, за втори път ме препоръчва, и се замислям, че може би ми е някакво тайно импресарио. Следващият път е редно да й дам някакъв хонорар. (Смее се. – бел.а.)

Снимка: Иван Дончев, Държавен куклен театър Пловдив.

– Партньорът Ви в „Нос“ – Георги Спасов, получи „Икар“ за постижение в кукленото изкуство? Съжалявате ли тайничко, че нямаше награда и за Вас?

– Не тайно, а явно му завиждах. Дори се опитах да му открадна „Икар“- а докато празнувахме наградата у тях, но ме хванаха и извикаха полиция. Шегувам се.

Спектакълът е изграден по такъв начин, че ние няма как да съществуваме един без друг. Тоест, ние сме в една абсолютна симбиоза и всяко избухване на един от двама ни е зависимо от другия. Така че във всеки индивидуален успех тук, другият има огромно значение. Затова съм много щастлива за наградата на Жоро, както и той е щастлив от моята номинация, защото това е плод на общата ни работа, както и на целия екип зад гърба ни.

Освен всичко, Георги Спасов е и мой учител от НАТФИЗ, с когото съм мечтала да изляза на една сцена и тази моя мечта се сбъдна по един прекрасен начин.

Снимка: Иван Дончев, Театър 199

– При Гогол всяка дума е на мястото си, всяко изречение е хит. Имате ли любим откъс, изречение или момент от „Нос“?

– Да. Цялата финална сцена на Ковальов ми е любима, защото тогава той истински се „очовечва“. И в един момент казва на Носа, който по принуда му е даден и трябва да заобича: „Някой ден ще отидем на Луната, на която живеят само умните, красиви и добри носове. Дотогава ще почакаме. Нали някой трябва да остане и тук на Земята!“

– Как се издържа психически на сцената, когато си без лице?

– Трудно се издържа и психически, и физически. Потта, която се лее под маските е достойна като количество за съвместен концерт на Том Джоунс и Веселин Маринов.

От друга страна, си е сериозно предизвикателство да ти отнемат едно от най-важните актьорски средства – лицето. Тогава се концентрираш в гласа и пластиката. И пак трябва да намериш начин да докоснеш зрителя. Да го хванеш за ръка и да полетите заедно в тая вселена, която се материализира само за час и половина. Да го разсмееш, да го разплачеш, да обиколите Слънцето и да кацнете обратно заедно в реалността, където след поклона всеки поема в различна посока.

Снимка: Иван Дончев, Театър 199

– Гогол показва ли по някакъв начин пътя, по който да превърнем една държава на маските – държавата Човекофобия, както Вие я наричате, в държава на хората с лица?

– Гогол е живял преди два века. Има ли някаква огромна промяна в Човека оттогава? Човечеството се развива в технология и медицина, но душата не еволюира. Светът винаги е бил човекофобски, просто „белите държави“ го прикриват добре.

На нашите географски ширини Човекът винаги ще страда от това, че е Човек. Ние взаимно се дразним на себе си, псуваме успехите на другия, недоволни сме от живота си. Мразим различните, мразим света, мразим себе си. Такова ни е семето.

Гришо (викаме му така, щото е от Хасково и един от нас) ни е длъжен да побеждава и да не ни излага. Теодор Ушев ни е длъжен да получава Оскари. Може би, ако се вгледаме вътре в нас и се заобичаме, тогава ще започнем да обичаме и другите.

– Шегувате се, че имате седем имена – Полина Тихомирова Христова Колева Христова Христова Радоева. Освен това, родена сте в Търговище, живяла сте в Шyмен, Казанлък, Стара Загора, Разгpад, сега – в София. Въобще, една поливалентна личност и това сякаш е заложено с името. Вие самата как бихте се описала като артист?

– (Смее се. – бел.а.) Точно по този начин, както Вие го нарекохте – поливалентен артист. Любопитно ми е да експериментирам. Да сменям различни театрални средства. Ето сега изиграх и мъжки персонаж, така че интересното тепърва предстои.

– Родена сте на 10 ноември? Усещате ли го като двоен празник?

– Когато бях малка, си мислех, че по телевизията говорят за моя рожден ден и си придавах важност. Постоянно задаваха въпроси на някакви хора „Промени ли ви 10-и ноември“, „Велика дата ли е 10-и ноември“. Впоследствие разбрах, че става дума за друг 10-и ноември, но определено и двете дати са много важни в моя живот и съм благодарна за тях.

– Чувствате ли се свободна? Работите ли това, което искате?

– Да. Имам това щастие. Истината е, че никога не съм работила това, което не искам и мисля, че всеки един трябва да се бори за тази привилегия. Ако правиш това, което обичаш, животът ти придобива една особена красота и хармоничност.

Снимка: Иван Дончев, театър Азарян

– Представлението Comedy Show 4х4 е изградено по Ваши текстове? Продължавате ли да пишете? Какво Ви вдъхновява днес?

– Преди два месеца завърших текста на първата си цялостна пиеса. Сега работим по сценичната й реализация. Близо три години не бях писала нищо. Вярвам, че човек трябва да твори само тогава, когато душата му крещи и човек не може да й запуши устата. Най-голямото ми вдъхновение е човекът до мен, на когото дължа огромна част от музите, които са ме посещавали някога.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!