Тя е сред актрисите, които можеш да различиш на сцената. И по свой си начин успява да бъде винаги интересна. Катя в „Жана“, Изи в „Заешка дупка“, Олга в „Танцът Делхи“, Елена в „Каръци“ са само част от образите, на които Елена Телбис е дала част от себе си и от таланта си, който, оказва се, не е само актьорски.
Новината идва от Театър „199“: „Боклук“ от Елена Телбис печели анонимния конкурс на името на голямата българска актриса Славка Славова (1924-2002) за написване на камерна пиеса на съвременна тематика. „Изненадата беше изключително приятна, защото никой не предполагаше, че Елена има такова хоби“, коментира Анна Монова, директор на Театър „199“. По думите й отличеният текст е актуален, добър, човешки, интелигентно написан и с много добра драматургична структура.
„Боклук“ е за срещата на три сестри с 10 години разлика помежду си, най-малката е на 30, а най-голямата – на 50. Те се виждат изключително рядко, на специален повод ги събира заедно и провокира у тях откровен разговор за живота и отношенията помежду им. Идеята е премиерата на представлението да съвпадне с 55-годишнината на театъра – 12 юни 2020 г., обясни Анна Монова. Екипът на спектакъла е в процес на договаряне, сигурно е обаче, че авторката няма да участва като актьор.
Елена Телбис – за писането и пиесите, за забравата и за кумирите, за ролите, музиката и посланията на „Боклук“.
– Какво бихте казала на всички, за които появяването Ви като автор е изненада?
– Благодаря на всички, които се зарадваха заедно с мен и ме поздравиха за пиесата. Няколко пъти чух „Ама, ти откога пишеш, аз не знаех“, на което бързах да отговоря „За мен е не по-малка изненада“. Но изненадването и вълнението бързо отминават, защото тепърва има да се върши много работа – по текста и бъдещото представление.
– Откога пишете? Какви теми Ви вълнуват и какви жанрове?
– В сравнение с хората, които професионално се занимават с писане, моето бих нарекла „понаписване на това-онова“. Понякога просто сядам и си записвам разни неща, които съм си измислила през деня. Разтоварва ме. Не ги показвам, не ги чета, даже често ги трия. За първи път обаче изпитах необходимост да напиша нещо по-голямо, че и дори да го изпратя на конкурс. Приех цялото упражнение изключително сериозно. Радвам се, че комисията е харесала текста ми и че той ще бъде поставен на сцената на Театър „199“. Относно темите и жанровете, ще Ви отговоря като читател, тъй като не се считам за автор – всичко ми е интересно, от биографични романи до фантастика.
– Бихте ли играла в собствената си пиеса?
– В тази точно – не, защото е писана за определени хора. Но, ако някой друг път напиша история и изпитам нуждата да изиграя някоя от ролите в нея, защо не.
– Писала сте за конкретни актьори?
– Да. От самото начало си представях актьорите и съм щастлива, че харесаха пиесата. Освен, че са жестоки професионалисти, са ми и едни от най-близките хора, и през цялото време писах специално за тях.
– Бихте ли режисирала сама собствената си пиеса?
– Със сигурност ще участвам в процеса и ще се старая да бъда полезна.
– Защо „Боклук“? Не е ли твърде употребена тази дума?
– За момента не искам да издавам съдържанието, но заглавието си дойде съвсем естествено. Затова и не съм се съобразявала с това дали е много или малко използвана дума.
– Какво е посланието на „Боклук“?
– Струва ми се, че трупаме много неща в себе си. Недоизказани мисли, непоказани чувства, нереализирани мечти. Това, разбира се, е нормално. Но понякога такива натрупвания са способни да смажат човек. Да го изморят, да го обезверят, да го разболеят. Често трудно си даваме сметка за това. Може би е добре да разчистваме от време на време тези натрупвания, за да се почувстваме смислени и свободни.
– Конкурсът в Театър „199“ е на името на Славка Славова? С какво свързвате това име?
– Знам, че е било изключително удоволствие да гледаш представление с нейно участие. Аз не съм имала тази чест.
– Не е ли тъжно, че много от зрителите в театралните зали не знаят коя е Славка Славова?
– Тъжно е.
– Защо днешните артисти масово се срамуват да признаят кои са техните кумири? Най-често казват, че нямат кумири? И не е ли това някакъв вид бунт срещу историята и срещу вече поставеното начало?
– Нямам такива наблюдения. Или поне хората, с които общувам, не са такива. Предполагам, че това, за което говорите, е свързано със самочувствие от типа „С мен започва и свършва всичко!“, което също е тъжно.
– Кои са Вашите кумири в театъра и киното?
– Веднага мога да спомена едно име – Ивайло Христов. Проф. Христов беше мой художествен ръководител в НАТФИЗ. Освен с актьорския и педагогическия си талант, той ме респектира и с отношението си към света и човека въобще. Изключително вдъхновяваща личност.
– Това, че имате отношение към писането, прави ли Ви по-критична като актриса към текстовете, които Ви се предлагат?
– Винаги съм била критична към текстовете, които ми се предлагат, но не знам до каква степен това е обвързано с моето лично желание да пиша понякога.
– Какво музика (изпълнител, жанр, композитор) може винаги да оправи настроението Ви?
– Напоследък слушам музика от филми. Ходя си по улицата и си припомням разни сцени, приятно е. Харесвам и български изпълнители и групи – Jeremy?, Dead Man’s Hat, Ива Янкулова.
– С кое парче бихте поздравила зрителите, които Ви гледат в театъра...
– Не мога да се сетя за конкретно такова. Нека си пуснат каквото им е на душата.
– ...и коя постановка бихте им препоръчали да гледат?
– „Празникът“ с режисьор Явор Гърдев в Малък градски театър „Зад канала“.
