Владо Карамазов плаче с горчиви сълзи на сцената на Народния театър. Актьорът влиза в запомнящ се образ, чиито герой е оплетен в шизофреничния кръг на болнична обстановка и близки хора... След дебюта си в киното тази година, режисьорът Галин Стоев поставя за четвърти път в театър текст на руския драматург Иван Вирипаев. „Танцът Делхи“ се очертава като една от най-силните театрални премиери на 2017 г.
В „Танцът Делхи“ няма излишни думи, няма нито една дума без послание и без смислена провокация, караща зрителят да мине през най-различни състояния – от смирение и тъга до емоционална възбуда, която може да бъде всичко – гняв, любов, ужас...
В този спектакъл смъртта е навсякъде, бюрокрацията – също, а любовта е нещо толкова хубаво и прекрасно, че е почти невъзможно да ти се случи така, както ти го искаш. Затова танцът, който се танцува в най-бедните райони на Индия – танцът Делхи, е разковничето към всяка мечтана илюзия и по-добър свят. Андрей, героят на Владо Карамазов, го казва още по-поетично: „Трябва да изгубиш света, за да го намериш... Така се родил този танц, като ода на мизерията и ужаса. Това е химн на уродливостта и човешката трагедия. Това е танц, който казва на света, че ужасът и болката не съществуват, а съществува само красотата на танца, че всичко е танц. В смисъл, че всичко е такова, каквото е. И всичко трябва просто да бъде. С една дума, трябва вътре в себе си да позволиш на всичко, което се случва около теб и навсякъде, да бъде“.
Неясната вина, още по-размитата отговорност и абсурдната развръзка на всяка неабсурдна ситуация – лична или касаеща много хора, са само част от темите, които интерпретира „Танцът Делхи“, без претенция и въздушни призиви. Всичко е толкова земно и близко да зрителя, но в същото време поднесено по един естестски и мъдър начин. Затова и сълзите на Андрей от сцената блестят и сe отразяват в очите на зрителите в залата....
Каква е „технологията“ на танца?
„Танцът Делхи” е от седем едноактни пиеси, в които мястото на действието и героите винаги са едни и същи, но комбинациите от взаимоотношения между тях непрекъснато се променят. Шестима човека седят в стая за посетители в градска болница. В един или друг момент всички те губят или намират свой близък, плачат, смеят се, обичат се, предават се един друг, спорят, карат се, сдобряват се и пак се смеят.
„Танцът Делхи” е мрежа от безкрайни прераждания, в която историята всеки път започва със съобщението за нечия смърт и завършва с подписването на смъртния акт. Както на шахматната дъска има определен брой квадрати и безброй възможни комбинации, така и тук героите са пуснати в игралното поле на текста, а темите му свободно експериментират с телата, гласовете и чувствата на актьорите. Всяка отделна пиеса артикулира различна гледна точка и всяко ново виждане предлага различен подход към действителността или към истината.
Вероятно увлечен от киното, Галин Стоев пренася камерите и големия екран, и на сцената на Народния театър. От екрана публиката може да следи в детайли лицата на героите. И това е важно, защото чисто визуално този екран заема половината пространство на сцената и показва другата страна – това, което по прицпин театралната публика не (трябва да) вижда.
Режисьорът за „Танцът Делхи”:
Това е своеобразен драматургичен кубизъм, тук картините са в постоянно движение, ситуациите всеки път се пренареждат, а героите имат множество лица. Това, което сдобрява противоречията е креативната реалност на танца. В сърцето на историята е скрит един мистичен танц, който завинаги бележи всеки, който го е видял и му се е възхищавал. Практически ние никога не виждаме този танц на сцената, но въображението ни го рисува или се догажда за него правейки ни негови съавтори. Така собствената ни съзидателност някак постепенно и неусетно ни прави част от танца, който се ражда в и чрез възприятията ни. Този танц прегръща всички непримирими противоречия на живота и на театъра и с хумор и нежност отвежда зрителя отвъд всеки антагонизъм.
За автора
Роденият през 1974 г. в Иркутск Иван Вирипаев е сред известните и поставяни драматурзи в Европа. Преди да се заеме с писане на пиеси, завършва актьорско майсторство в Театралния институт в родния си град, след което три сезона се изявява като актьор в различни сибирски градове. През 1998 г. се завръща в Иркутск и създава театралното студио „Пространство на играта”. Същата година е приет задочно режисура в театралния институт „Шчукин”. От 1999 до 2001 г. е преподавател по актьорско майсторство в Иркутския театрален институт.
Установява се в Москва през 2001 г. и участва в основаването на алтернативното театрално пространство „Театр.doc”, което се открива с пиесата му „Кислород”, а също и на новия театър „Практика”. „Кислород”, която е четвъртата от общо написаните досега 17 пиеси, има огромен успех и веднага е обявена за манифест на новата руска драма. През 2005 г. Вирипаев, заедно със съмишленици създава Агенцията за творчески проекти „Движение Кислород”.
Режисьорският му дебют в киното „Еуфория”, отличен с награди на филмовите фестивали в Москва, Венеция, Варшава, Висбаден, е последван от още шест филма. Голямата любов и амбиция на Иван Вирипаев обаче е драматургията. Пиесите и спектаклите по негови пиеси са отличени с множество значими и престижни театрални награди в родината му и в Европа.
Екипът
Превод от руски и постановка – Галин Стоев,
Сценография – Никола Тороманов,
Костюми – Елица Георгиева,
Музика – Емилиан Гацов (Елби),
Мултимедия – Илиана Кънчева, Гео Манолов, Димитрис Георгиев,
Видеооператори – Ивайло Коцев, Николай Атанасов, Златка Златкова, Теодор Киряков,
Драматург – Светлана Панчева,
Помощник-режисьор – Ива Станчева, Олга Недялкова.
Действащи лица и изпълнители:
Алина Павловна – Светлана Янчева,
Жена на възраст – Радена Вълканова,
Андрей – Владимир Карамазов,
Екатерина – Радина Кърджилова,
Медицинска сестра – София Бобчева,
Олга – Елена Телбис,
В ролята на невидимия санитар – Сава Драгунчев.
