„Обществото ни се управлява от безумци, които преследват безумни цели. Мисля, че ни управляват маниаци в името на маниакални идеи и мисля също така, че за тези мои думи могат да ме пратят в лудницата. Ето това е безумното“. Думите на Джон Ленън отпреди около половин век звучат като квинтесенция на всяка от 115-е минути в пиесата „Договор 2019“.
Всички, които вярват в световната конспирация, може би ще си отдъхнат след като гледат спектакъла на Театър 199, а той може да бъде определен като необичаен, смахнат, извратен, психарски и брутален.
Цялата история започва с един, на пръв поглед, невинен разговор между служител в голяма компания (Надя Дердерян) и неговия мениджър (Ани Вълчанова). Чисто служебните отношения между двете жени се развиват бавно, но с напрежение, което в един момент ескалира и поставя зрителя в мат.
Оказва се, че нашите най-лични планове зависят единствено от нашия мениджър, в името на псевдокорпоративна политика. „Договор 2019“ повдига и множество други въпроси, свързани с работата – за некоректно и дискриминативно отношение в офиса, за романтичните и сексуални отношения между колеги, за това какво е добра практика, за невъзможността да се реализираш професионално, въпреки качествата си.
Режисьорът Васил Василев отвежда емоционално и към наследството на две велики личности. Единият е Чарли Чаплин – не само заради човечето с бомбе, широки панталони и бастунче, което „наблюдава“ този дамски гамбит от монитор на сцената. Ема от „Договор 2019“ и героят от „Модерни времена“ имат сходни съдби, всеки на своята „поточна линия“, която им докарва нервен срив. Другата препратка е към Джордж Оруел и „1984“, и неизбежната аналогия с Големия брат и абсолютната власт.
В „Договор 2019“ сблъсъкът е и с мащабите на съвременната хиперкоректност, чиято измамна сила подвежда лидерите към злоупотреба с личния свят на „малкия“ човек. Затова в контекста на пиесата звучи нормално диалогът между подчинен и шеф: „Вие човек ли сте? Не съм сигурна, че сте човек...“ – „Аз съм твоят мениджър. Името няма значение“.
„Договор 2019“ е интересен и с това, че проследява като на кинолента състоянието на човека с власт и на този без власт, за да разбие клишето за щастлив край и подразбираща се развръзка.
И буквално, и преносно, спектакълът е черно-бял, със изчистен, почти стерилен декор (сценографията е на Николай Димитров). Всъщност, преливането от цветове и динамика идва от словесното майсторство на автора Майк Бартлет в превод на Веселин Димов.
Музиката е на Милен Апостолов, а костюмите – на Константин Вълков.
За автора
Роденият в Оксфорд през 1980 г. Майк Бартлет е познат на българската публика с друг свой скандален текст – „Петел“, поставен неотдавна в Младежкия театър. Бартлет е завършил драматургия в университета в Лийдз. Освен за театъра, пише сценарии за киното и телевизията. Носител е на наградата на Гилдията на театралните критици за най-добър автор (2006), както и на Националната тв награда (2017) за сценария на сериала на Би Би Си 1 – „Доктор Фостър“. Досега два пъти е удостояван с престижната награда „Лорънс Оливие“, като първия път я получава за „Петел“.
Майк Бартлет е женен за театралната режисьорка и писателка Клер Лизимур, която през 2015 г. поставя един от произведенията на съпрута си (Bull) и печели за това наградата „Оливър“.
