„Петата стъпка“ е апотеоз на човешкото колебание, на непрекъснато пренареждане на моралните координати. На вътрешно изчисление, в което неизвестните са повече от известните. Двама мъже и една пропаст...
И ако животът наистина е въпрос на математика, както сякаш настоява спектакълът на Весела Василева, то тук човешкото съществуване прилича на уравнение с повишена трудност – нерешимо, плашещо и болезнено.
Текстът на Дейвид Айрланд, роден от личния му опит с алкохолизма и програмата на анонимните алкохолици, поначало носи усещането за терапия, превърната в драматургия. Но в българската постановка терапията постепенно се размива и отдолу изплува нещо друго – страхът като нова религия. Богът, на когото съвременният човек истински се кланя. „Не бой се“ се повтаря 365 пъти в Библията, но в „Петата стъпка“ човекът сякаш е изгубил способността си да не се страхува. Страхът от самия себе си. От тялото. От желанието. От близостта. От признанието.
На повърхността историята е проста. След години в програмата на 12-те стъпки Джеймс (Юлиан Вергов) става ментор на Лука (Бойко Кръстанов). Единият е преживял системата и вече говори с увереността на човек, който смята, че е открил формулата на спасението. Другият още се лута – нервен, разпилян, жаден за смисъл и едновременно подозрителен към всеки, който твърди, че го притежава. Но както при най-добрите текстове на съвременната британско-ирландска драматургия, фабулата е само капан. Истинското действие се случва в подмолните размествания между думите.
Лука на Бойко Кръстанов е човек, който сякаш непрекъснато пърха около собствената си катастрофа. След като преди време актьорът направи списък на „Всички страхотни неща“ в опит да каталогизира причините да останеш жив, тук сякаш прави обратното – списък с всички най-ужасни неща. С всички липси. С всички дефекти в системата на човешкото. Кръстанов играе Лука като човек без кожа – нервен организъм, който не може да спре да говори, защото ако спре, ще трябва да остане сам със себе си.
Срещу него стои Джеймс на Юлиан Вергов – почти неподвижен, почти застинал. Вергов прекарва голяма част от спектакъла седнал, но именно в тази привидна статичност има нещо дълбоко заплашително. Докато Лука обикаля около него, ръси импулси, свежести, самоирония и внезапни изблици на чувствителност, Джеймс прилича на човек, който е превърнал контрола в своя религия. Християнин от две седмици, който няма здрава връзка със себе си. Мъж, заменил зависимостта към алкохола със зависимост към спасението.
Дали „Петата стъпка“ е път към Бога или просто нова форма на пристрастяване. Да вярваш в картонена чашка? Да търсиш чудо в ритуал? Да замениш бутилката със система?...
Весела Василева не режисира текста като социална драма за алкохолизма. Интересува я не зависимостта сама по себе си, а онова пространство между духовното пробуждане и психологическата манипулация, където човекът започва да губи ясна представа кой е. След „Блажени са блажените“ („Театър 199“, 2023) и „О(б)твързан“ (театър „Възраждане“, 2024), режисьорката отново влиза в територията на социалния експеримент, но този път лабораторията е сведена до двама души и почти никакъв въздух помежду им. Пространството се оказва по-тясно от всякога, а психологическият натиск е почти физически.
Сценографията на Елена Иванова е сред най-„загадъчните“ решения напоследък – нещо между въртележка и хирургическа маса. Пространство, което едновременно предполага игра и операция. Детска площадка и място за разрязване на душата. Тази сценична неопределеност отлично работи с драматургията на Айрланд, в която никога не е ясно дали гледаме изповед, съблазън, терапия или психологически двубой.
Нещата придобиват почти налудничав вид, когато постепенно в разговора започва да се прокрадва гей темата. Gay AA – гей анонимни алкохолици, звучи първоначално като поредната шега, поредната провокация в стила на Айрланд. Но много бързо спектакълът започва да пита нещо по-дълбоко – дали и сексуалността също не е въпрос на математика. Дали привличането може да бъде изчислено. Дали интимността е просто поредица от зависимости, които сменят формата си...
Разговорът между двамата все по-често застава на ръба на сексуалното. На ръба между изповед и флирт. Между духовна близост и еротично напрежение. Героите остават объркани, недоизказани, колебаещи се между желание, страх и самота.
А когато в текста се появява Скот, невидимият син на Джеймс, цветовата гама на спектакъла сякаш внезапно прелива от синьо към розово. От твърдата мъжка броня към нещо много по-крехко и ранимо. С едно почти небрежно драматургично движение се отваря бездна под краката на героите си.
Ако харесвате Мартин Макдона, Саймън Стивънс, Ървин Уелш, Хонох Левин, ще харесате и това театрално бижу. Защото при всички тези автори хуморът е защитен механизъм срещу разпадането. Смехът идва секунда преди болката. А абсурдът е просто друга форма на отчаяние.
„Петата стъпка“ непрекъснато подменя собствените си жанрове. Ту е психотрилър, ту черна комедия, ту религиозна притча, ту история за самотата на мъжете, които не умеят да говорят за чувствата си, без да ги превърнат в агресия или самоирония. Около нас, сякаш подсказва спектакълът, вървят много анонимно луди хора. Хора, които изпращат сигнали за помощ под формата на шеги, контрол, духовност, зависимости или привидна стабилност.
Може би, най-тъжното откритие на постановката е, че човечността никога няма да се върне напълно. След всяко духовно пробуждане остава по нещо счупено. Спасението е временно. Човекът винаги ще бъде диабетик в сладкарница и слон в стъкларски магазин –същество, опасно най-вече за самото себе си.
„Петата стъпка“ оставя зрителя в нестабилността. В територията на неизвестните. Там, където математиката на човешкото окончателно отказва да излезе вярна...
В София представлението се играе в „Театро отсам канала“. Хореограф е Филип Миланов.
